Определение № 131 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4972/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Обединено детско заведение № 81, [населено място], представлявано от директора Е. Р. В., чрез адв. М. М. от АК София, срещу въззивно решение № 1896/19.03.2014 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 17595/2013 г. Насрещната страна Р. Н. Б., чрез адв. П. Т. от АК София, е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване – по поставения в изложението правен въпрос няма противоречива съдебна практика. Излага съображения и за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния съд, отменил заповедта, с която Р. Н. Б. бил уволнен поради изтичане срока на договора. Приел, че е налице хипотезата на чл. 68, ал. 5 КТ, поради което трудовото правоотношение между страните се счита за сключено за неопределено време и не може да бъде прекратено от работодателя на осн. чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ. Съдът е възстановил Р. Б. на заеманата до уволнението длъжност и е осъдил работодателя да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 3642 лв. В изложението към касационната жалба е повдигнат единствено въпрос, имащ отношение към въззивното решение, постановено по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – с какви доказателства се установява оставането на работника без работа след уволнението. Правният въпрос е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие от касатора. Във всички приложение от него съдебни решения е прието, че оставането на работника/служителя без работа може да се установи с всички доказателствени средства, като в някои от съдебните актове са посочени най-често срещаните в практиката примери. (решение № 854/2006 по гр.д. № 2670/2003 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 2999/04.07.2011 г. по гр.д. № 1297/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 707/22.12.2009 г. по гр.д. № 3164/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС и решение № 517/08.07.2010 г. по гр.д. № 335/2009 г. на ІV г.о. на ВКС.). Не е вярно, че в част от решенията се отрича възможността спорното обстятелство да се установи чрез записванията в трудовата книжка на уволнения раотник или служител. Възможно е представеният документ да е непълен, или записванията в него да касаят само част от релевантния период по чл. 225, ал. 1 КТ, в който случай искът може да се отхвърли, но не поради принципната невъзможност, чрез записванията в трудовата книжка, да се установи оставането без работа, а поради това, че в конкретния случай трудовата книжка не е съдържала необходимата информация. Поставеният правен въпрос е обсъждан и в мотивите на Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, като е разяснено, че фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, чрез липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, чрез регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод, за оставането без работа. В този смисъл е посочено, че трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /ДВ бр. 102/1993г./ и годно доказателствено средство за установяване периодите, в които е бил страна по трудово правоотношение, съответно, не е полагал труд по трудово правоотношение. Решението на въззивния съд по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е изцяло съобразено с даденото по-горе тълкуване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът