Определение № 799 от 22.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2248/2018 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от управителя С. М. К., чрез адв. Г. Б., против въззивно решение № 985/26.02.2018 г., постановено от Окръжен съд - Благоевград по въззивно гр.д. № 788/2017 г. в частта, с която искът по чл. 200 КТ е уважен за сумата от 15 000 лв. и са присъдени съдебни разноски. Излага доводи за недопустимост поради нередовност на исковата молба и неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. А. Ц., представляван от адв. Д. Г. К. и адв. Д. И. Г., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, а подадената жалба е неоснователна. Моли за присъждане на сторените разноски пред касационна инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебни актове, с което са изпълнени указанията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Окръжен съд - Благоевград, като отменил решението на първостепенния Районен съд – Гоце Делчев, е осъдил [фирма] да заплати на А. А. Ц. обезщетение в размер на 15 000 лв. за претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие от трудова злополука, настъпила на 16.08.2013 г. във Федерална Република Германия. За да постанови този резултат, съдът установил, че на 03.12.2012 г. между страните е сключен безсрочен трудов договор, по силата на който към 16.08.2013 г. А. А. Ц. бил изпратен да работи в Германия на длъжността „общ работник“. На посочената дата работникът претърпял инцидент, като по време на изпълнение на трудовите си функции пострадал поради невнимание на друг работник, който изпуснал касетка с месо върху дясната длан на първия. В резултат Ц. получил фрактура на медиална фаланга на третия пръст на дясната ръка и разкъсване на интерфалангиалната ставна капсула на третия пръст; липса на пълна флексия и екстензия на първи, втори и трети пръст, които са следствие от травмата. Като резултат е получил и синдром на комплексната регионална болка с ясно изразена болезненост и силна хиперхидратоза, зачервяване и подуване на ръката, за което многократно е лекуван амбулаторно и стационарно. Интензитетът на болките и 8 при натоварване. По-рано получено заболяване - Дюпюитренова констрактура, се е повлияло негативно от трудовата злополука и понастоящем ищецът не може да извършва напълно движенията на четвърти и пети пръст. Тъй като местоизпълнението на трудовите задължения било в държава-членка на ЕС, съдът приел, че работникът имал качеството на „осигурено лице“ по смисъла на чл. 1, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване и съдът намерил за необходимо да разгледа въпросът за приложимото между страните право. Съобразил е разпоредбите на посочения регламент, както и на Регламент (ЕО) № 987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата за прилагането му и е приел, че след като работникът е бил осигурено лице във Федерална Република Германия по безсрочен трудов договор с местоизпълнение Германия, то компетентните органи да изследват трудовия характер на злополуката са немските. Ето защо издаденото, съгласно разпоредбите на немското законодателство, и приложено по делото „решение относно цялостното възнаграждение“, изходящо от Профсъюз на хранителния и хотелиерски бранш, Районна дирекция М., „БГН“, че злополуката от 16.08.2013 г. е призната за трудова, е издадено от компетентен орган в държава-членка на ЕС, който има правомощията да го издаде и с него се осъществява и следващият елемент от фактическия състав на чл. 200 КТ, а именно – злополука, която е призната за трудова. При преценка на събраните писмени доказателства и данните от заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, Окръжен съд – Благоевград е достигнал до извод, че настъпилите за работника вреди са резултат от злополуката. За да определи размера на справедливото обезщетение по справедливост е съобразил установените увреждания на здравето, продължителността, интензитета и начина на извършването на увреждането, обстоятелствата, при които е осъществено, личността на пострадалия, възрастта му, продължителността на причинената неработоспособност, допълнителното влошаване на състоянието на здравето му. Съдът се е произнесъл и по въведеното от страна на [фирма] възражение по чл. 201, ал. 2 КТ, като го намерил за неоснователно, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че злополуката е осъществена по вина на друг работник, а не е предизвикана от каквото и да било действие на А. А. Ц.. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите: може ли, независимо от отсъствието на надлежно съставен акт за трудова злополука по реда, предвиден в чл. 57 КСО, установяването на елементите от фактическия състав на трудовата злополука да е допустимо в производство по чл. 200 КТ; злополуката да се разглежда от съда, като част от предмета на иска, с който се претендират гражданскоправни последици от същата; липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт, издаден по реда, предвиден в КСО, относно наличието на трудова злополука, пречка ли е за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ. Поддържа противоречие с приетото в решение № 374/23.07.2014 г. по гр.д. № 3766/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 109/12.03.2012 г. п;о гр.д. № 622/2011г.на ВКС, IV г.о., решение № 319/22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 298/085.11.2012 г. по гр.д. № 184/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 31/02.02.2011 г. по гр.д. № 1894/2009 г.на ВКС, IV г.о., решение № 753/28.01.2011 г. по гр.д. № 457/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 339/10.10.2011 г. по гр.д. № 859/2010 г. на ВКС, IV г.о. Въпросите са неотносими към постановеното от съда и цитираните решения нямат отношение към казуса. Съдът е установил, че приложимото в случая право не е българското, а немското, поради което е приел, че приемането на злополуката като трудова е сторено по надлежен ред, а той не е КСО. Следващите въпроси, според касатора, също са разрешени в противоречие с цитираната по-горе практика: игнорира ли се специалният административен ред, предвиден в КСО за установяването на трудова злополука в случаите, когато работникът полага труда си на територията на друга държава-членка на ЕС; задължителна за българския съд ли е констатацията на орган на държавата-членка на ЕС, на територията на която работникът полага труда си, че е настъпила трудова злополука, след като последната не е констатирана и регистрирана с акт за трудова злополука по реда, предвиден в чл. 57 КСО. Хипотези на настъпила трудова злополука на територия на държава – членка на ЕС не са разглеждани в посочените от касатора решения и не установява поддържаната хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо, че няма наведени съображения относно приложимост на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, само за пълнота, следва да се изясни, че повдигнатите правни въпроси на практика се заключават до приложимостта на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване и Регламент (ЕО) № 987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата за прилагането му. Относно тълкуването на регламентите не се правят оплаквания, а и няма съмнение, че те по характера си са, законодателни актове на Европейския съюз, които са незабавно изпълними, като правило, във всички държави – членки едновременно. В случая дори не става реч за противоречие между националното ни законодателство и регламентите, а за приложимо, съобразно тях, материално право на друга държава – член на ЕС. Евентуалното несъгласие с извода на въззивния съд за това кой е работодател, къде е местоизпълнението на трудовите задължения, с какъв акт според немското законодателство се установява трудова злополука, нямат никакво отношение към поставените правни въпроси. Ето защо, по поставените правни въпроси няма основание за допускане на касационно обжалване с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Твърди се още, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятната недопустимост на въззивното решение, тъй като то е постановено по нередовна искова молба. Според касатора съдът се е произнесъл по нередовна искова молба – в нея липсвало изложение на обстоятелствата в какво се изразяват претендираните неимуществени вреди и за какъв период от време се претендират те; не е посочено какви точно безопасни и здравословни условия на труда работодателят не е осигурил на работника, въпреки, че ищецът твърди, че обезщетението е последица от неизпълнението на работодателя да осигури такива условия на труда. Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно, както по отношение на възприетия извод, че увреждането представлява трудова злополука с оглед процедурата по установяването ѝ, така и в частта относно справедливия размер на обезщетението. Поради това се иска да бъде допуснато до касационна проверка на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърденията за недостатъци на исковата молба не обуславят необходимост от допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост. Няма никакво съмнение, а има и многобройна и непротиворечива съдебна практика, вкл. по реда на чл. 290 ГПК, че когато се търси обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, включително по чл. 200 КТ, достатъчно е твърдението, че такива са настъпили. Само, когато ищецът претендира вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже. Случаят не е такъв – търси се обезщетение за причинени неимуществени вреди от конкретно увреждане на здравето в резултат на претърпяната злополука. Принципът на чл. 51 ЗЗД за пълно обезщетяване, изисква възстановяване на всички реално претърпени вреди, а такива са, както вече настъпилите, така и бъдещите, които са следствие от деликта, и са естествено продължение на обективния процес на вредоносното проявление на самото увреждане. В този смисъл, не е нужно посочване на период, „за който се претендират“. Съдът, произнасяйки по иск за обезщетение на неимуществени вреди, следствие на причинено увреждане на здравето, формира сила на присъдено нещо към датата на даване ход на устните състезания пред последната инстанция, разрешила спора по същество. Това значи, че взема предвид всички негативни преживявания, болки и страдания, настъпили до този момент, както и тези, които със сигурност ще настъпят в бъдеще време. Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, поради което не е необходимо условие за редовност на исковата молба да се твърди или да се сочи какви точно безопасни и здравословни условия на труда работодателят не е осигурил на работника. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и с оглед очевидна неправилност на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК – нито с оглед доводите и поставените правни проблеми от касатора, нито служебно от съда В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 700 лв., заплатен хонорар за един адвокат. Мотивиран от горното, съдът