Определение № 1075 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2670/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 2599 от 03.05.2023 г., подадена от Ц. А. А. чрез адвокат В. К. от АК - Ямбол, която е насочена против въззивно Решение № 181 от 17.03.2023 г. на Окръжен съд - Ямбол, ІІ въззивен състав, постановено по в.гр.д.№ 66/2023 г. Ответницата по касация М. Н. С. е подала отговор на жалбата чрез адвокат Д. С. от АК - Ямбол. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. Необжалвалият другар на касатора - В. А. А., не е заявила становище в настоящото производство. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 627 от 29.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 3644/2021 г. по описа на РС – Ямбол, с което са отхвърлени предявените от Ц. А. А. и В. А. А. искове: с правно основание чл. 42, б. „б” ЗН за обявяване за нищожно на саморъчното завещание на В. Д. Ш., б.ж. на [населено място], с което същата е завещала на М. Н. С. земеделски земи и дворно място в [населено място] и с правно основание чл. 19, ал. 1 ЗН за обявяване за недействителен на завет на земеделските земи, подробно описани в исковата молба. Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 42, б. „б” ЗН саморъчното завещателното разпореждане е нищожно, когато при съставянето му не са спазени изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН, а именно: саморъчното завещание да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател; да съдържа означение на датата, когато е съставено; да е подписано от завещателя, като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. В случая е представено заверено от нотариус Д.Л. копие на саморъчното завещание от 09.01.2019 г., с което В. Д. Ш. завещава на М. Н. С. всичките си недвижими и движими имоти, които притежава към смъртта си, включително своите идеални части от процесните седем земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], общ. С., обл. Ямбол, както и дворно място с постройки в [населено място]. Прието е, че саморъчното завещание отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН – съдържа означение на датата, когато е съставено, подписано е и подписът е поставен след завещателните разпореждания. Посредством назначените пред първата инстанция две съдебно-графологични експертизи са установени и другите две предпоставки за неговата валидност – саморъчното завещание изцяло е написано ръкописно и е подписано от завещателката. Експертите, изготвили двете заключения са категорични, че почеркът на изписаното саморъчно завещание от 09.01.2019 г. и подписът, положен от името на В. Д. Ш., са изпълнени и положени от соченото за автор лице. Не са установени основания, подлагащи на съмнение изводите на вещите лица по двете експертизи, а възраженията на ищците срещу заключенията са приети за неоснователни. Експертите са работили с оригинала на процесното завещание, сред ползвания сравнителен материал са документи, подписани пред нотариус, поради което са неоснователни съмненията на ищците за това, че не е ясно дали изследваните подписи са положени от завещателката. Не отговаря на действителността и твърдението във въззивната жалба, че двете заключения се различават. Напротив - двете вещи лица са стигнали без колебания и категорично до едни и същи изводи, макар да са работили по различни методи. Ето защо е прието, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил като неоснователен иска за нищожност на саморъчното завещание поради неспазени изисквания за неговата форма съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН. Правилно е отхвърлен и евентуалният иск за недействителност на завещанието поради това, че завещателката не е била собственик на завещаните вещи преди откриване на наследството. На първо място - с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗН законодателят е предвидил недействителност на завещание, когато завещателят не е бил собственик на завещаните вещи преди откриване на наследството, но когато се касае за завет на определена вещ, а не при универсално завещание, каквото е процесното. Разликата между универсално/общо завещание и завет е направена в разпоредбата на чл. 16 ЗН, като според ал. 1 завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в чиято полза са направени, а според ал. 2 завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник. От текста на процесното саморъчно завещание „завещавам всичките си недвижими и движими имоти, които притежавам по време на моята смърт, включително и идеалните ми части от следните имоти:…“ е направен извод, че завещателното разпореждане е универсално, а не завет. Поради това искът за недействителност на завещанието, тъй като завещателката не е притежавала недвижимите имоти при откриване на наследството, е неоснователен. Като ирелевантни са определени възраженията във въззивната жалба за това, че към момента на смъртта на завещателката на 27.05.2019 г. същата не е била собственик на завещаните имоти, тъй като решението, с което й е признато правото на собственост е влязло в сила след този момент. Отделно от това този довод е и неоснователен, тъй като завещателката е собственик на 10/80 ид.ч. от завещаните земеделски имоти по силата на наследяване от наследодателя Д. К. Б., а не по силата на съдебно решение. Както и ищците са посочили, решението е постановено в процес за отмяна на констативен нотариален акт за право на собственост, с който се е снабдил въззивника А. и е постановена отмяната му, а това, че със същото решение е постановено, че завещателката е собственик на 10/80 ид.ч. от имотите не създава правото на собственост за нея от този момент. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по въпроса „Когато въззивният съд отхвърля искане по чл. 266, ал. 3 ГПК следва ли да се мотивира относно липсата на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения”. Според касатора е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 186 от 23.01.2019 г. по гр.д.№ 1149/2018 г. на І г.о. и Решение № 175 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 5128/2016 г. на І г.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставеният от касатора правен въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора. Видно от постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК Определение № 135 от 08.02.2023 г., въззивният съд е обсъдил заявеното с въззивната жалба искане за допускане на нова повторна съдебно-графологична експертиза. Извършил е преценка на извършените от районния съд процесуални действия и е формирал извод, че не са налице основания за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като не са допуснати нарушения на процесуалния закон във връзка с исканото доказателство. Данните по делото подкрепят обосноваността на този извод. В случая спорът се явява напълно изяснен от фактическа страна посредством събраните в първоинстанционното производство доказателства, приобщаването и обсъждането на които е извършено в съответствие с изискванията на закона. В този смисъл оплакването във въззивната жалба, във връзка с което е направено и искането по чл. 201 вр.чл. 266, ал. 3 ГПК, не създава предпоставки за упражняване на правомощията, произтичащи от т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Не съществува противоречие между въззивното решение и релевираната от касатора практика, предвид което касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В резултат от служебната проверка не се установява и основание касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи на ответницата по касация разноските, направени за защитата й пред ВКС, а именно сумата 700 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 17). По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.