Определение № 832 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4274/2025 г.

Производството е по чл. 280 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „С. Ц. Г.“ О., чрез пълномощника му адв. А., против въззивно решение № 3677 от 12.06.2025 г. по в. гр. дело № 14551/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 12833 от 28.06.2024 г., постановено по гр. дело № 39063/2022 г. на Софийския районен съд в частта, с която дружеството - касатор е осъдено на основание чл. 200, ал. 1 от КТ да заплати на ищеца Д. С. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, в размер на 12 600 лв. Жалбоподателят „С. Ц. Г.“ О. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Моли касационното обжалване да бъде допуснато, обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове отхвърлени изцяло, евентуално – да бъде определен по-нисък размер на обезщетението, съобразно чл. 201, ал. 2 КТ. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя материалноправни и процесуалноправни въпроси, попадащи в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК. Насрещната страна по касация Д. С. Д. чрез пълномощника си адв. М. с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че даденото разрешение на поставените въпроси от въззивиня съд не влиза в противоречие с посочената от жалбоподателя съдебна практика. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който ищецът Д. заемал длъжността „настройчик - оператор струг/машина за обработка на камъни“. На 28.09.2021 г. на работното му място, около 11.30 часа, при повдигане на каменна плоча работникът получил внезапно увреждане на здравето, изразяващо се в разкъсване на сухожилието на двуглавия мускул на ниво предмишница на дясната ръка. Настъпилият инцидент е признат за трудова злополука с разпореждане на ТП на НОИ – София град. За изясняване механизма на злополуката по делото са били разпитани трима свидетели – очевидци, според чиито показания каменният блок, който затиснал ищеца, бил с тежина от порядъка на 100 – 150 кг. Той бил докаран с мотокар и поставен на дървени трупчета до машината, на която следвало да бъде обработен. Съществували два начина за поставяне на каменната плоча на машината за рязане – посредством вакуумна повдигаща техника и с човешка сила. В конкретния случай ищецът предложил да не чакат повдигащата техника, а да преместят плочата ръчно, като по своя собствена инициатива застанал клекнал под каменния блок с ръце нагоре. Това негово поведение, изразяващо се в избор на опасен за здравето подход, който очевидно не позволява безопасно преместване на тежкия детайл, при незачитане и на проведения инструктаж, съдът счел за проява на груба небрежност от страна на работника или служителя по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и уважил направеното възражение от ответника за намаляване на отговорността на работодателя поради това, че работникът е допринесъл за злополуката, приемайки наличие на съпричиняване в съотношение 30/70 в тежест на работодателя. В тази връзка съдът е отчел, че ищецът е допуснал липса на елементарно старание и внимание към собственото си здраве, като пренебрегнал основни технологични правила за безопасност. Заставайки под плочата в опит да я премести, ищецът е предвиждал, че повдигайки ръчно каменен блок с тежина над 100 кг е възможно да увреди здравето си, но лекомислено се е надявал, че този неблагоприятен резултат няма да настъпи. Същевременно въззивният съд е посочил, че тъй като отговорността на работодателя е гаранционно-обезпечителна, той носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между злополуката и условията на труд. Ето защо е счел, че дори да е била положена дължимата грижа от страна на работодателя за осигуряване на безопасна работа, неговата отговорност отново следва да бъде ангажирана, тъй като има обективен характер. Второто възражение на ответника за намаляване на обезщетението, поради това, че ищецът страдал от захарен диабет, съдът намерил за неоснователно, тъй като това заболяване нямало отношение към настъпването на вредата, като се позовал на заключението на съдебно-медицинската експертиза. По отношение на размера на обезщетението съдът е съобразил показанията на разпитаната като свидетел И. К., която живеела на съпружески начала с ищеца и имала преки наблюдения относно вида, интензитета и продължителността на търпените от него болки и страдания, както и заключенията на медицинската и комплексната съдебно-медицинска експертизи, които анализирал съвкупно с останалия събран доказателствен материал. Като взел предвид характера на увреждането, извършените медицински манипулации, продължителността на лечението и на възстановителния период, който според експертите е приключил за 126 дни, перспективата от трайни последици, констатираното пълно възстановяване от комплексната медицинска експертиза, възрастта на пострадалия, който е бил на 47 години към момента на увредата, както и икономическото положение на страната, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 18 000 лв., както е приел и районният съд, която сума намалил с 30 % и така потвърдил решението в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 12 600 лв. Касаторът поставя въпросите: 1./ Относно приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, когато пострадалият с поведението си е допринесъл за трудовата злополука и по-конкретно, относно признаците на грубата небрежност като основание за намаляване на обезщетението при трудова злополука и критериите за намаляване на обезщетението, както и относно задължението на съда при определяне на степента на съпричиняване да прецени тежестта на допринасяне на всеки един от факторите, довели до настъпването й, както и съотношението между тях, когато са повече от един, т.е. да степенува съпричиняването в съответствие с обективното съотношение на допринасянето на трудовата злополука с оглед на всички конкретно установени факти и обстоятелства; 2./ Относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички възражения, очертани в предмета на въззивната жалба; 3./ Относно съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; както и 4./ При отчитане съотношението на приноса на работника и работодателя в съпричиняването на резултата следва ли като фактор от значение за приноса на работника да се отчете, че той е страдал от хронично заболяване, което според съдебно-медицинската експертиза е един от двата предразполагащи фактори, довели до увреждането. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основния за допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос, относно приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като е обусловил решаващите изводи на съда за допринасяне от страна на работника за настъпване на трудовата злополука поради небрежност, както и за определяне на конкретното съотношение в приетото съпричиняване. Даденото от въззивния съд разрешение, обаче, не противоречи на практиката на ВКС, включително и посочената от жалбоподателя в касационната жалба и изложението към нея. Както това е разяснено в решение № 1026 от 18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г. ВКС, ІV г.о., решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. ВКС, ІV г.о. и др., понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 КТ съответства на съзнаваната непредпазливост и е налице, когато работникът е предвиждал настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати. Разликата между евентуалния умисъл и съзнаваната непредпазливост се изразява в това, че в първия случай деецът съзнателно допуска последиците на собственото си поведение, докато при съзнаваната непредпазливост, макар и да съзнава, че те могат да настъпят, лекомислено се надява, че може да ги избегне или предотврати. Въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика, поради което по първата част от въпроса касационното обжалване не може да се допусне. Във връзка с останалата част от поставения от касатора въпрос съдът е посочил, че отговорността по чл. 200 КТ на работодателя е обективна, поради което не е необходимо конкретни негови действия да са причинили злополуката. Ето защо е счел, че дори да е била положена дължимата грижа от страна на работодателя за осигуряване на безопасни условия на труд, неговата отговорност отново би следвало да бъде ангажирана. С това въззивният състав имплицитно е приел, че такива безопасни условия в случая не са били налице. Като е определил на 30 % съпричиняването от страна на пострадалия, обосновавайки се със съпоставката на неговото поведение с останалите обективни причини за настъпване на трудовата злополука, съдът не е пренебрегнал трайната съдебна практика, според която съпричиняването винаги има своите степени, а се е съобразил със същата, отнасяйки по-големия принос от 70 % в тежест на работодателя. Съпоставката на причините, довели до трудовата злополука и тяхната тежест, е направена от въззивния съд, като конкретните факти и обстоятелства в тази връзка са описани подробно в мотивите на обжалвания акт при обсъждането на фактическата страна на спора. Съдът е съобразил от една страна, че ищецът, клякайки под каменната плоча с ръце нагоре, докато останалите работници опитвали да я преместят с натиск на работния плот (т. нар. „прекантарване“), е пренебрегнал елементарни изисквания за безопасност в работата въпреки проведения инструктаж и с това е проявил груба небрежност, която е основание за намаляване на обезщетението. От друга страна, съдът е взел предвид, че според показанията на разпитаните свидетели стандартната процедура по зареждане на тежки каменни блокове на машината за рязане изисквала използването на специализирана повдигаща техника, каквато в момента на инцидента не е била на разположение на работниците, които заедно с ищеца опитвали да преместят плочата. Съдът не е дал вяра на показанията на св. Г. в частта, в която сочи, че не бил провеждан инструктаж, но очевидно ги е кредитирал в останалата им част, от която се установява, че в деня на инцидента имало само мотокари като повдигачна техника, поради което „всичко се вдигало на ръка“. Камъкът се поставял на дървени трупчета успоредно на масата и работниците сами го поставяли на нея, това бил обичайният начин на работа. Тези показания съответстват на показанията на св. А., според когото съществували два начина на преместване на каменните блокове върху масата за тяхната обработка – чрез вакуумни системи или с човешка намеса, като работниците били инструктирани как да поставят детайла на машината. В деня на инцидента трябвало да чакат за вакуумната система, следователно е нямало такава налична за преместването на въпросния камък. Показанията съвпадат и с изложеното от св. К., че в деня на инцидента „плочата си пристигна с мотокара“, т.е. очертано е едно типично за работния процес положение, изискващо човешка намеса за преместване на детайла. Същият свидетел е допълнил, че техниката за повдигане е обща за всички работници. Следователно, не във всеки един момент тя е могла да бъде на разположение на всеки, който е имал нужда от нея. Установяването на такива условия на труд, при които техниката за повдигане на каменни плочи във всеки един момент е заменима от човешка сила, е с по-голяма тежест от поведението на работника и има по-голям превес в причинно-следствения континуум, поради което обуславя по-голям принос за настъпване на трудовата злополука. Както това е посочено в решение № 29 от 28.07.2022 г. по гр. д. № 1478/2021 г. на ВКС, ІV г.о., превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини е отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Вторият формулиран от касатора въпрос е относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички възражения, очертани в предмета на въззивната жалба. Твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, израз на която е тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на казуалната такава, обективирана в изброените в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК, не се установява. Напротив, въпросът е разрешен от въззивния съд при зачитане на постоянната съдебна практика, според която непосредствената цел на въззивното производство е повторното решаване на правния спор, поради което дейността на втората съдебна инстанция е свързана с установяване на фактите чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумирането им под приложимата материалноправна норма. С оглед на това, въззивният съд е мотивирал решението си, като е изложил какво приема от фактическа страна и какви са правните изводи, които произтичат от установените и неустановените факти по съществото на спора. Наред с това, в мотивите си въззивният съд се е произнесъл по наведените доводи и възражения на страните в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК. Тъй като задължителната и трайно установената съдебна практика на ВКС по въпроса е съобразена, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и по този процесуалноправен въпрос. Третият въпрос е материалноправен и касае съдържанието на понятието „справедливост“ в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, приложима при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. И този въпрос е относим към решаващите изводи на въззивния съд при определяне на дължимото се в конкретния случай обезщетение, но даденото от него разрешение отново не противоречи на обилната, в това число и цитираната от жалбоподателя, съдебна практика. Още в т.ІІ на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е обусловено от множество конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които във всеки отделен случай следва да бъдат съобразени. От значение за размера на обезщетението са възрастта на пострадалия, характерът на увреждането и обстоятелствата, при които е настъпило, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените страдания, осакатявания и загрозявания. В създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД последователно е акцентирано върху изискването съдилищата да се произнасят по размера на обезщетението за неимуществени вреди след задълбочено обсъждане и преценка на всички установени по делото факти, като държат сметка и за установения в чл. 51, ал. 1 ЗЗД принцип за пълна обезвреда. Възприето е разрешението, че за да удовлетворява критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, обезщетението трябва да репарира всички претърпени вреди, проявили се във формата на болки, страдания, неудобства, неприятни изживявания и т. н. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с тази съдебна практика на ВКС. Последният въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, се отнася до обосноваността на извода на съда за липса на пряка причинно-следствена връзка между вредите от трудовата злополука и заболяването на ищеца от захарен диабет, както и до отношението на този извод към правилността на решението. По този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като с него на практика се навеждат оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост, т.е. развитите доводи са по същество, с оглед на което те не могат да бъдат разгледани във фазата на селективен касационен контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация Д. Д. следва да бъдат присъдени сторените от него разноски пред касационната инстанция за един адвокат, до размера им от 800 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,