Определение № 2784 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5068/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Б., чрез пълномощника му адв. М. Ч., против решение № 113/13.07.2023 г. по в.гр.д. № 126/2023 г. на Окръжен съд Кърджали, с което като е потвърдено решение № 126 от 03.04.2023 г., постановено по гр. дело № 886/2022 г. по описа на Районен съд Кърджали, са отхвърлени предявените от касатора против „Търговия - К“ ООД, установителни искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че дружеството дължи на ищеца сумата от 12 700,80 лв., представляваща неизплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и сумата от 14 817,60 лв., представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 26.04.202 г. – датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПКдо окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 528/2022 г. по описа на Районен съд Кърджали. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.Според касатора неправилно въззивният съд е приел, че между страните не е съществувало трудово правоотношение и разпоредбите на КТ са неприложими, поради което ищецът не може да претендира обезщетения по чл.224, ал.1 и чл.222, ал.3 КТ. Поддържа становище, че валидно възникналото между страните правоотношение по договор за управление от 23.01.2018 г., дори и да не е трудово, а гражданско, не рефлектира върху основателността на исковете, в който смисъл е трайната практика на ВКС, според която след като по делото е установено основанието и размерът на вземането, предявеният иск следва да се уважи, като дадената от ищеца правна квалификация на същия не рефлектира върху основателността на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ При заявена по реда на чл.410 ГПК, впоследствие по чл.422 ГПК претенция за изплащане на суми, представляващи неизплатени обезщетения за неизползван платен годишен отпуск и при прекратяване на правоотношението, при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, длъжен ли е съдът да изследва характера на правоотношението, въз основа на което е възникнало задължението за плащане или следва да установи дължимостта на претендираните суми, респ. дали вземането съществува или не и от там да направи извод за основателност; 2 / От значение за правилното решаване на делото по реда на чл.422 ГПК ли е обстоятелството как е наименован договора по силата на който е възникнало задължение за изплащане на суми и следва ли това да рефлектира върху основателността на иска, респ. представлява ли това самостоятелно основание за отхвърлянето му; 3/ От какво се определя дължимостта на претендираните суми, заявени по реда на чл.410 ГПК, а впоследствие по реда на чл.422 ГПК – от характера на договора /основанието въз основа на което се претендират или от неговото съдържание и събраните по реда на ГПК в общото исково производство доказателства; 4/ Следва ли съдът да отхвърли претенцията за дължими суми, само защото иска е заявен по реда на КТ и само защото договорът, въс основа на който се претендират права е наименован „договор за възлагане и управление“, а не „трудов договор“ и 5/ Обвързан ли е съдът от посоченото от ищеца правно основание или правната квалификация се определя служебно от съда и следва ли съдът да укаже, вкл. и чрез оставяне на исковата молба без движение, че посоченото в исковата молба правно основание е неотносимо или следва да реши спора въз основа на заявените от ищеца обстоятелства и представените документи без оглед посоченото от него правно основание. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по повдигнатите въпроси противоречи на съдебната практиката на ВКС, обективирана в решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г. на ІV г.о., решение № 204 от 28.07.2014 г. по гр.д. № 983/14 г. на III г.о., решение № 128 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 6542/2014 г. на III г.о., решение № 222 от 3.05.2016 г. по т.д. № 3471/2014 г. на I т.о. и решение № 241 от 16.10.2017 г. по гр.д. № 322/2017 г. на ІV г.о. на ВКС, както и на задължителната практика на ВКС – разясненията, дадени в т.2 на ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Бланкетно се твърди и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Насрещната страна – „Търговия - К“ ООД, чрез адв. П., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Иска се присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. За да потвърди решението на първата инстанция, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове за признаване за установено, че на ищеца се дължи обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 12 700,80 лв. и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г. в размер на 14 817,60 лв., въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е установил фактите по делото, а именно: на 23.01.2018 г. между страните е сключен договор за възлагане на управление в изпълнение на решение на Общото събрание на „Търговия-К“ ООД от 15.01.2018 г., по силата на който ищецът, като управител на дружеството е приел да го управлява и представлява в съответствие с Търговския закон и при условията на договора; с решение на извънредно Общо събрание на дружеството от 23.09.2021 г. ищецът е освободен като управител на дружеството, като не е освободен от отговорност поради констатирано неизпълнение на задължения по договора за управление, извършени нарушения на последния, вкл. и поради неправомерно начислени с негови заповеди от 12.08.2019 г. суми за обезщетение в размер на 6 брутни заплати – 30 576 лв. и за неизползван платен годишен отпуск в размер на 16 464 лв., които да му бъдат изплатени; в изпълнение на решението на ОС за освобождаването му като управител, договорът за управление от 23.01.2018 г. е прекратен, считано от 01.10.2021 г. поради виновно поведение на управителя, като му е удържана една брутна месечна заплата, представляваща неустойка по договора за управление. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е споделил изцяло и правните изводи на първата инстанция, че на ищеца не се дължи гратификационно обезщетение, тъй като възникналото между страните правоотношение не е трудово, а мандатно и съгласно сключения между страните договор за управление, регламентиран в чл.141, ал.7 ТЗ, ищецът – довереник е приел да осъществява от името и за сметка а дружеството-доверител възложените действия на управление и представителство в отношенията с трети лица срещу възнаграждение. Приел е, че този договор има мандатен характер – договор за поръчка и възникналите между страните по него правоотношения са облигационни, а не трудоправни. Тъй като основните правомощия на управителя произтичат от нормите на ТЗ и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението тези права могат само да бъдат конкретизирани – чрез уговаряне на размер на дължимото се възнаграждение, ползването на отпуски, обезщетения за неизползван отпуск, както и други обезщетения и пр., но това не превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово. В процесния договор за управление не е предвидено изплащането на гратификационно обезщетение на управителя при прекратяване на правоотношението при пенсиониране, поради което и такова не му се дължи. Съгласно чл.34 от договора за управление обезщетение се дължи при предсрочно прекратяване, само ако договорът е прекратен на основания, различни от тези по чл.33, каквато хипотеза не е налице в конкретния случай. Относно вземането за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, е прието, че същото е недължимо, тъй като в договора за управление е уговорено право на 30 календарни дни платен годишен отпуск, чието позване се съгласува с възложителя, както и че неизползваните през годината дни могат да се използват до прекратяването на договора, като компенсиране на неизползваните дни с парично обезщетение се допуска само с решение на възложителя, а такова решение не е представено по делото. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от касатора въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Въпросите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и характера на възникналите между страните правоотношения и несъгласието му с възприетата от съда фактическа обстановка. Последната обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. В конкретния случай решаващият извод на съда за недължимост на претендираните по реда на чл.422 ГПК вземания за обезщетения при прекратяване на договора за управление, е свързан с определянето на възникналите от него правоотношения между страните, като мандатни, а не като трудови, както и при съобразяване на конкретно уговорените в договора за управление права и задължения на управителя, които предвиждат единствено заплащане на възнаграждение, но не и гратификационно обезщетение при прекратяване на договора при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а компенсирането на неизползваните дни платен годишен отпуск с парично обезщетение, е предвидено само след вземане на решение от възложителя, каквото обаче не е представено по делото. Направената от съда преценка относно характера на процесния договор е съобразена изцяло с констатната практика на ВКС, вкл. и сочената от касатора, според която правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество /ООД, ЕООД/ възниква от избора на управителя и то не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право и споровете за дължимостта на различни вземания на управителя – за възнаграждения или обезщетения са облигационни, а не трудови спорове, както и че мандатното правоотношение може да бъде прекратено, освен на основанията, посочени в закона /обективното гражданско и търговско право/, и по искане на управителя или по решение на органа, който го е избрал – общото събрание. Ето защо, дори и да се приеме, че част от въпросите покриват формално общото основание чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива сочения в изложението допълнителен критерий - противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.141, ал.7 ТЗ, както и по въпроса, че правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право и искането му до съда. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, които са в размер на 2 400 лв. с вкл. ДДС, съгласно договор за правна защита и съдействие от 30.10.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,