Определение № 558 от 15.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3633/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. К. срещу решение №1446/09.07.2014г. по гр.д.№369/2014г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение №4261/23.10.2013г. по гр.д. №503/2011г. на Благоевградски окръжен съд, в частта, с която Д. Д. К. е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 33 748 лева, представляваща дължима сума по договор за паричен заем от 02.09.2009г. и сумата от 6 749,60 лева, представляваща неустойка по чл.6 от договора за паричен заем от 02.09.2009г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за доказано наличието на валидно сключен договор за заем между нея и ищцовото дружество. Твърди,че една от характеристиките на договора за заем е неговата кауза, която също подлежи на доказване, а въззивният съд, въпреки възраженията във въззивната жалба, не е изследвал наличието на кауза за сключване на договор за заем със срок на връщане от един месец. Оспорва изводите на въззивния съд, че заверката, направена от нотариус на фотокопие от оригинала на договора за заем от 02.09.2009г. има характеристиката на официално заверен препис по смисъла на чл.183 от ГПК. Счита за неправилни изводите на съда, че тя не е доказала направеното от нея оспорване на договора за заем от 02.09.2009г., като се позовава на твърдението на вещите лица от състава на съдебно – почерковата експертиза, съгласно които почти пълното припокриване на подписа й в оспорения договор за заем и в представените сравнителни образци, може да се дължи на използване на някой от методите на копиране. Твърди,че въззивният съд е постановил решението си при неизяснена фактическа обстановка, дължаща се на неправилно недопускане на релевантни за спора доказателства, а именно свидетелски показания относно твърдяната от нея симулативност на процесния договор. Също поддържа, че съдът неоснователно е отказал да допусне доказателства във връзка с направеното от жалбоподателката възражение за прекомерност на уговорената неустойка, а именно съдебно – счетоводна експертиза за установяване на размера на претърпените от ищцовото дружество вреди. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото правни въпроси, а именно: 1. Длъжна ли е въззивната инстанция при позоваване във въззивната жалба на допуснати нарушения във връзка с доклада, да се произнесе по тях и след като ги констатира, да даде указания за извършване на конкретни процесуални действия? Длъжна ли е в тази хипотеза въззивната инстанция да допусне при условията на чл.266 ал.3 от ГПК поисканите пред първоинстанционния съд доказателства, които той е отказал да събере; 2. Длъжна ли е въззивната инстанция да допусне назначаването на експертиза по искане на страна за изясняване на правнорелевантен за спора въпрос, когато е направено оплакване за неправилност на решението на първата инстанция в тази насока? 3. Следва ли съдът, при направено възражение за нищожност на клаузата за неустойката в договора за заем поради накърняване на добрите нрави, да събере доказателства, за да извърши преценка дали не е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на нейната прекомерност или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката? 4. Приложима ли е разпоредбата на чл.165 ал.2 от ГПК при дадени пред разследващ орган обяснения на управителя на ответното дружество, в които се съдържат изявления за наличието на уговорки, различни от процесния договор за заем и допустимо ли е събирането на свидетелски показания при дадени от ответната страна обяснения и представляват ли такива обяснения писмени доказателства от категорията на предвидените в чл.165 ал.2 от ГПК? 5. Длъжен ли е съдът при две групи свидетелски показания да посочи дали има противоречие между тях и да изложи съображения налице ли са условия да не даде вяра на част от свидетелите и защо? 6. Има ли характер на официално заверен препис по смисъла на чл.183 от ГПК във връзка с чл.179 ал.2 от ГПК, нотариално завереното фотокопие от диспозитивен документ? Поддържа, че първите процесуално правни въпроси относно задълженията на въззивната инстанция са разрешени в противоречие със задължителните разяснения в т.2 и т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а въпросите относно установяването на нищожността и прекомерността на неустойката са разрешени в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Твърди,че въпросът относно приложението на разпоредбата на чл.165 ал.2 от ГПК е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №206/17.07.2012г. по гр.д. №824/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и в решение №484/11.06.2010г. по гр.д. №375/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Твърди,че въпросът относно преценката на свидетелските показания е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №176/28.05.2011г. по гр.д. №759/2010г. на ВКС, ГК, в което е прието,че при извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. По отношение на въпроса относно характера на нотариално завереното фотокопие от диспозитивен документ, поддържа, че е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационен контрол. Твърди,че съдът правилно е приел за установено съществуването на валидно облигационно правоотношение по договор за заем. Счита за правилни изводите на съда, че за определяне на прекомерността на неустойката не са необходими специални познания, както и за това,че уговорената в договора неустойка не е и нищожна, тъй като не надхвърля присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поддържа,че представеният по делото нотариално заверен препис от договор за паричен заем от 02.09.2009г. е равностоен във всяко отношение на оригинала на договора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е Д. Д. К. е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 33 748 лева, представляваща дължима сума по договор за паричен заем от 02.09.2009г. и сумата от 6 749,60 лева, представляваща неустойка по чл.6 от същия договор, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява валидното възникване на облигационно правоотношение по договор за заем. Въпреки, че ищецът не е представил оригинала на договора за заем, въззивният съд е посочил, че представеното нотариално заверено копие от договора има характеристиката на официално заверен препис по смисъла на чл.183 от ГПК и има същата доказателствена сила като оригинала. Приел е, че в договора за заем се съдържа удостоверяване за предаването на заемната сума, поради което същият в тази част има характер и на разписка. Посочил е и че предаването на сумата се потвърждава от показанията на разпитаните по делото свидетели. Посочил е, че в тежест на жалбоподателката е било да опровергае истинността на представения официално заверен препис от договор за заем, което не е направено, доколкото назначените графологични експертизи не са дали категорични заключения дали подписът в договора за заем от 02.09.2009г. е изпълнен от нея. Приел е за недоказани възраженията на жалбоподателката за симулативност на сключения договор за заем, както и за нищожност на уговорената в договора неустойка за забава. Първите два поставени от касационната жалбоподателка процесуалноправни въпроси, са свързани с предмета на спора, доколкото касаят правомощията на въззивния съд, но по отношение на тези въпроси не е обосновано наличието на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в ъззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая във въззивната жалба е изложено само едно оплакване за нередовност в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, а именно, че първоинстанционният съд не е указал на жалбоподателката, че е в нейна доказателствена тежест да установи връщането на дадената й в заем сума. Същевременно нито едно от доказателствените искания на жалбоподателката във въззивното производство, не е било свързано с установяването на това обстоятелство, а само с твърденията й за неистинност на договора за заем като документ и за прекомерност на уговорената с договора неустойка. Нещо повече самата жалбоподателка изобщо не е поддържала твърдението,че е върнала сумата по договора за заем, а че изобщо не я е получавала. Поради това и за въззивния съд не се е породило задължение да й укаже да предприема процесуални действия по посочване доказателства за това обстоятелство, а другите направени в жалбата искания касаят събирането на доказателства относно други обстоятелства, за които не се твърдят пропуски в доклада. С оглед изложеното настоящият състав намира, че въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителните разяснения в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът относно задължението на въззивния съд да допусне експертиза за изясняване на правнорелевантен за спора факт, също не е разрешен в противоречие със задължителните указания в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд дори служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта на доказване. Правилността на преценката на въззивния съд дали определен факт е правнорелевантен и дали са необходими специални знания за установяването му, не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Този извод на съда е свързан с преценката на събраните по делото доказателства и съответно с правилността на обжалваното решение, а не с допустимостта на касационното обжалване. Формулираният от касационната жалбоподателка процесуаллноправен въпрос за преценката на свидетелските показния е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е обсъждал показанията на разпитаните по делото свидетели, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. При постановяване на решението въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №176/28.05.2011г. по гр.д. №759/2010г. на ВКС, ГК, тъй като в мотивите си е изложил подробни съображения защо кредитира показанията на свидетелите Ш., Г. и Палевска, като е посочил,че същите са пълни, ясни и непротиворечиви и се подкрепят от останалите доказателства по делото. Въпросът дали обяснения на управителя на ответното дружество дадени пред разследващ орган съставлява изявление пред държавен орган по смисъла на разпоредбата на чл.165 ал.2 от ГПК, не е обуславящ за изхода на спора. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд не се е позовал на разпоредбата на чл.165 ал.2 от ГПК и не е обсъждал въпроса дали обясненията, дадени пред разследващ орган съставляват писмени доказателства, удостоверяващи изявление пред държавен орган по смисъла на същата разпоредба. По отношение на формулирания в изложението въпрос дали нотариално завереното фотокопие от дипозитивен документ има характер на официално заверен препис по смисъла на чл.183 от ГПК не е налице селективното основание по т. 3 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.3 от ГПК/. Съгласно разпоредбата на чл.569 т.2 от ГПК именно нотариусът е компетентното длъжностно лице, на което държавата е възложила правомощията по удостоверяването на верността на преписи и извлечения от документи и книжа. Формулираният от касационната жалбоподателка въпрос дали е допустимо събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката, е включен в предмета на делото. В определението си по чл.267 ал.1 от ГПК решаващият състав на САС е приел, че възражението на жалбоподателката за прекомерност на дължимата по договора за заем неустойка за забава не може да бъде доказвано чрез съдебно – счетоводна експертиза. Същевременно в мотивите на въззивното решение не е обсъждал направеното от жалбоподателката още с отговора на исковата молба възражение за прекомерност на уговорената в договора за заем неустойка за забава, както и изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилна преценка на първоинстанционния съд за недоказаност на възражението. Следователно по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС, п рекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по поставения правен въпрос „Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката”. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационната жалбоподателка следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 809,94 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд