Определение № 4918 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2608/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Х. Ж. Х., подадена чрез адв.Е. Х., против решение № 880 от 11.02.2026г., постановено по въззивно гр.дело № 5671/2025г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ Г-въззивен състав. С това решение е потвърдено решение № 21747/ 29.11.2024г. по гр. дело № 30258/2022г на СРС, 73 състав, за отхвърляне на предявените от касатора против „Институт по философия и социология“ към Българската академия на науките искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ да се признае за незаконно уволнението, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ със Заповед № РД 15-162/5.5.2022г.; ищецът да бъде възстановен на предишната работа, която е изпълнявал преди прекратяване на трудовия договор „главен асистент“ и за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 7 482 лева - обезщетение за оставането му без работа за периода от 08.05.2022г. до 08.11.2022г., ведно със за законната лихва от подаване на исковата молба- 07.06.2022г. до окончателното плащане на сумата. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК са нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Излагат се съображения, че поради непълен анализ на доказателствата по делото съдът е обосновал извод, че ищецът не отговаря на условията за заемане на академичната длъжност „главен асистент” и неправилно е счел, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 54, ал.1 във вр. с ал.4, изр.2 ЗВО. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът иска допускане на касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- решение 64/22.05.2019г. по гр.д.№1414/2018г. на ІІІ ГО, решение №13/ 14.01.2025г. по гр.д. №50/2024г. на ІV ГО, решение №161/08.05.2015г. по гр.д. №4848/2014г. на IV ГО, решение №4З5 от 02.02.2016г. по гр.д. № 2299/2015г. на IV ГО, и решение №147/ 28.11.2017г. по гр.д. 5534/2017г. на III ГО по въпросите: 1. Редовно ли е сезиран съдът с иск/възражение по чл. 74 от КТ, ако с исковата молба, с която се иска признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, възстановяване на предишната работа и обезщетение за времето, през което е работникът или служителят е останал без работа поради уволнението, е оспорена срочността на трудовия договор поради това, че същият е следвало изначално да се сключи като безсрочен; 2. B случай, че ищецът по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ оспори успешно срочността на трудовия си договор породи това, че същият е следвало да бъде изначално сключен като безсрочен, води ли това до признаване на трудовия му договор за безсрочен; 3. В случай, че срочността на трудовия договор е оспорена успешно, респективно клаузата за срок е обявена за недействителна, допустимо ли е прекратяване на трудовия договор на работа на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ. Според касатора на така поставените въпроси следва да се даде ясно разрешение, поради което и те са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не на последно място счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като без да отговаря на обективната истина и на доказателствата по делото, както първоинстанционният, така и въззивният съд достигат до заключението, че ищецът не отговаря на условията за заемане на академичната длъжност „главен асистент“. Ответникът по касационната жалба „Институт по философия и социология“ към Българската академия на науките, чрез процесуалния представител адв. Н. П., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „главен асистент“ в Институт по философия и социология към БАН. Правоотношението е възникнало въз основа на трудов договор от 31.03.2017г., който е бил сключен като срочен, последно изменен на 08.05.2019г. Прекратяването на трудовия договор поради изтичане на договорения срок е констатирано със заповед № РД 15-162/5.5.2022г. на работодателя по чл.325, ал.1, т.3 КТ. За безспроно установено е, че шесткратният размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца се равнява на сумата 7 482 лева. В представените заверени преписи от трудовата книжка липсва отбелязване ищецът да е започнал работа при друг работодател през периода, който следва уволнението му с шест месеца. От правна страна въззивният съд е посочил, че прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ е приложимо в случай, че трудовото правоотношение е възникнало от срочен трудов договор и преди същото да се е превърнало в договор за неопределено време при условията на чл. 69 от КТ. Споделил е изводите на СРС, че процесната хипотеза попада в приложното поле на Закона за развитието на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ) и Правилника за неговото прилагане. Съдържанието на основната функция на длъжността и основните трудови задължения на служителя в конкретното трудово правоотношение сочат, че заеманата от ищеца длъжност „главен асистент“ е академична длъжност по смисъла на чл. 2, ал. 3, т. 2 от ЗРАСРБ. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1 от Закона, академичният състав включва лицата, заемащи академични длъжности във висшите училища и научните организации, както и други лица, определени в Закона за висшето образование, а според § 1, т. 1 от ДР на ЗРАСРБ „висши училища и научни организации“ включват всички висши училища, Българската академия на науките, Селскостопанската академия, научни организации, университетски болници, институти и други, получили акредитация от НАОА. Споделил е възприетото от СРС, че законовите текстове, на които се позовава ищецът не намират приложение в процесния случай, тъй като ответният институт не е висше училище, а е част от Българската академия на науките, която е научна организация - чл. 6, ал. 1, пр. 1 ЗБАН, вр. чл. 32, пр. 1 от Устава на БАН и чл. 2, ал. 1 от Правилника за устройството на дейността на Института по философия и социология при БАН. В Закона за висшето образование е направено ясно разграничение между висше училище и научна организация. Посочил е, че според регистъра на академичните длъжности и дисертации, ищецът е придобил образователна и научна степен „доктор“ на 24.06.2013г. - след влизане в сила на Закона за развитие на академичния състав на Република България (ДВ бр.36,09.05.2010г.), когато е защитил успешно дисертационния си труд. Поради което е приел, че процесното трудово правоотношение не е възникнало при действието на Закона за научните степени и научните звания, който е отменен ДВ бр.38 от 21.5.2010г. Фактът се е осъществил далеч след влизане в сила на новия нормативен акт и не е елемент на заварено и неприключило правоотношение. Ето защо, посочените от ищеца преходни правила по §5, ал.3-ал.5 ПЗР ЗРАСРБ и цитираната практика на ВКС - решение 89/20.6.2017 г. на ВКС по гр.д. №3614/2016 г. на IV ГО съдът е счел за неотносими към случая. Съдът е изложил съображения и, че притежаването на научната степен „доктор“ не е достатъчно основание за заемането на длъжността „главен асистент“. Позовал се е на съдебна практика, според която разпоредбите на чл.17 ЗРАСРБ и чл.44, ал.2 ППЗРАСРБ не са в противоречие с основните положения в трудовоправната уредба на срочните трудови договори, като с оглед нуждите на работодателя трудовият договор за длъжност „асистент“ може да бъде сключен и за срок, по-кратък от предвидения в акта на МС максимален срок от четири години – определение №913/22.11.2018 на ВКС по гр.д №3468/2018, IV ГО; определение №646/12.6.2017 г. на ВКС по гр.д. №5139/2016, IV ГО. Според въззивния съд заемането на академична длъжност „главен асистент“ се осъществява въз основа на смесен фактически състав (чл.19 – чл.23 и чл.32 ЗРАСРБ), чийто главен елемент е решението на научния съвет на научната организация за избор на най- подходящия кандидат след проведен конкурс, оценка и доклад от научно жури. Ето защо, хипотезата по чл. 54, ал. 4, изр. 2 ЗВО е приложима едва след изпълнението на предхождащата я процедура по провеждане и спечелване на конкурса за кандидата за заемането на академичната длъжност „главен асистент“ - 54, ал. 4 ЗВО. В процесния случай тези предпоставки не са налице. Предвид изложеното съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца, че трудовият договор незаконно е сключен като срочен. С изтичане на срока му работодателят законосъобразно с оспорваната заповед за уволнение е констатирал изтеклия срок и прекратяването на договора. Предвид това съдът е приел, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата отмяна е неоснователен, поради което и поради обусловеността им от този иск, неоснователни са и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите не се установява съставът на Софийския градски съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения. Решението не е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. То е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдения като обосновка на очевидната неправилност са за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с необсъждането на относими към спора доводи и възражения на страната, което не е очевидна неправилност. Оплакванията за необсъждане на твърденията, доводите и възраженията на страните би следвало да се обвържат от касатора с правни въпроси, касаещи това процесуално задължение на съда, а не с очевидна неправилност, като касационно основание за допускане на касационния контрол. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставените въпроси. Отговорът на първия въпрос е положителен, а обжалваното въззивно решение съответства на формираната практика относно задължението на съда, разглеждащ иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ да се произнесе по фактите и обстоятелствата, изложени от ищеца, във връзка с незаконността на оспореното уволнение. В исковата молба като аргумент за незаконност на прекратяването на ТПО по чл. 325, ал.1, т.3 ГПК ищецът е изложил довода, че с него е следвало да бъде сключен безсрочен трудов договор. Въззивният състав на СГС е обсъдил и се е произнесъл именно по този довод, като не е възприел поддържаната от ищеца теза за приложение на разпоредбите на §5, ал.3-ал.5 от ПЗР на ЗРАСРБ и на чл. 54 от ЗВО. Съгласно възприетото в решение № 336/07.06.2024г. по гр. д. № 4502/ 2023г. на ІV ГО, решение № 64/22.05.2019 г. по гр. д. № 1414/2018 г. на ІІІ ГО, цитирано и от касатора, и др. при предявяване на иск с правно основание чл. 344, ал. 1 от КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение, като всяко твърдение за порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание на предявения иск. Съдът е обвързан от обстоятелствата, посочени в исковата молба, и не може да основе решението си на факти, които не са въведени от ищеца. След предявяване на иска ищецът може да навежда нови факти при предвидените от ГПК условия и срокове, ако е направил съответното възражение срещу правото на работодателя за прекратяване на трудовия договор, но е пропуснал да посочи фактите, на които то се основава. Предвид изложеното и доколкото въззивният съд в случая е основал изводите си за законност на извършеното уволнение на ищеца именно като е обсъдил наведените от него доводи и факти, съдебната практика е съобразена. Останалите два въпроса, свързани с приложението на чл. 74 КТ, не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд. Както се отбеляза, СГС ясно в мотивите на решението е обсъдил твърдението на ищеца, че трудовият договор незаконно е сключен като срочен и го е намерил за недоказано. Обратно на посоченото в поставените въпроси съдът не е приемал, че срочността на договора е успешно оспорена, респ. не е обявявал за недействителна клаузата му относно срока. Съдът след анализ на доказателствата и обсъждане доводите и възраженията на страните е приел, че по делото е установено, че между страните е съществувало срочно трудово правоотношение, което е надлежно прекратено с изтичане срока на същото. Несъгласието на касатора с изводите на съда е оплакване за неправилност на решението, която не може да бъде проверена на етапа на селектиране на касационните жалби. В заключение, не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, въпреки заявеното с отговора на касационната жалба искане, доколкото по делото липсват доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО