Определение № 1061 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3156/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Комисията за защита от дискриминация (КЗД), подадена чрез процесуалните й пълномощници адв. А. А. и адв. С. С. срещу решение № 2001/05.04.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1550/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 16358/11.10.2023 г. по гр. дело № 52730/2022 г. на Софийския районен съд (СРС), е постановено следното: уважени са предявени от Л. Д. Т. срещу комисията-жалбоподател искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е отменено, като незаконосъобразно, дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 32/01.08.2022 г. на председателя на ответната комисия; ищцата е възстановена на заеманата преди незаконосъобразното уволнение длъжност „главен специалист – домакин” при ответната комисия и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 7 700 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа през периода 01.08.2022 г. - 01.02.2023 г.; искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за горницата над сумата 7 700 лв. до пълния му предявен размер от 9 000 лв. В касационната жалба изрично се сочи, че въззивното решение се обжалва изцяло. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответника-работодател е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за горницата над сумата 7 700 лв. до пълния му предявен размер от 9 000 лв. Касаторът няма правен интерес от обжалването на тази част от въззивното решение, тъй като частичното отхвърляне на предявения срещу него осъдителен иск за заплащане на обезщетение го удовлетворява като резултат. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба на комисията-ответник е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване от нея част от въззивното решение, с която исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ са уважени. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищцата Л. Т. не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, изготвено също от адв. А. и адв. С., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, е формулиран материалноправен въпрос относно „нерестриктивното“ понятие за „злоупотреба с доверието на работодателя“. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос изводите в обжалваното въззивно решение били в колизия с практиката на ВКС, обективирана в редица решения, като конкретно се сочи само решение № 80/26.03.2010 г. по гр. д. № 4679/2008 г. на II-ро гр. отд. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било в очевидно противоречие с материалния закон и със съдопроизводствените правила. В мотивите към обжалваното въззивно решение, СГС е възприел следното разрешение на поставения от касатора материалноправен въпрос: Съгласно разпоредбата на чл. 126, т. 9 от КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. В закона липсва легална дефиниция на понятието „злоупотреба с доверието на работодателя“. Въззивният съд е посочил, че възприема тълкуването, дадено с решение № 80/26.03.2010 г. по гр. д. № 4679/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС (на което се позовава и комисията-жалбоподател), според което, за да е налице злоупотреба с доверието на работодателя, не е необходимо да е установено извличане на материална облага за служителя или негов близък, а съставлява всяко действие, което е израз на несъблюдаване на дължимото поведение на добросъвестност и доверие в отношенията между служител и работодател. Изхождайки от така възприетото тълкуване на материалния закон, СГС е приел, че в конкретния случай ответникът-работодател навежда твърдения по отношение поведението на ищцата, които биха могли да се квалифицират под обсъжданата хипотеза, но от събраните по делото доказателства не се установява, че ищцата е действала в разрез с доверието на работодателя. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че работодателят, за да твърди наличие на злоупотреба с доверие, следва изрично да докаже, че това, което е предоставил или до което е дал достъп на служителя, е било в изрично установени граници и параметри като технологични правила, достъп до клиентска база и т. н., както и че служителят е действал именно в нарушение на и извън тези параметри. СГС още веднъж е изтъкнал в тези свои решаващи мотиви, че не се установява от събраните по делото доказателства, с процесните действия или бездействия ищцата да е злоупотребила с доверието на работодателя и да е уронила доброто име на предприятието, по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 и чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ. По наведените от комисията-касатор основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: В решение № 80/26.03.2010 г. по гр. д. № 4679/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС е възприето следното разрешение на поставения от жалбоподателя материалноправен въпрос: За да е налице злоупотреба с доверието на работодателя, не е необходимо да е установено извличане на материална облага за служителя или негов близък. Динамиката на съвременните взаимоотношения по повод изпълнението на определена трудова функция се урежда от по-широк кръг задължителни в рамките на съответната система правила и норми на поведение и изгодата от определено поведение, което е в разрез със същите, не винаги е под формата на облага, особено когато са нарушени правилата на етичното поведение на индивида. Злоупотребата с доверието на работодателя съставлява всяко действие, което е израз на несъблюдаване на дължимото поведение на добросъвестност и доверие в отношенията работник/служител и работодател. Видно от съпоставката между така приетото в решението на ВКС относно понятието „злоупотреба с доверието на работодателя“ и тълкуването, възприето от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, с последното поставеният от касатора материалноправен въпрос е разрешен, не в противоречие/„колизия“, както се поддържа в изложението към касационната жалба, а в пълно съответствие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, на която СГС и изрично се е позовал. Следователно, наведената от страна на касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, в случая не е налице. От горното следва, че не е налице и сочената от страна на комисията-жалбоподател, очевидна неправилност на процесуално допусимо обжалваната от нея част от въззивното решение, с която са уважени предявените по делото искове. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая, в частта му, с която са уважени предявените искове, обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. В изложените решаващи мотиви към тази част от решението, не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – както стана ясно, решаващите съображения на въззивния съд са в пълно съответствие с практиката на ВКС, на която той изрично се е позовал, и на която неоснователно се позовава касационният жалбоподател. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение