Определение № 541 от 08.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 3049/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ФОНД ЗА ГАРАНТИРАНЕ НА ВЛОГОВЕТЕ В БАНКИТЕ – [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1380/01.06.2018 г. по т.д.№ 5647/2017 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав /поправено с решение № 2358/09.10.2018 г./, с което, след отмяна на първоинстанционното решение № 1638/17.08.2017 г. по т.д.№ 751/2015 г. по описа на СГС, ТК, VІ-13 състав, касаторът е осъден да заплати на ЮЖЕН БРЯГ – ПРИМОРСКО – КИТЕН ООД [населено място] сумата от 30 041.32 лв. - дължима, поради наличие на влогове в КТБ АД към 06.11.2014 г. по договори за разплащателни сметки, съответно индивидуализирани, с наличност от 66.72 лв. и 15 325.72 евро; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.02.2015 г. до окончателното изпълнение на задължението, на основание чл.23 ал.1 вр. чл.4 ал.1 от ЗГВБ /отм./, както и направените по делото разноски в размер на 3 147.05 лв., на основание чл.78 ал.1 ГПК.

Решението се обжалва в цялост с доводи, че е неправилно - постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна и за постановяване на ново решение по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на изрично формулирани правни въпроси и на оплаквания за очевидна неправилност на решението, както следва:

І. В хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК са поставени въпросите:

1. С оглед на разпоредбата на чл.269 ГПК допустимо ли е въззивният съд служебно да констатира несъответствие между норма на Директива и Европейския съюз и императивна материалноправна норма от българското законодателство и в резултат на тази констатация да не зачете действието й и да не я приложи според точния й смисъл, ако приложението от на съответната норма на Директивата, съответно нейното несъответствие с норма от българското законодателство не е посочено във въззивната жалба и не е въведено като основание за обжалване?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доводи на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК?

ІІ. В хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК:

1. Допустимо ли е националният съд служебно да въвежда правно основание, изведено от общностна разпоредба, щом като страната, черпеща права от нея, е разполагала с действителна възможност да изложи пред националната юрисдикция правно основание, изведено от общностната разпоредба, но не се е възползвала от тази възможност?

2. Допустимо ли е позоваване на разпоредбите на Директива 2014/49/ЕС срещу действаща национална правна норма от вътрешното право на Република България, когато определеният срок за транспониране на Директивата все още не е изтекъл и когато посочените разпоредби уреждат права, които частноправните субекти могат да противопоставят на съответната държава?

3. Отговаря ли за вреди, включително под формата на законни лихви за забава по чл.86 от ЗЗД, за период преди датата на съответното съдебно решение, лицето, в тежест на което е установено парично задължение към частноправен субект, в резултат на предприето директно приложение на Директива на ЕС, в т.ч. и на Директива 2014/49/ЕО и Директива 94/19/ЕО, поради констатирано от националния съд несъответствие между норма на закон от вътрешното право и текст на Директива на ЕС, респективно при констатирано несъответствие с общностното право, свързано с неприемане на закон, съответстващ на Директива 94/19/ЕО?

ІІІ. В хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК:

При констатирано от съда несъответствие между норма от вътрешното право и текст на Директива на ЕС и установено от съда в резултат на това противоречие парично задължение на определено лице, произтичащо от текст на Директива на ЕС, но неуредено от вътрешното право на Република България, от кой момент е изискуемо същото парично задължение, съответно от кой момент задълженото лице носи отговорност за забава?

ІV. Доводите за наличие на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК са обосновани с грубо нарушаване на императивната правна норма на чл.6 ал.2 ЗГВБ /отм./, при явна необоснованост и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, доколкото съдът се е позовал на Директива, чийто срок за транспониране не е изтекъл и др.

Против касационната жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ЮЖЕН БРЯГ – ПРИМОРСКО – КИТЕН ООД, чрез процесуален пълномощник, с изложени аргументи за липса на основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима, т.к. изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд от фактическа страна е взел установил следното:

С решение на УС на БНБ № 138 от 6.11.2014 г. е отнет лицензът за извършване на банкова дейност на КТБ АД поради неплатежоспособност.

Съгласно извлечение от банкова сметка към 6.11.2014 г., влогът на ищеца в КТБ АД в евро е 15 325 евро, а в лева - 66,72 лв. По силата на сключен договор за банков кредит от 2.07.2007 г. между същите страни, на ищеца е била отпусната сумата от 120 000 евро за покупка на недвижими имоти с краен срок на погасяване - 10.07.2019 г. Задълженията на ищеца са уточнени посредством вещо лице към следните дати - 6.11.2014 г., 4.02.2014 г., 13.02.2015 г., 18.01.2017 г. Констатирани са към съответните дати и наличностите по влоговете. От допълнителното заключение се установява, че вземанията по договора за кредит са погасени в образуваното изп.д.№ 7843/2015 г. на ЧСИ Б..

На 4.11.2014 г. ищецът е придобил от М. И. К. вземане в размер на 69 000 евро съгласно удостоверение изх. № 179/03.11.2014 г. от КТБ АД, рамков договор за платежни услуги и анекс за депозит в евро и лева, представляващи вземане от 39 337,54 евро и част от цялото вземане на цедента по депозита му в лева, равностойни на 29 662,46 евро. Цедентът е уведомил длъжника за цесията на 10.11.2014 г., а на същата дата ищецът е заявил прихващане с придобитите вземания срещу задълженията си по договора за кредит. Съгласно заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ съгласно чл. 417 от ГПК от 02.09.2015 г., ищецът дължи на КТБ АД сумата от 61 965 евро главница, като размерът на просрочената главница към 10.11.2014 г. е 7 290 евро.

С решение № 1605 от 10.07.2017 г. по т.д. 3933/2016 г. на САС, ТО, 6 състав е отменено решението на СГС по т.д. № 2707/2015 г., СГС, VІ-7 състав, в частта, с която на основание чл. 59, ал. 3 от ЗБН е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на КТБ АД прихващането, извършено от ЮЖЕН БРЯГ – ПРИМОРСКО – КИТЕН ООД с уведомление вх. № 11503/10.11.2014 г. и предявеният иск по чл.59, ал. 3 ЗБН е отхвърлен.

От правна страна съдът е преценил следното:

От отнемане лиценза на банката под особен надзор, на основание чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г. Фондът за гарантиране на влоговете в банки гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лв. На основание § 5 от ПЗР на ЗГВБ, в сила от 14.08.2015 г., за процедурите по изплащане на гарантираните влогове, започнали преди влизане в сила на този закон, се прилагат разпоредбите на отменения ЗГБВ от 1998 г. Плащането се извършва на основание чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ от 1998 г. в 20 дневен срок от вземане на решението от БНБ.

Нормата на чл. 6, ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г. предвижда, че о бщият размер на задължението на банката към един вложител се определя, като влоговете му, включително начислените върху тях лихви към датата на решението на БНБ по чл. 23, ал. 1 се събират, като влоговете в чуждестранна валута участват с левовата им равностойност, определена по курса на Българската народна банка към началния ден на изплащане на гаранцията, оповестен по реда на чл.23, ал.4. Нормата на чл. 6, ал.2 от ЗГВБ от 1998 г. предвижда, когато вложителят има задължения към банката, от размера на гаранцията, определена по реда на чл.4, ал.1 и 2 да се приспада размерът на задълженията.

Към 06.11.2014 г. ищецът е имал задължение към банката на основание договор за кредит в общ размер 158 993,78 лв., което не е било изцяло и/или предсрочно изискуемо. Задължението е станало предсрочно изискуемо поради липса на плащане в срок на вноската за м. ноември 2014 г. и след изявление на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Т.е. с настъпил падеж са били само част от задълженията и това се установява от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. Договорът за кредит е запазил своето действие с размер и срокове на дълга, както е уговорено между страните. По отношение на задълженията решението на БНБ няма правопроменящо действие.

Относно приложимото право, съдът се е позовал на нормата на чл. 288, пар. 3 от ДФЕС и създадената законова рамка с директива за хармонизиране предоставянето на услуги и свободното движение на услуги между държавите членки. Описал е, в кои случаи директивите могат да имат директен ефект, както и че доколкото целта на всяка директива е придобиване на конкретни субективни права на територията на държавата членка, при възникнало задължение по силата на директива след изтичане срока за транспонирането й, нормите, приети от законодателя в държавата членка следва да гарантират пълно и точно правата, предвидени в директивите с оглед постигане целите им. Ако след изтичане на срока за транспониране не се постигат целите и не могат да се защитят правата, предмет на директивата, то лицето може да се позове пред националния съд на директния ефект на директивата. Съдът е разгледал практиката на СЕС в този смисъл, като е посочил, че признаването на директния ефект се извършва пряко от националния съд, когато нормата от директивата е ясна, точна, пълна, безусловна и завършена. При установяване на такава разпоредба, съдът прилага нея и оставя неприложена разпоредба от вътрешното законодателство, която ограничава правата, предвидени в директивата или не позволява напълно да се реализират заложените цели в директивата. Националният съд дължи пълно и точно прилагане на нормите на правото на Европейския съюз.

Съдът е съобразил и това, че по силата на чл. 6 от ДФЕС е осигурена защита на правата, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 07.12.2000 г., която има същата правна сила като договорите. Съгласно чл. 17 от ХОП лицата, притежаващи право на собственост, придобито законно, може да се го ползват свободно и да се разпореждат с него, освен ако се налага същото да бъде ограничено в обществена полза и срещу справедливо и своевременно обезщетение. Този принцип следва да се приложи и при преценката относно правото на ищеца да получи средствата си по влога в банката чрез схемата за гарантиране на сумите на вложителите в банки, при констатирана неплатежоспособност или друго основание за вземане на мерки от компетентен административен орган, доколкото обезщетението на вложителите, предвидено Директива 94/14 ЕО на Европейския Парламент и на Съвета относно схемите за гарантиране на депозити, както и в ЗГВБ (1998 г.) представлява именно обезщетение за лишаване от собственост върху средствата.

Целта на посочената директива е да се създаде доверие в банковата система и гаранция, че при неплатежоспособност на някоя банка вложителите ще получат плащане на основание гаранция от орган, създаден от държавата. По силата на тази директива държавите членки са длъжни да създадат законодателство и условия за гаранционна схема, при която всеки от вложителите да получи до определен размер от държавата вземането си по влог, когато той вече не е наличен. Директивата е изменяна и с директива 2014/49 от 16 април 2014 г., като преработеният текст е влязъл в сила на 15.6.2014 г. Срокът на транспониране е 31.5.2016 г. и към релевантния момент не е бил изтекъл. Изменените норми на чл. 7, параграфи 4 и 5 от директивата предвиждат, че при изчисляването на подлежащата на изплащане сума не се вземат предвид задълженията на вложителя към кредитната институция; както и че държавите членки могат да решат, че задълженията на вложителя към кредитната институция се вземат предвид при изчисляването на подлежащата на изплащане сума, когато падежът на тези задължения е настъпил на или преди датата, на която съответен административен орган е направил констатация съгласно посоченото в член 2, параграф 1, точка 8, буква а) или на която съдебен орган е постановил решение съгласно посоченото в член 2, параграф 1, точка 8, буква б), доколкото прихващането е възможно съгласно нормативните или договорните условия, уреждащи договора между кредитната институция и вложителя. След като изменението е прието и влязло в сила преди поставянето на банката под особен надзор, то съдът е длъжен да вникне в директивата, като прецени националното право от гледна точка на постигане целите на директивата, дори да не е изтекъл срокът й за транспониране /дело С-106/89 г./. Доколкото е длъжен да направи такова тълкуване, съдът е счел, че нормата на чл. 6, ал. 2 от ЗГВБ следва да се тълкува в смисъл, че не се дължи пълно заплащане на вложените суми, ако има насрещни падежирали задължения, а обезщетението, дължимо на основание чл. 23, ал. 1 от ЗГВБ (отм.) следва да се намали с падежиралите задължения по договора за кредит, дължими от ищеца към КТБ АД към 6.11.2014 г.

При тези изводи съдът е приел, че отношенията по прихващане и обявяване на извършено прихващане за относително недействително, на основание чл. 59, ал. 3 от ЗБН, остават извън предмета на спора. Освен това погасителният ефект на задълженията на ищеца към банката би могъл да настъпи с достигане на изявлението за прихващане до банката, станало на 10.11.2014 г. - след релевантната дата 06.11.2014 г., към която се определя задължението на Фонда. Към 6.11.2014 г. са определени размерите на вложените суми. Фондът не може да прави възражение за прихващане от името на банката със задълженията, които са съществували. Предвидената норма в ЗГВБ от 1998 г. не съответства на директивата, но въпреки това при тълкуването й в съответствие с целите и смисъла на директивата е разумно да се приеме, че при наличие на падежирали задължения на вложителя на основание договор за кредит към посочения в закона момент, не се дължи заплащане на пълната сума по влога на същото лице, което е и влогодател, и кредитополучател спрямо банката, а задълженията се приспадат. Въз основа на изложеното съдът е заключил, че се дължи вложената сума след разчет на салдата към 6.11.2014 г. и след приспадане на падежиралите задължения. Влогът в евро е бил 15 325,72 евро с левова равностойност - 29 974,50 лв. Другият влог е бил 66,72 лв., или общо двата влога възлизат на 30 041,32 лв. Падежиралите задължения са 7 290 евро с левова равностойност 14 258 лв. или сумата, която е дължима е 15 783,32 лв.

Независимо от горното съдът е приел, че в случая са налице факти, настъпили в хода на процеса, които на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК следва да се вземат предвид, а именно принудителното изпълнение срещу влогодателя-ищец, проведено от банката, в резултат на което последната е получила всичко дължимо, съобразно издадената заповед за изпълнение, включително падежиралите към 6.11.2014 г. суми. Т.е. към момента на приключване на устните състезания задължения не съществуват. Ето защо задълженията са изплатени и влогодателят има право да получи пълната сума, която е съществувала по влоговете към 06.11.2014 г., в размер на 30 041,32 лв. На последно място съдът отново е изтъкнал, че непадежиралите задължения не могат да са основание вложителят да не получи обезщетение по предвидения в специалния закон механизъм.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения:

Относно предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Същите отсъстват по отношение на първия въпрос. В случая не се касае за неприлагане от страна на съда на императивна материалноправна норма, а за тълкуването и прилагането й според точния смисъл на закона. Не е необходимо страните да сочат на съда закона, който той следва да приложи, поради което съобразяването на посочената Директива от страна на съда при липса на позоваване във въззивната жалба не обуславя противоречие с нормата на чл.269 ГПК и ТР № 1/2013 на ВКС, ОСГТК от 09.12.2013 г.

Не се установява въззивният съд да не е обсъдил релевантните за спора доводи на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК, поради което по процесуалноправния въпрос за задълженията на съда в посочения смисъл липсва отклонение от практиката на ВКС.

По основанията в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.

Първият въпрос се преценява като неотносим към предмета на спора, поради което и няма значение за изхода на делото, доколкото съдът не е въвел служебно ново правно основание, изведено от общностна разпоредба, а се произнесъл по иска въз основа на приложимото национално право, но тълкувано с оглед целите и разума на общностното такова. Неотносимостта следва и с оглед представените решения на СЕС /по съединени дела С-222/05 и С-225/05 и съединени дела С-430/93 и С-431/93/, които не влизат в противоречие с приетото от съда.

Вторият въпрос касае директния ефект на директива, срокът за транспониране на която не е изтекъл. Той също не се преценява като значим за изхода на конкретното дело, тъй като съдът, макар да е разсъждавал относно директния ефект на директивите, всъщност е приел, че влязлата в сила директива, вкл. преди изтичане на срока на транспонирането й, без да се прилага пряко, създава задължение за съда да тълкува и прилага националното право, като съобразява целите и смисъла й. Освен това, в приложената практика на СЕС няма произнасяне, относимо към този случай, както и не се установява несъвместимост между чл.6 ал.2 от ЗГВБ /отм./ и чл.7 § 5 от цитираната в решението директива.

Във връзка с третия въпрос следва да се посочи, че съдът не е изложил изрични мотиви, защо присъденото вземане се дължи ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба пред съда, още по-малко - в резултат на предприето директно приложение на Директива на ЕС, в т.ч. и на Директива 2014/49/ЕО и Директива 94/19/ЕО, поради констатирано от националния съд несъответствие между норма на закон от вътрешното право и текст на Директива на ЕС. По тези причини зададеният въпрос не удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Като цяло /с оглед и на посочената практика/ въпросът е поставен в смисъл, кой носи отговорност за вреди, претърпени от нарушения на общностното право, но такъв спор не е включен в предмета на делото, а присъждането на лихви е станало по общото правило на чл.86 ал.1 ЗЗД.

Въпросът, основан на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, също не може да обоснове приложно поле на исканото касационно обжалване. Както вече се посочи, въззивният съд не е осъдил касатора да заплати парично задължение, произтичащо от текст на Директива на ЕС, но неуредено от вътрешното право на Република България, за да се преценява, откога в този случай задълженото лице носи отговорност за забава, т.е. въпросът не е обусловил решаващата правна воля на съда.

Не са налице и предпоставките на чл.280 ал.2 т.3 ГПК за достъп до касация. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, доколкото от него не е явно /т.е. без необходимост от преценка на доводите на страните/ законът да е приложен от съда в неговия обратен смисъл, нито са налице груби нарушения на правилата на формалната логика. Доводите в подкрепа на искането съставляват единствено обикновени касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, които могат да се разглеждат в същинското касационно производство по чл.290 ГПК.

Предвид гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение