Определение № 60604 от 10.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 394/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Абнер Комюникейшън“ ЕООД срещу решение № 260088/24.11.2020 г. по в.т.д. № 296/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 365/28.06.2019 г. по т.д. № 787/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която отхвърлен като неоснователен предявеният от „Абнер комюникейшън“ ЕООД против Община Ракитово иск за признаване за установено съществуването на вземане на „Абнер комюникейшън“ ЕООД по отношение на Община Ракитово в размер на 236 700 лв. въз основа на запис на заповед от 31.03.2011г., издаден от „Киссик консулт“ ЕООД и авалиран от Община Ракитово, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 881/2017 г. на Пловдивски районен съд. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът Община Ракитово оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че основанието на претендираното от „Абнер Комюникейшън“ ЕООД материално право по установителния иск по чл.422 ГПК е вземане по запис на заповед, издаден на 31.03.2011г. от „Киссик консулт“ ЕООД за сумата 236 700 лв., с падеж на задължението – 31.03.2015г., който запис на заповед е авалиран от Община Ракитово. По спорния въпрос относно наличието на представителна власт на Е. Е. като кмет на Община Ракитово да подпише авал, задължаващ представляваната от нея Община като поръчител по записа на заповед, ПАС е съобразил удостоверение с изх. № 204/07.04.2017 г. на Общински съвет – Ракитово, според което общинският съвет не е взимал решение, с което да разрешава на кмета да подписва като авалист процесния запис на заповед. В тази връзка е изтъкнал, че по делото не се и твърди наличието на взето от общинския съвет решение за поемане на менителнично поръчителство по записа на заповед. С оглед на това и при позоваване на чл.21 и чл.44, т.15 ЗМСМА, както и на чл.39 и чл.40, ал.1 от Закона за общинския дълг въззивният съд е приел, че в законодателството липсва предвидена възможност за поемане на менителнично поръчителство от страна на общината. Поемането на такова е нищожно поради противоречието му със ЗМСМА и ЗОД. В същите чрез императивни правни норми са уредени възможностите за издаване на общински гаранции и за поемане на общински дълг. Те не допускат общината да авалира запис на заповед, издаден от търговско дружество без общинско участие, още по – малко без да е налице решение на общинския съвет за поемане на подобен дълг. Въз основа на тези съображения ПАС е споделил извода на първоинстанционния съд за наличието на нищожна едностранна сделка. Заключил е, че ответната община не е обвързана със задължения по процесния авал, тъй като нищожната сделка не поражда права и задължения. В допълнение, е изложил съображения, че по аргумент на чл.462 ТЗ поетото задължение е за лицето, подписало авала, а не за представлявания, тъй като кметът е действал извън пределите на представителната си власт, без да е налице решение на общинския съвет, което да изрази воля за поемане на подобен дълг и без да са налице предпоставките на чл.40 ЗОД за гласуване на такова. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ относно допустимите възражения на авалиста срещу иска на кредитор, основан на права по ценна книга с менителничен ефект; 2/ относно фактическия състав на иска и разпределението на доказателствената тежест; 3/ Възможно ли е и в кои случаи кметът на общината като неин законен представител да превиши представителната си власт при поемането на менителнично поръчителство по чл.462 ТЗ?; 4/ В какво съотношение като източници на задължения за общините са общото гражданско и търговско законодателство /ЗЗД, Търговски закон и др./ и устройствените и финансови закони /ЗМСМА, Закон за общинския дълг и др./? По първите два въпроса касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първи въпрос се позовава на решение № 17/21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 26/14.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 67/25.05.2017 г. по гр.д. № 60075/2016 г. на ВКС, I т.о., а по втори въпрос – на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Трети и четвърти въпроси обосновава с допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона. Счита, че обжалваното решение е явно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първият въпрос относно допустимите възражения на авалиста отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно решение № 386/25.03.2015 г. по гр.д. № 1490/2014 г. на ВКС, IV г.о., задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната едностранна правна сделка, по силата на която издателят безусловно се задължава да заплати на приносителя посочената в книгата сума. Основанието за издаването на записа на заповед може да бъде и каузално правоотношение, като в този случай записът на заповед служи за обезпечение на неговото изпълнение. С оглед на това, задълженията на издателя на менителничния ефект и на авалиста произтичат от самостоятелни правни сделки, а с оглед абстрактния им характер обстоятелствата относно каузалното правоотношение, което записът на заповед евентуално обезпечава, са предмет на изследване само в случай на релевирано възражение за погасяването на вземането на записа на заповед. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, същият не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да противопостави издателят на записа на заповед – абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/ и лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и издателя. Противопоставянето на лични възражения на авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е допустимо, само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с издателя. В тези случаи авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи /в този смисъл цитираните от касатора решение № 17/21.04.2011г. по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/2012 г. на ВКС, II т.о. и решение № 26/14.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013 г. на ВКС, II т.о., както и служебно известното на настоящия състав решение № 120/30.07.2010 г. по т.д. № 988/2009 г. на ВКС, II т.о./. В случая, изводът на въззивния съд за липсата на вземане на поемателя срещу авалиста е основан на възражението на ответната община, че не е възникнало валидно задължение поради липса на представителна власт на кмета. Възражението е относимо пряко към валидността на менителничното поръчителство като сделка със самостоятелен характер и в този смисъл няма пречка лицето, на което записът на заповед се предявява в качеството на авалист, да осъществи защитата си чрез релевираното му. Тъй като същото е свързано пряко с издаването на авала, не може да се приравни на възражение за недействителност на ефекта или на лично възражение на издателя, произтичащо от каузалното правоотношение с приносителя. С оглед на това обжалваното решение не е постановено в отклонение от по – горепосочената постоянна практика на ВКС. Вторият въпрос относно фактическия състав на иска по чл.422 ГПК и разпределението на доказателствената тежест не покрива изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е общ и теоретичен, не кореспондира с мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Отделно, цитираното от касатора Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и по – конкретно т.17, е неотносимо към настоящия спор, доколкото в него е даден отговор на въпроси, свързани единствено с правните спорове между поемателя и издателя на записа на заповед. Третият въпрос относно обема на представителна власт на кмета на общината в сферата на гражданските /търговските/ правоотношения е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото касае довода на касатора за необходимостта от извършване на преценка дали поетото от кмета менителнично поръчителство валидно задължава общината, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна на законодателството или обществените условия. Въззивният съд е основал изводите си на разпоредбите на чл.21 ЗМСМА относно правомощията на общинския съвет, на чл.44, т.15 ЗМСМА за представителните функции на кмета на общината, както и на чл.39 и чл.40 от Закона за общинския дълг, според които общината може да гарантира дълг на търговски дружества само в случай, че общинското участие е над 50 % от капитала на дружеството и то, ако дългът е поет за финансиране на инвестиционни проекти в полза на местната общност и има предоставено обезпечение в полза на общината. Тези предпоставки в случая не са налице. Законовите норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване, което да допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото. Последният въпрос относно съотношението между гражданските и търговските закони и ЗМСМА и ЗОД не обосновава изискването на чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който е формулиран, въпросът не се явява обуславящ крайните правни изводи на ПАС и изисква тълкуване на цитираните норми в теоретичен аспект. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Твърденията на касатора не отговарят на горепосочените критерии за „очевидна неправилност“, а представляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответната община не е поискала присъждане на разноски за касационна инстанция и не е представила доказателства за извършени такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение