Определение № 4039 от 27.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3813/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Технически университет, чрез процесуалния представител, срещу решение № 197 от 23.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 235/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което е потвърдено решение № 399/20.05.2025 г. по гр. д. № 4958/2025 г. на Районен съд-Сливен. С първоинстанционното решение е признато за установено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на Г. И. К., извършено със заповед № 1-955/08.08.2024 г. на ректора на Технически университет-София, с която на основание чл. 328, ал.1, т. 2, предл. 2 от КТ е прекратено трудовото й правоотношение, поради съкращаване в щата, считано от 12.08.2024 г., за незаконосъобразно и е отменено; ищцата е възстановена на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ на заеманата във ,,Факултет и Колеж“ - Сливен към Технически университет - София към ,,Информационно административен“ отдел на длъжността ,,старши експерт Човешки ресурси“; осъден е Технически университет – София да заплати на Г. И. К. сумата от 6 424.57 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 12.08.2024 г. до 31.10.2024 г. и разликата в получаваната заплата при новия работодател и заплатата при предходния работодател, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.10.2024 г., като е отхвърлен предявеният иск за разликата от уважената част до пълния претендиран размер от 15 582 лева. В касационната жалба се поддържа оплакване, че решението е недопустимо. При условията на евентуалност се поддържа, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: I.1.Допустимо ли е решение, в което съдът не е разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните с исковата молба и отговора по чл. 131 ГПК, а е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред факти? Сочи се основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради това, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. II.1.Дължи ли съдът изследване на наличието на пряк умисъл при упражняването на правата на работодателя при произнасяне относно неговата недобросъвестност? Необходимо ли е да е доказано намерението за увреждане на конкретно лице, за да приеме съдът злоупотреба с права от страна на работодателя? 2.Дължи ли въззивната инстанция разглеждане и произнасяне по всички направени от жалбоподателя възражения на първоинстанционното решение? Сочи се основанието на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК поради произнасяне по въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. III.1.Нарушение ли е на съдопроизводствените правила съдът да приеме за оборена презумпцията за добросъвестност на работодателя без да има твърдения в исковата молба относно личното отношение на представляващите работодателя или други, конкретни служители на работодателя, както и при липса на конкретни твърдения за субективно отношение? 2.Нарушение ли е на съдопроизводствените правила, когато при наличието на две независими едно от друго събития на една и съща дата не са събирани доказателства за това, кое е настъпило първо по време, съдът да формира извод за причинно-следствена връзка между тях и по този начин да обоснове недобросъвестност и злоупотреба с права? 3.Нарушение ли е на съдопроизводствените правила съдът да преценява дали е целесъобразно и оправдано решение за съкращаване на щата, когато не е указано на страните да установят обективните причини, които са го обосновали и представените доказателства са безспорни между страните? 4.Налице ли е злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ в случай, че изменението на щатното разписание касае не само длъжността на ищеца, а всички сходни длъжности? 5.Налице ли е злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ в случай, че работодателят не измени щатното си разписание в първия момент, когато е отпаднала необходимостта от длъжността, а го направи на по-късен етап? 6.Достатъчен аргумент ли е, че изменението на щатното разписание е направено в кратък според съда период след предходното изменение, за да е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ? Сочи се основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради това, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е да получат отговор тези правни въпроси. Ответникът по касационната жалба – Г. И. К. в писмен отговор, подаден чрез процесуалния ѝ представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол, а по същество счита подадената касационна жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 26.08.2025 г. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с жалба от ответника Технически университет-София срещу първоинстанционното решение, с което предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ са уважени. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: длъжността, заемана от ищцата, е била с наименование „старши експерт „Човешки ресурси“ в Информационно-административния отдел към „Факултет и Колеж - Сливен“ към ТУ-София; трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено със заповед на работодателя от 08.08.2024 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ - съкращаване на щата; според длъжностната характеристика трудовите задължения на ищцата са били: „да организира подготвянето на всички документи по комплектуването на личните трудови досиета на персонала на ИПФ, ДКПРУ и колеж Сливен, да изготвя щатни длъжностни и щатни поименни разписания на ИПФ, ДКПРУ и колеж Сливен, да подготвя трудови договори, допълнителни споразумения и заповеди за прекратяване на трудовоправните отношения на персонала в учебните заведения, да приема документи за постъпване на работа, да подготвя и оформя документи за трудоустрояване, да следи, отговаря и предоставя актуална информация за предстоящи пенсионирания, да подготвя и оформя документите за удостоверяване на трудовия стаж, да изготвя професионални характеристики за ТЕЛК; със заповед от 29.03.2024 г. на тогавашния ръководител на „Факултет и Колеж - Сливен“, са й били възложени и допълнителни функции - „да провежда инструктажа по ТБОТ и ПО, да организира, координира и контролира работата по създаване на безопасни условия на труд и строго да съблюдава за спазването на действащи инструкции, правила и норми по охрана на труда, както и да провежда встъпителни инструктажи по ТБОТ на новоназначени, както и периодически лекции за опресняване на знанията по ТБОТ“. Решаващият съд е посочил, че в щатното разписание към 15.03.2024 г. в отдел Информационно-административен, е фигурирала 1 незаета бройка за длъжност „служител „Човешки ресурси“ и 1 бройка - заемана от ищцата - за длъжност „старши експерт „Човешки ресурси“. Констатирал е, че не е имало предвидена длъжност „юрисконсулт“. Установил е, че след освобождаването на предходния ръководител, временно изпълняващият тази длъжност е предложил с доклад от 15.05.2024 г. до ректора на ТУ-София внасяне на допълнение в щатното разписание на „Факултет и Колеж - Сливен “ чрез откриване на 1 щатна бройка за длъжност „заместник главен счетоводител“ и 1 щатна бройка за длъжност „юрисконсулт“. Съдът е установил, че на 03.06.2024 г. е било утвърдено длъжностно разписание за ИПФ-Сливен към ТУ-София и в „Информационно-административен“ отдел е била разкрита длъжност „юрисконсулт“; длъжностите „служител „Човешки ресурси“ и „старши експерт „Човешки ресурси“ са били запазени. Констатирал е, че на 02.07.2024 г., от страна на новоназначения на длъжността ръководител на отдела, на ищцата е било отправено предложение да бъде прекратено по реда на чл. 331 от КТ трудовото й правоотношение, считано от 15.07.2024г., с изплащане на обезщетение от 9 223 лв., което тя е отказала с изявление от 08.07.2024 г.; на същата дата - 08.07.2024г., ръководителят на „Факултет и Колеж - Сливен“ е изготвил нов доклад с предложение до ректора за промяна на длъжностното разписание чрез заличаване на длъжностите „служител „Човешки ресурси“ и „старши експерт „Човешки ресурси“; със заповеди от 10.07.2024 г. на ректора на ТУ-София са били отнети допълнителните функции, възложени на ищцата на 29.03.24 г., закрити са били щатните бройки за „служител „Човешки ресурси“ и „старши експерт „Човешки ресурси“ и е било утвърдено длъжностно разписание от 10.07.2024 г. за „Факултет и Колеж – Сливен“ към ТУ-София, в което за Информационно-административен отдел, фигурират три нови длъжности „старши експерт“, „старши експерт обществени поръчки“ и „юрисконсулт“. Съдът е посочил, че с писмо-уведомление от 11.07.2024 г. на ректора на ТУ-София ищцата е била уведомена, че трудовото й правоотношение ще бъде прекратено поради съкращаване на длъжността „старши експерт „Човешки ресурси“ с едномесечно предизвестие, течащо от връчването на уведомлението на 12.07.2024г.; след изтичането му е била издадена обжалваната заповед от 08.08.2024г. Въззивният съд е констатирал, че със заповед от 15.07.2024 г. част от трудовите функции на ищцата по длъжностната характеристика са били възложени на служителя Д., заемаща длъжност „старши експерт - Катедра електротехника, автоматика и информационни технологии“, наред с нейните основни трудови задължения, друга част от трудовите й функции са били възложени на служителя В., заемаща длъжност „старши експерт в Деканат на „Факултет и Колеж – Сливен“, заедно с нейните основни задължения по длъжностна характеристика, а на служителя С., заемащ длъжността „юрисконсулт“ са били възложени останалите задължения на ищцата, свързани с изготвянето на допълнителни споразумения. От правна страна, въззивният съд е посочил, че защитната теза на служителя Г. К. се гради на нарушаване от страна на работодателя на задължението му за добросъвестност, залегнало в нормата на чл. 8 ал. 1 от КТ, съгласно която „трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите“. На първо място е приел, че от формална гледна точка е налице извършено реално съкращаване на щата чрез премахване на единствената длъжност, заемана от ищцата. Но е посочил, че разгледано в контекста на предхождащите го събития в тяхната конкретна последователност, то това съкращение обективира признаците на т. нар. „злоупотреба с право“, както и че твърдените от ищцата факти и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право, са били доказани от нея. Изложил е следните аргументи: след изготвяне и утвърждаване на ново длъжностно разписание за „Факултет и Колеж – Сливен“ към ТУ-София от 03.06.2024г. е било видно, че длъжността на ищцата - “старши експерт „Човешки ресурси” - е била запазена, като е била разкрита нова длъжност - „юрисконсулт“, като основните трудови задължения на двете длъжности са били различни; запазена е била и незаетата длъжност „служител „Човешки ресурси“; но само месец по-късно - на 10.07.2024 г. е било утвърдено ново длъжностно разписание, в което тези две длъжности са били премахнати. Приел е, че в конкретния случай, не се наблюдава никаква логична причина за повторно изменение на длъжностното разписание само един месец след като вече е било утвърдено такова. Допълнил е, че не може да се приеме, че съкращаването на длъжността на ищцата е било с оглед оптимизиране на работата, доколкото в първото „ново“ длъжностно разписание от 03.06.2024 г. тя е фигурирала. Посочил е, че за да се приеме, че необходимостта от нея е отпаднала след 1 месец, би следвало ръководителят на „Факултет и Колеж“-Сливен, който е изпратил доклад с предложение за промяна на длъжностното разписание до органа, разполагащ с правомощията за това - ректора на ТУ-София - да обоснове аргументирано предложението си. Намерил е за неубедителен мотивът, че „този филиал не е работодател на служителите, които работят към „Факултет и Колеж – Сливен“, като се е обосновал, че това положение е съществувало през цялото време до този момент и не е било свързано с работния процес и осъществяване на трудовите функции на служителите, още повече, че е могло да бъде „регулирано“ още с длъжностното разписание от 03.06.2024 г., но това не е било сторено. Приел е, че категорично не може да се приеме, че е отпаднала необходимостта от извършване на конкретните служебни задължения, тъй като те са били възложени на други служители, като при съпоставка на горецитираните длъжностни характеристики на тези служители е установил, че нововъзложените им функции са странични на основните им и увеличават обема на първоначално възложената им работа. В заключение е направил извод, че по делото е било безспорно установено твърдението на ищцата, че единственият факт, настъпил в периода между датите на утвърждаване на двете длъжностни разписания, е този от 02.07.2024 г. - когато на ищцата е било отправено предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 331 от КТ, което тя е отхвърлила на 08.07.2024 г., като предложението за изменение на длъжностното разписание е било изготвено на същата дата - 08.07.2024 г. Обобщил е, че разгледани в тяхната последователност действията на ответника са били насочени към постигане на единствената цел - прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, като се използват законовите механизми за осъществяването на този резултат. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове, въззивният съд е посочил, че ищцата успешно е оборила презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос в т. I.1 от изложението е свързан с оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът бил основал решението си върху незаявени по надлежния ред факти. Съгласно трайно установената съдебна практика, при разглеждане на делото съдът е длъжен да разгледа спора и да се произнесе в рамките на предмета, с който е сезиран, очертан от въведените фактически твърдения, въз основа на които страните извличат наличието на твърдяното и спорно материално право. Съдът е този, който определя правната квалификация, като произнасянето му извън очертаните предметни предели на производството води до недопустимост на постановеното решение. Важното е от съдържанието на исковата молба да следва несъмнения извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение на работника, респ. служителя и е въпрос на правна квалификация коя е приложимата правна норма. В процесния случай, въззивният съд е приел, че в исковата молба Г. И. К. е оспорила уволнението си, като извършено недобросъвестно от работодателя вследствие на тенденциозно отношение към нея. Посочил е, че ищцата е изложила последователно фактите, които според нея обосновават твърдението й, че е налице нарушаване от страна на работодателя на задължението му за добросъвестност. Противно на твърденията на касатора, ищцата е изложила в исковата си молба фактите в тяхната хронология, начиная от 02.07.2024 г., когато й е било направено предложение за прекратяване на трудовия й договор, което тя на 08.07.2024 г. е отказала да подпише, като е направила обобщението, че всички описани от нея факти водят до тенденциозност и освобождаването й е търсен резултат да бъдат освободени служителите работели при старото ръководство. Настоящият съдебен състав намира, че в настоящия случай, в исковата молба се съдържат твърдения за фактите, които са се осъществили в обективната действителност, поради което съдът може да извърши проверка дали са се осъществили, като ги подведе под съответна правна норма и въз основа на това да заключи дали уволнението е законосъобразно. Решаващият състав не е обсъждал факти, които не са били заявени в исковата молба. В заключение: въззивният съд не е излязъл извън предмета на спора, с който е бил сезиран, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, а решението е допустимо. Въпросът дали следва да се доказва наличието на пряк умисъл, респ. субективно намерение за увреждане, когато се твърди осъществена злоупотреба с право, е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като по такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял. Цитираното тълкувателно решение № 3/2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС е неприложимо към конкретния казус. По процесуалния въпрос за задължението на въззивната инстанция при разглеждане на делото да се произнесе по всички релевирани от жалбоподателя възражения, то отговорът е положителен. Безпротиворечива е практиката на ВКС, според която за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, /съблюдавайки ограниченията на чл. 269 ГПК/, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно решение на правния спор, с който е сезиран. В настоящия случай, въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Противно на твърденията на касатора въззивният състав е разгледал възражението му, обективирано във въззивната жалба, за недопустимост на първоинстанционното решение, като е приел, че основният мотив на първата инстанция, за да признае за незаконно уволнението на ищцата, е наличието на основанието по чл. 8, ал. 1 от КТ, а другите мотиви са допълнителни и съставът няма да разглежда въпроси, свързани с разпоредбата на чл. 329 КТ, каквито ищцата не е въвеждала в исковата молба. Третата група въпроси са свързани с изводите на съда, с които той е приел за оборена презумпцията за добросъвестност на работодателя. Въпросите касаят фактите по делото, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и преценката на събраните по делото доказателства. Тези фактически въпроси са повдигнати в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които той счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. В производството по чл. 288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл. 281 от ГПК. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и допълнителна такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че това допълнително основание по поставените въпроси не е надлежно обосновано от касатора. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано с непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или с необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловени от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано само със съображения за липса на практика по повдигнатите въпроси, което обаче не води автоматично до прилагане на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това по приложението на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 КТ е налице трайна практика на Върховния касационен съд, която не се нуждае от промяна и според която добросъвестността на работодателя при упражняване на потестативното му право на уволнение се предполага на основание чл. 8, ал. 2 от КТ, уреждащ презумпция за добросъвестност, и в тази връзка - в тежест на страната, която цели оборването ѝ, е да докаже фактите, на които основава твърдението си за злоупотреба с право; за да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ, съдът преценява фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. Обстоятелствата, които прикриват недобросъвестното упражняване на правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение могат да бъдат най-разнообразни, включително действия от естеството на предприетите в конкретния случай и обсъдени от въззивния съд в решението. Преценката за наличието на злоупотреба е конкретна и е съобразно установените за всеки отделен случай обстоятелства, тъй като в зависимост от неговите особености едни и същи обстоятелства в различни случаи могат да установяват или не злоупотреба с право. Въззивният съд е постановил решението си в съгласие с практиката на ВКС по приложението на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 КТ. При обсъждане на събраните доказателства поотделно и в съвкупност въззивният съд е достигнал до извода, че правната възможност по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ е използвана преднамерено и целенасочено по отношение на ищцата, което води до незаконосъобразност на издадената заповед. Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Поради изложеното решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В заключение: решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради липса на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С оглед изхода на делото, на ответницата по касационната жалба са дължими направените от нея разноски в размер на 350 лв., представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 178.95 евро. Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение