Определение № 1678 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 948/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ против решение № 124/27.02.2023 г. по в.т.д. № 673/2022 г. на Апелативен съд София, с което са отхвърлени предявените от същите срещу И. Д. С. и Надежда Х. Д. искове за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на банката прихващането, извършено с изявление с вх. № 10139/30.10.2014 г., с активно вземане в размер на 39 500 евро, придобито с договор за цесия от М. М. П. на основание чл. 59, ал. 3 ЗБН.

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Акцентът в касационната жалба се поставя върху обосноваване наличието на знание у кредитора за настъпилата неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на вземанията към банката от страна на цесионерите по сключения договор за цесия. Подчертава се, че една от страните по този договор е член на съвета на директорите на дружество с едноличен собственик на капитала друго свързано дружество, което е мажоритарен собственик на капитала на банката. Излагайки накратко хронологията преди изпадане на банката в несъстоятелност, касаторите аргументират неправилност на извода за липса на знание от страна на ответниците относно неблагоприятното й финансово положение с предприетите от тяхна страна действия по сключване на договора за цесия, които са резултирали в пълно погасяване на паричните им задължения. Тези обстоятелства според касаторите вкупом безспорно сочат към знанието на ответниците по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Отделно са изложени съображения за недействителност на извършените прихващания поради неизискуемост и неликвидност на активното вземане, както и поради опорочена форма – нарушение на нормите на чл. 63, ал. 1 ЗБН, чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗБН, чл. 116 и чл. 119 ЗКИ (отм.) и чл. 103 ЗЗД.

Достъпът до касация жалбоподателите мотивират с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставят въпроси, които считат значими за изхода на делото и включени в предмета на спора. Отделно поддържат основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт, без да го обосновават с допълнителни съображения. Въпросите са следните:

1. „В условия на „специален надзор“, преди да е възникнала фигурата на синдик на банката, съществува ли латентно състояние по отношение на дейностите, които са ограничени със закон?“

2. „При разглеждане на иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, обстоятелства, които са известни на дадено лице, следва ли да бъдат относими и приети за безспорни към елемента за наличие на знание, а лице, свързано с мажоритарен акционер по смисъла на ДР на ТЗ, в смисъла, съдържащ се в правната норма и същите подлежат ли на доказване?“

3. „Действително ли е прихващане, което е извършено в разрез на законови ограничения по време, когато банката е в състояние на особен надзор, не е било ликвидно, не е било изискуемо и не е спазена законовата форма, предвидена в специалния ЗБН?“

Ответниците по жалбата Надежда Х. Д. и И. Д. С. депозират, макар и чрез различни процесуални представители, два отделни отговора с идентично съдържание, с които намират атакуваното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Оспорват наличието на основания за допускането му до касационен контрол с аргумент за неотносимост на формулираните въпроси към решаващите изводи на въззивния съд. Подкрепят становището за липса на знание за настъпилата неплатежоспособност, респ. за поисканото открито производство по несъстоятелност, оспорвайки като неверни твърдените в касационната жалба обстоятелства за членство на ответника в управителните органи на свързано с банката дружество през време на релевантния период. Подчертават, че единствено БНБ е компетентен орган да формира становище за настъпилата неплатежоспособност на „КТБ“ АД /н./ и преди това ответниците не са имали възможност да узнаят за тези неблагоприятни обстоятелства, като нито отказът на банката да изплаща влогове, нито поставянето й под специален надзор съгласно константната практика на ВКС обосновават предположение за неплатежоспособност. Считат за процесуално недопустимо произнасяне по иска за нищожност на извършеното прихващане, доколкото първоинстанционният съд е отхвърлил този иск, решението му не е било обжалвано от синдиците и е влязло в сила. Излагат подробни съображения за действителността на процесното прихващане.

М. П., конституирана като трето лице помагач на страната на ответниците, не ангажира становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Съвместната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на обжалвания акт въззивната инстанция е анализирала предпоставките за уважаване на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН (извършено прихващане; кредиторът да е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на банката; към момента на придобиване на вземането или на задължението да е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност). Посочила е, че съгласно презумпцията, въведена с чл. 59, ал. 4 ЗБН, кредиторът е знаел за настъпилата неплатежоспособност, ако вземането или задължението му е придобито след датата на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за кредитните институции. При приетите за безспорно установени по делото факти, че уведомлението за извършената цесия и изявлението за прихващане са постъпили в деловодството на длъжника “КТБ” АД /н./ на една и съща дата /30.10.2014 г./ предхождащата вписването на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност /07.11.2014 г./, въззивният състав е счел, че последиците от цесията и прихващането следва да се преценяват към 30.10.2014 г. Предвид факта, че изявлението за прихващане е отправено преди 07.11.2014 г., въззивната инстанция е приела, че по отношение на ответника не е налице предвидената в чл. 59, ал. 4 от ЗБН презумпция за знание за настъпилата неплатежоспособност. При така очертаните релевантни юридически факти решаващият състав е съобразил наличието на трайна и последователна практика на касационната инстанция по правния въпрос относно знанието за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, съгласно която разбирането за “знанието за неплатежоспособност” по смисъла на посочената норма не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ. В атакуваното решение е обосновано, че знанието за настъпила неплатежоспособност не би могло да се приравни на опасност от неплатежоспособност, което е основание за поставяне под особен надзор на банката. Въззивната инстанция ясно е посочила, че наличието на знание е обосновано от ищеца с наличието на публична информация относно недоброто финансово състояние на банката, но е извела заключение, че нито публикациите в медиите, нито решението за поставяне на банката под специален надзор по реда на чл. 115, ал. 1 ЗКИ могат да бъдат определени като обективирано от БНБ в качеството й на компетентен за това надзорен орган становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ. При принципния и решаващ извод, че уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН е предпоставено от пълно и главно доказване на субективния елемент от фактическия състав на конститутивния иск, а не от индиции и предположения, е изведено, че по делото липсват доказателства към момента, в който ответниците са придобили заявеното за прихващане вземане, те са знаели за настъпилата неплатежоспособност на банката и недобросъвестно са се възползвали от нея.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол.

Първият въпрос е неясен, без връзка с конкретиката на спора и без очертана относимост към разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН, поради което има качеството единствено на хипотетично и неочертано по смисъл питане без правна характеристика. Такъв неясно и неточно формулиран въпрос не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол.

Тезата, заложена във втория въпрос, че обстоятелствата за финансовото състояние на банката са били известни на ответника С. в качеството му на лице, свързано с мажоритарен акционер по смисъла на ДР на ТЗ, не е била въведена в исковата молба, а едва в касационната жалба. Въззивната инстанция не се е произнасяла по този въпрос като изрично е обсъдила твърденията на ищеца, с които обосновава наличието на знание у ответника с публична информация относно недоброто финансово състояние на банката. Именно въз основа на това твърдяно в исковата молба обстоятелство, въведено като основание за наличие на знание - част от фактическия състав на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН, е произнасянето на решаващия въззивен състав. Поради отсъствие на каквато и да е релевантност с предмета на спора, с който са били сезирани съдилищата, този въпрос е хипотетичен, а не обуславящ, което отнема характеристиката му на правен - такъв, който може да послужи като обща предпоставка за допускане до касационен контрол.

Третият въпрос е предпоставен от субективно обусловеното становище на касаторите, че прихващането е извършено „в разрез със законови ограничения“, при липса на ликвидно изискуемо активно вземане и липса на спазена законова форма, предвидена в специалния ЗБН. Така поставен въпросът е реторичен в случай, че изложените в него условия са налице в действителност, но допускането на касационното обжалване по него е невъзможно поради хипотетичността му и поради липсата на характеристиката да е обуславящ изхода на спора. Отделно, така посочените предполагаеми условни пороци на прихващането са ирелевантни за фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН.

Самостоятелно основание за невъзможност да бъде осъществен факултативният касационен контрол на обжалваното въззивното решение е обстоятелството, че отсъства формално посочената допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно, приложното й поле е изключено при наличието на трайноустановена практика на касационната инстанция, цитирана и в решението на САС, съответно коректно приложена от решаващия състав.

Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция, а в случая, както се посочи по-горе, отсъства каквато и да е обосновка, а единствено формално изписване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Това води до невъзможността да бъде осъществен директен достъп до касационен контрол.

Разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за сторени такива от ответниците по касация.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС