Определение № 4237 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 41/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. П., чрез адв. А. П., против въззивно решение № 977/06.07.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 628/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 3887/22.11.2022 г. по гр. д. № 6884/2021 г. на Районен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Секюрити глобъл“ ЕООД иск за заплащане на трудово възнаграждение за полаган 24-часов извънреден труд през периода м. април 2018 г. – м. декември 2020 г., за разликата над уважения размер от 125,84 лв. до предявения размер от 6 062,48 лв.; както и е отхвърлен предявеният иск за разликата над присъдените 20,87 лв. до претендирания размер от 720,94 лв. - мораторна лихва върху главницата от падежа на плащане – 30.05.2018 г. до завеждане на исковата молба – 26.04.2021 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „отказът на съда - първоинстанционен и въззивен, за събирането на писмени доказателства - дневникът за извършените ежедневни инструктажи, чрез задължаване на ответника да ги представи, тъй като се намират при него, явява ли се съществено процесуално нарушение, при положение, че искането е своевременно направено и обосновано“; 2) „при оспорване съдържанието на писмените документи - представените графици от страна на ответника и 3 броя списъци от една и съща дата, но с различно съдържание, относно списъчния състав на работещите на процесния обект, нито първоиистанционният съд, нито въззивният се произнасят в своите актове, представлява ли процесуално нарушение непроизнасянето, т.е. липсата на обсъждане на това оспорване“; 3) „как следва да бъде разрешена в исковото производство конкуренция между доказателствената информация в писмено доказателство, изготвено и подписано от страната, която го представя и ползва в подкрепа на тезата си и колизията между него и изявления на свидетели в надлежно приобщени показания пред съда“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната стрна по жалбата – „Секюрити глобъл“ ЕООД, представлявана от адв. Т. Ф., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е прието, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответното дружество през периода 14.07.2017 г. – 21.12.2020 г., като заемал длъжността „старши охранител“ на обект „ЦУМ“ в [населено място], с основна заплата 560 лв., при петдневна работна седмица, с 8-часов работен ден. Трудовият му договор е прекратен, считано от 21.12.2020 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие. Според ищеца, в процесния период е полагал извънреден труд, като по график давал 24-часови смени, следвани от три дни почивка. За да счете за неоснователен предявеният главен иск по чл. 262 КТ за разликата над сумата 125,84 лв. до размера на сумата 6 062,48 лв., въззивният съд е посочил, че съгласно раздел III, т. 5 от Правилника за вътрешния трудов ред работодателят е въвел сумирано отчитане на работното време за служителите на обекти, охранявани от „Секюрити Глобъл“ ЕООД, като е определен едномесечен период за отчитане, изчисляване и изравняване на работното време, а в т. 1.1 е предвидено, че работният ден е с продължителност 12 работни часа, като работното време в предприятието е с фиксирани граници – т. 2.1. Доказването на полагането на извънреден труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства - писмени, гласни (свидетелски показания), заключения на вещи лица и др. За извънреден труд се дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение, независимо дали работодателят е водил специална книга за отчитане на извънредния труд и дали е издал специална заповед, с която да възложи на работника полагането на такъв труд. Неводенето на специална книга за положен извънреден труд (чл. 149 КТ) не може да има за последица отхвърлянето на претенцията по чл. 262 КТ, ако останалите данни по делото обуславят несъмнен извод, че такъв труд е полаган. С оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото обаче, не може да се формира еднозначен извод за полаган от ищеца извънреден труд в претендирания обем часове за процесния период. Твърдението за изпълнявани 24-часови смени се опровергава от представените от работодателя (и надлежно утвърдени от него съгл. т.4.2 от ПВТР) графици за дежурства, писмени справки за лицата, работили като охрана, уведомленията по чл. 51, ал. 1 ЗЧОД и до ТД на НАП, ведомостите в предприятието и издадената от управителя нарочна заповед №181/01.04.2017 г. Поради противоречие както с писмените доказателства, така и между твърдяното от ищеца и показанията на посочените от самия него свидетели (С.Д. и Ст.С.), последните не са кредитирани от съда. Относно показанията на св. С. е посочено още, че по делото липсват данни това лице да се е намирало в някакви договорни отношения с ответното дружество през процесния период, нито да е било надлежно оправомощено да изготвя графици и да организира работата на охраната. Предоставените от ищеца графици за дните и продължителността на отработеното време не са кредитирани, като е прието, че не се установява от кого и как са съставени, нито да са били утвърдени от работодателя или от друго оправомощено от него лице. В заключение е направен извод за неоснователност на исковете за главница и мораторна лихва в частта им, в която са отхвърлени от първоинстанционния съд. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тези въпроси е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото и на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора – изцяло или частично да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като мотивите му съдържат анализ и оценка на всички правнорелевантни факти и доказателства; обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства; кои са счетени за недоказани и защо. Съобразена е и константната съдебна практика, че за положения извънреден труд работодателят винаги дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение, независимо дали е водил специална книга за отчитане и независимо дали е издал заповед за възлагането му. От неизпълнението на това си задължение работодателят не може да черпи права, ако се докаже, че такъв труд е фактически полаган. В случая е прието, че не се установява по безспорен начин фактически да е полаган извънреден труд (без наличието на изрично разпореждане на работодателя, но с неговото знание), поради което претенцията на ищеца е счетена за неоснователна. Във връзка и с трите въпроса в изложението следва да се посочи също, че те са формулирани в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Така, както са поставени, въпросите се свеждат до оплаквания относно правилността (по см. на чл. 281, т. 3 ГПК) на въззивното решение, поради твърдяни нарушения на процесуалния закон, по каквито оплаквания касационната инстанция не се произнася в производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на фактите и доказателствата, извършена от решаващия съд и изложените в тази връзка аргументи за неправилност и необоснованост на възприетите изводи, не съставляват основание за селектиране на жалбата. Не се установява и бланкетно соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, жалбоподателят не е изложил никаква конкретна аргументация за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, поради което поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение