Определение № 514 от 11.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 322/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез процесуалния му представител адв.Б. Г. от САК срещу решение № 418 от 17.10.2016 г, постановено по гр.дело № 661/2016 г на Пазарджишки окръжен съд, Първи въззивен състав, с което е потвърдено решение № 479 от 24.6.2016 г, по гр.дело № 1027/16 г на Районен съд-Пазарджик.С първоинстанционното решение [фирма] е осъден да заплати на Г. А. П. на основание чл.128 ал.1 КТ сумата 206 108,56 лв, представляваща неизплатени брутни трудови възнаграждения за времето от 1.4.13 г до 20.3.16 г, ведно със законната лихва върху същите, считано от 28.3.16 г до окончателното плащане; сумата 5 471 лв- неизплатени обезщетения за нетрудоспособност за времето от 1.4.13 г до 20.3.16 г, ведно със законната лихва, считано от 28.3.2016 г до окончателното плащане; разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК в размер на 4 700 лв и държавна такса по сметка на съда в размер на 8463, 18 лв, както и сумата 200 лв –възнаграждение за вещо лице. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в противоречие с материалния и процесуалния закон. Ответникът по касационната жалба Г. А. П. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.К. К..Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са обвързани от трудово правоотношение, по силата на което Г. А. П. е изпълнявал в ответното дружество длъжността „мениджър по снабдяването“ в последствие променена на „мениджър продажби“, при уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 7 000 лв.Дружеството, чрез управителя му Я. Я. изпълнявал задължението си за заплащане на това възнаграждение до 1.4.2013 г, когато преустановил плащането.Съгласно нормата на чл.128 ал.1 ГПК и задължителната съдебна практика във връзка с приложението й плащанията, свързани с трудово правоотношение се установяват с подпис на работника/служителя върху ведомостта или върху разходен касов ордер, каквито в случая не са налице.Поради това исковете са приети за основателни и са уважени. В изложението на основанията по чл.284 ал.2 ГПК касаторът е формулирал въпрос относно точното приложение на разпоредбата на чл.141 ал.7 /ДВ бр.58/2003 г/ от ТЗ, съгласно която правоотношението създадено между управителя и О.-то не е трудово, а има мандатен характер .В делото се съдържат данни, че ответникът по касация също е имал качеството на управител на ответното дружество, като липсват данни да е загубил това качество. Сочи се противоречие на въззивното решение с решение № 306 от 25.6.2012 г по гр.дело № 1387/2011 г на ВКС, Четвърто ГО.Въпросът е от значение за изхода на спора и е обусловил крайните изводи на съда, поради което по него следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед възможността за противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС постановена по реда на чл.290 ГПК. Воден гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение