Определение № 386 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1870/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Р. М. - чрез адв. М. Т., против решение № 107 от 23.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 490/2024 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 33 от 17.06.2024 г. по т. д. № 16/2023 г. на Окръжен съд - Шумен в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Р. М. срещу „НЕС - нови енергийни системи“ ООД евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 135 850.93 лв., платена от В. Р. М. като аванс по отправена от „НЕС - нови енергийни системи“ ООД индикативна оферта изх. № 150ФВ/22.07.2022 г. за изграждане на фотоволтаична инсталация 194 700 Wp в УПИ ІХ-832, 626 в кв. 50, [населено място], общ. Тутракан, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на исковата претенция с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Поддържат се оплаквания, че: Изводът на въззивния съд за обвързаност на страните от договор за доставка на оборудване, сключен чрез отправяне на индикативна оферта от ответника и приемане на офертата от ищцата чрез конклудентни действия, изразяващи с в плащане на аванс, е формиран в противоречие с материалния закон - чл.14 ЗЗД, тъй като офертата не съдържа конкретизация на предлаганата за извършване работа и на дължимото възнаграждение; Въззивният съд е достигнал до извод за сключен между страните договор въз основа на заглавието и съдържанието на офертата, като е игнорирал разпоредбата на чл.20 ЗЗД и не е тълкувал забележките в текста й, разкриващи целта на отправеното предложение - чрез плащане на аванс да се запазят цените за част от елементите за изграждане на фотоволтаична централа с оглед бъдещото възлагане на изпълнението й на дружеството - ответник; В противоречие със съвременната константна практика, според която искът по чл.55, ал.1 ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника с твърдения, че последният се е обогатил за сметка на обедняването му, въззивният съд е разгледал само посочената от ищцата кондикция на иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и не се е произнесъл по другите две кондикции, уредени в чл.55, ал.1, предл.2 и предл.3 ЗЗД; Въззивният съд не е изложил мотиви защо не кредитира волеизявлението на ищцата за прекратяване/разваляне на всякакви търговски и договорни отношения с ответника, а приема съществуването на договорно правоотношение между страните, и в противоречие с материалния закон е отрекъл основателността на иска, въпреки че по делото е доказано даването на сумата, но не е доказано основание за нейното задържане от ответника; Въззивното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по оплакването във въззивната жалба за погрешно разпределена доказателствена тежест в процеса и вместо да обезпечи правилното приложение на закона като даде указания относно подлежащите на доказване факти, неправилно е оставил исковата молба без движение с указания до ищцата да наведе твърдения и да конкретизира налице ли е сключен с ответника договор; Вследствие неправилното оставяне на исковата молба без движение въззивният съд е възложил в тежест на ищцата чрез навеждане на фактически твърдения, които не подлежат на доказване от нея, да определи вярната правна квалификация на иска, вместо да изпълни задължението си да квалифицира спорните правоотношения в решението си съобразно очертаните с въззивната жалба предели; В нарушение на разпоредбата на чл.272 ГПК въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, без да изложи собствени мотиви и да обсъди в цялост събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, а в нарушение на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е кредитирал недопустими свидетелски показания относно постигането на съгласие между страните за сключване на договор; Решението е необосновано, тъй като не са изяснени релевантни за основателността на иска факти, липсват мотиви от кои доказателства е направен изводът за наличие на сключен договор, не е изследвано дали договорът е развален/прекратен и не е съобразено, че указанията в Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС намират приложение само при двустранни договори. В представено с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с повтаряне на част от оплакванията за неправилност на въззивното решение и с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, част от които са разрешени в противоречие с посочена практика на ВКС (въпроси от № 1 до № 8), а друга част са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (въпроси от № 9 до № 11): „ 1. Когато ищецът в исковата си молба по иск за връщане на получено без основание твърди липсата на основание към момента на даването, следва ли съдът да разгледа иска единствено в кондикцията на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД предвид диспозитивното начало в гражданския процес, като съдът квалифицира иска като предявен с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, или независимо от посоченото от ищеца като основание, следва да разгледа иска за неоснователно обогатяване на трите кондикции посочени в чл. 55, ал. 1 ЗЗД; Искът за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД съставлява ли един иск или се касае за три отделни иска на различните кондикции, всеки от които с различна доказателствена тежест за страните; 2. Какво следва да е съдържанието на обстоятелствената част в исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание; 3. Разполага ли съдът с възможността да даде различна правна квалификация от посочената от ищеца кондикция на иска за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въпреки наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и нейния петитум за липсата на основание при получаването на благото или противоречията им, или съдът е изцяло обвързан с принципа на диспозитивното начало и следва да разгледа иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД единствено в кондикцията, посочена му от ищеца с оглед наведените в исковата молба фактически твърдения; 4. Длъжен ли е въззивният съд да даде вярната правна квалификация на предявения иск за неоснователно обогатяване при констатирано противоречие в обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум или следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите; 5. Следва ли исковата молба за предявяване на иск за неоснователно обогатяване да съдържа фактически твърдения по същество на спора с оглед квалифицирането на предявения иск на някоя от посочените в чл. 55, ал. 1 ЗЗД кондикции; 6. Независимо от правната квалификация, дадена от съда - по чл. 55, ал. 1 ЗЗД или по чл. 59 ЗЗД, за успешно провеждане и доказването и с оглед доказателствената тежест по иск за неоснователно обогатяване, достатъчно ли е ищецът да докаже наличието на обедняване у него за сметка на обогатяването на ответника, както и връзката между тях, дори при липса на каквото и да било правоотношение между страните и имат ли значение други сочени в исковата молба обстоятелства, неводещи до промяна в наличието на неправомерно имуществено разместване; 7. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора; 8. Следва ли въззивният съд при констатирано договорно правоотношение между страните да изследва неговото прекратяване с оглед твърденията на страните по предявен иск за неоснователно обогатяване; 9. Следва ли съдът да разгледа предявен иск за неоснователно обогатяване като един иск, независимо от твърденията на ищеца и посоченото в исковата молба за липсата, неосъществяването или отпадането на облигационна обвързаност между страните, като основание за завеждане на иска; 10. Как следва да процедира съдът, ако е сезиран с иск за неоснователно обогатяване с твърдения за начална липса на основание, ако установи договорно правоотношение между страните в хода на процеса - следва ли да разгледа иска на втората и третата кондикция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД или следва да го отхвърли с оглед диспозитивното начало в гражданския процес; Как следва да разпредели доказателствената тежест в този случай и следва ли да е въведено оплакване пред въззивния съд, че в първоинстанционното решение неправилно е приложена доказателствената тежест; 11. Какво следва да е задължителното съдържание на оферта за строителство, за да се характеризира като предложение за сключване на договор за изработка “. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „НЕС - нови енергийни системи“ ООД със седалище в [населено място], в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по в. т. д. № 490/2024 г. е образувано пред Апелативен съд - Варна по повод въззивна жалба на В. Р. М. против решение по т. д. № 16/2023 г. на Окръжен съд - Шумен, с което са отхвърлени предявените срещу „НЕС - нови енергийни системи“ ООД искове - главен и евентуален, квалифицирани с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД вр. чл.88, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 135 850.93 лв., представляваща платен от ищцата аванс по отправена от ответното дружество индикативна оферта изх. № 150ФВ/22.07.2022 г. за изграждане на Фотоволтаична инсталация 194 700 Wp в УПИ ІХ-832, 626 в кв. 50, [населено място], общ. Тутракан. В разпоредително заседание по чл.267 ГПК въззивният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна, тъй като съдържа противоречиви фактически твърдения и несъответстващ на обстоятелствената част петитум, поради което е указал на ищцата да отстрани нередовностите. За да приложи разпоредбата на чл.129, ал.2 ГПК, въззивният съд е съобразил следното: В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е била в договорни отношения с ответника във връзка с изработването на проект за ФвЕЦ, дължимата престация по който не е изпълнена; Междувременно - на 22.07.2022 г., ответникът представил примерна (индикативна) оферта за фактическо изграждане на ФвЕЦ на стойност 192 943 евро без ДДС, съгласно т.5 от която предвидената цена на необходимите модули, инвертори и др. съоръжения можела да бъде резервирана, ако бъде платена до размер на 30 % в срок до 29.07.2022 г.; На 27.07.2022 г. ищцата заплатила 30 % от цената по офертата в размер на 135 850.93 лв., но тъй като технически проект за обекта не бил изготвен, ответникът не представил окончателна оферта за строителството; С изявление от 19.01.2023 г. ищцата прекратила всякакви търговски и договорни отношения между страните и поискала от ответника да й върне авансово внесената сума за резервиране на цената по индикативната оферта, дадена във връзка с преддоговорните отношения. В допълнителната искова молба ищцата отново е поддържала твърдения, преповторени впоследствие в първото открито заседание по делото и във въззивната жалба, че между страните изобщо не е имало валидно облигационно отношение, работа по изграждане на ФвЕЦ не е възлагана на ответника и липсва договор за това, като наред с това е твърдяла, че е развалила облигационните отношения за изграждането на ФвЕЦ. При така заявените фактически твърдения в исковата молба е формулиран петитум за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата 135 850.93 лв. като получена на отпаднало основание - прекратяване на всякакви търговски и договорни отношения между страните, евентуално - като дадена при начална липса на основание, предвид липсата на сключен между страните договор. В мотивите към определението въззивният съд е препратил към указанията в ППВС № 1/79 г., разграничаващи различните хипотези на чл.55, ал.1 ЗЗД, и е разяснил подробно какви твърдения предполага всеки от фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и как се съотнасят те със съдържанието на исковата молба. В изпълнение на дадените указания ищцата - чрез процесуалния си представител по делото, е депозирала уточнителна молба, в която е пояснила, че поддържа евентуалните искове при следните твърдения: „Между страните липсва сключен договор за изграждане на ФвЕЦ. Паричните средства не са престирани по договор, поради което хипотезата на разваляне е неприложима. Индикативната оферта на ответника има за предмет само част от елементите за ФвЕЦ, но не касае дейности като монтаж, доставка, изработка. Касае се за водене на „някакви преговори“, на които не са правени уговорки за бъдещо сключване на договор. Страната е решила да не се обвързва облигационно с ответника и е демонстрирала намерението си за това. Престираното съставлява дадено без основание.“. Съобразявайки уточненията в молбата, въззивният съд е преценил, че ищцата не е отстранила противоречието между обстоятелствената част на исковата молба и петитума на главния иск - за връщане на търсената сума като платена на отпаднало основание, тъй като не е навела твърдения за съществуване на основание за извършване на паричната престация, а обратното - поддържа, че между страните липсва договор (предварителен или окончателен), т. е. основание за предприетото плащане, което фактическо твърдение съответства на иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Предвид така направената преценка, с определение от 28.11.2024 г., което не е обжалвано от страните и е влязло в сила, въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на главния иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 вр. чл.88, ал.1 ЗЗД и е прекратил производството по главния иск, както и по заявената във връзка с него акцесорна претенция за заплащане на законни лихви върху сумата 135 850.93 лв. от датата на предявяване на иска. С постановено на 26.02.2024 г. решение, предмет на обжалване с касационната жалба, Апелативен съд - Варна е потвърдил решението на Окръжен съд - Шумен в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу „НЕС - нови енергийни системи“ ООД евентуален иск, квалифициран с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и основан на уточнените във въззивното производство твърдения, че претендираната сума е престирана при липса на предварителен или окончателен договор между страните и че ищцата не е имала очаквания за сключване на окончателен договор. След преценка на събраните в хода на делото писмени доказателства и на заключенията на назначените от първата инстанция експертизи (техническа и икономическа) въззивният съда е приел за установено, че между ищцата като възложител и ответника като изпълнител са съществували договорни правоотношения във връзка с проектирането и външното присъединяване на ФвЕЦ в имот УПИ IX- 626, 832 в кв.50 по плана на [населено място], [община], правата и задълженията по които не са предмет на разглеждания правен спор. В хода на изпълнение на възложеното проектиране ответникът е представил на ищцата индикативна ценова оферта с изх.№ 150ФВ/22.07.2022 год. за ФвИ 194 700 Wp., съдържаща описание на оборудване - модули, инвентори, безпробивна система и БКТП, индивидуализирани с марка, количество и единична цена, на стойност 182 943 евро без ДДС, посочване на гаранционни срокове за оборудването, указание, че срокът за доставка и начинът на плащане се договарят допълнително, и забележки (т.12 и т.5), че при промяна на конюнктурата на пазара фирмата си запазва правото да променя цените, но като изключение от това правило цените за модули, инвертори и батерии могат да бъдат резервирани с авансово плащане в размер на 30 % от стойността им. В срока по т.9 на офертата ищцата е заплатила на ответника 30 % от предложената цена или сумата 135 850.93 лв., посочвайки като основание за плащането издадена от последния фактура за „30 % аванс по оферта № 150ФВ/22.07.2022 г.“. Ответникът е осчетоводил фактурата за авансово плащане и е предприел действия по договаряне с трети лица за поръчка на оборудването, посочено в офертата. С писмо, изпратено по телепоща на 19.01.2023 г., ищцата е уведомила ответника, че прекратява всякакви търговски и договорни правоотношения поради недоставянето на никаква стока и/или услуга. Въз основа на заглавието и съдържанието на офертата въззивният съд е направил извод, че с нея е отправено предложение по смисъла на чл.13 ЗЗД за сключване на договор за доставка на необходимото оборудване за изграждане на фотоволтаична инсталация без силовите кабели, ел.табла и зазимителна инсталация, като изграждането и монтажната система не са включени в предложението - те са предмет на допълнително офериране и възлагане, което не е осъществено. Относно правната същност на индикативната оферта съдът е отбелязал, че тя е известна като писмо за намерение и установява договорна рамка за преговори между потенциалния купувач и продавача, като офертата на ответника съдържа съществените елементи на правоотношение по чл. 183 ЗЗД - стока и насрещно дължима цена. Насрещните действия на ищцата, изразяващи се в заплащане на предложения аванс въз основа на издадената и осчетоводена от ответника фактура, съставляват неформално приемане на предложената сделка и с оглед наличието на насрещни съвпадащи волеизявления, между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен неформален договор за доставка на оборудване за бъдещо изграждане на ФвЕЦ. Въззивният съд не е възприел защитната теза на ищцата, че офертата не съдържа предложение за сключване на договор, тъй като в нея не са посочени подлежащите на извършване СМР по изграждане на ФвЕЦ и тяхната стойност, а сумата, съответстваща на 30 % от оферираната цена, е платена единствено с цел резервиране на предложените цени за оборудването. Относно съдържанието на офертата съдът е посочил, че липсата на описание на СМР с конкретна стойност е продиктувана от факта, че отправеното предложение има за предмет само доставката на оборудване - обстоятелство, което се потвърждава както от съдържанието на офертата, така и от показанията на свидетелката Н. Т.. Предвид указанието в офертата, че плащането на част от предложената цена има не само резервационни последици, но и характер на аванс, съдът е преценил, че доколкото авансът представлява предварително плащане на част от договореното възнаграждение за стока или услуга, извършеното плащане следва да се разглежда като конклудентно действие, потвърждаващо съгласието на ищцата за сключване на договор при условията на офертата. В съответствие с така възприетите правни разрешения въззивният съд се е произнесъл, че след като процесната сума е престирана на договорно основание, искът за връщането й поради начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД подлежи на отхвърляне като неоснователен. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил и съображения, че дори да се отрече наличието на сключен договор като последица от отправяне на офертата и приемането й чрез заплащане на аванса, искът би бил неоснователен поради следното: Ако се приеме, че индикативната ценова оферта е поставила началото на преддоговорни отношения във връзка със сключването на договор за изработка (доставка на оборудване, подготовка на терен, монтаж и изграждане; външни връзки), то престираните суми са във връзка със сключването на бъдещ договор при окончателна цена, определима след одобрението на проектите. Преддоговорните отношения могат да преминат през различни етапи и няма пречка в хода на развитието им страните да сключат и други съглашения - също с организационен и подготвителен характер, спрямо следващ етап от преговорите между тях, вкл. и да предоставят аванс, в какъвто смисъл е практиката в решение № 148 от 30.06.2014 г. по гр. д. № 5698/2013 г. на ВКС, IV г. о. В случай, че предоставянето на аванс има такъв подготвителен характер, то връщането му може да се претендира единствено на неосъществено основание по смисъла на чл.55, ал. 1, предл.2 ЗЗД, изяснен от Пленума на ВС в Постановление № 1/79 г., в която хипотеза престацията е осъществена с правното очакване, че договор между страните ще бъде сключен, като несбъдването на това очакване се приравнява на неосъществяване на основанието - чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД. Искът е предявен при твърдения за престиране при начална липса на основание и следва да бъде отхвърлен, тъй като даването на суми в процеса на водене на преговори, независимо от тяхното конкретно предназначение, не съставлява даване при начална липса на основание. Постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора правен въпрос от предмета на спора, разрешаването на който е обусловило формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд и по отношение на който е изпълнена някоя от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между уредените в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, въз основа на които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са предмет на проверка в стадия на производството по чл.290 ГПК след допускане на касационно обжалване. Разяснено е, че въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищцата - настоящ касатор, се е позовала на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като при тяхното обосноваване е развила и съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, довели до неправилност на обжалваното решение. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява законосъобразността на правните изводи на въззивния съд и правилността на извършените от него съдопроизводствени действия, поради което поддържаните съображения за неправилност на въззивното решение не следва да се вземат предвид при преценката на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението като значими за изхода на делото са посочени множество въпроси, които най - общо се свеждат до съдържанието на исковата защита по чл. 55, ал.1 ЗЗД, определянето на правната квалификация на иска, с който се претендира връщане на нещо, получено без основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД, и правомощията на съда при разглеждането и произнасянето по предявен в хипотезите на чл.55, ал.1 ЗЗД осъдителен иск. Предварително следва да се отбележи, че процесуалноправният въпрос под № 7 в изложението, както и свързаният с него въпрос под № 8, не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като не удовлетворяват изискванията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Необсъждането на евентуално разваляне/прекратяване на договора, за чието сключване въззивният съд е направил извод въз основа на доказателствата, не е резултат от неизпълнение на задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, а се дължи на процесуалната позиция на ищцата, която уточнявайки исковата молба, изрично е отрекла наличието на сключен с ответника договор като основание за заплащане на претендирана парична сума и приложимостта на хипотезата на разваляне на договор. Последният въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото е зададен общо и отразява несъгласието на обжалващата страна с извода на въззивния съд, че отправената от ответника индикативна ценова оферта съдържа предложение относно съществените елементи на договор по чл.183 ЗЗД. По отношение на останалите въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, и поддържаните във връзка с тях селективни основания становището на съдебния състав е следното: С Постановление № 1 от 28.V.1979 г. Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания до съдилищата по някои въпроси на неоснователното обогатяване. В уводната част на постановлението е посочено, че неговото приемане е наложено от неправилни тълкувания в отделни съдебни актове на нормите, които уреждат института на неоснователното обогатяване; че при приложението на чл.55 и чл.59 ЗЗД не винаги се прави разграничение на отделните фактически състави, а се счита, че се касае до един единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно единствено основание, а от текста на закона следва, че в чл.55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава и че чл.59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав; че по тази причина е необходимо точно разграничение на различните уредени от закона случаи с цел правилното им подвеждане под нормата на закона - с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и различните правни последици (приложение на чл.55, ал.2, чл.59, ал.2 чл.114 ЗЗД и т. н.). В съответствие с изразената принципна постановка относно съдържанието на чл.55, ал.1 ЗЗД, в т.1 на постановлението е разяснено подробно съдържанието на отделните фактически състави, попадащи под хипотезиса на ал.1, чл.55 ЗЗД, и са изброени примерно случаите, в които намира приложение всеки от тях, а в т.7 са дадени указания относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземанията за неоснователно обогатяване, произтичащи от различните състави по чл.55, ал.1 ЗЗД. Предвид дадените от Пленума на ВС задължителни указания, които не са изгубили значение и в които се съдържа отговор на поставените в изложението въпроси, настоящият състав не споделя тезата на касатора, подкрепена с практика на ВКС - решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. на ІV г. о., решение № 239/16.07.2013 г. по гр. д. № 1050/2012 г. на ІV г. о., решение № 10/13.01.2025 г. по гр. д. № 19/2024 г. на І г. о., решение № 227/22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ІІІ г. о., решение № 60152/15.06.2021 г. по гр. д. № 3755/2020 г. на ІІІ г. о., че „искът по чл.55, ал.1 ЗЗД е един“. Наличието на отделни фактически състави предпоставя защита с иск, основан на съответния фактически състав от съдържанието на чл.55, ал.1 ЗЗД, при който подлежащите на доказване факти и правните последици са различни (в този смисъл решение № 50107/07.10.2022 г. по т. д. № 530/2022 г. на ВКС, ІІ т. о.). Проведеното в ППВС № 1/79 г. разграничение на уредените в чл.55, ал.1 ЗЗД различни фактически състави на неоснователно обогатяване предполага попълване на исковата молба, с която е предявен иск за връщане на нещо, получено без основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД, с конкретни твърдения, относими към съответния фактически състав и формиращи основанието на иска (чл.127, ал.1, т.4 ГПК). Въвеждането на твърдения за фактите, при които е извършено даването/получаването, е предпоставка за правилно определяне на правната квалификация на исковата претенция от съда, а впоследствие, в зависимост от защитата на ответника, и за разпределение на доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Общото твърдение на ищеца, че е дал нещо на ответника без основание, не е достатъчно, за да изпълни съдът задължението си да определи правната квалификация на иска. Изчерпването на съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба с твърдение, че е дадено нещо без основание, е възможно (условно) само при първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД - първоначална липса на основание, доколкото в тази хипотеза въвеждането и доказването на основание за разместването на блага е в тежест на ответника. Ищецът не е длъжен да сочи правната квалификация на иска и дори да посочи такава, тя не обвързва съда, който е задължен да я определи, но за целта исковата молба трябва да съдържа ясни и непротиворечиви фактически твърдения, позволяващи подвеждане на исковата претенция под съответния фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД. Необходимостта от навеждане на такива твърдения произтича и от принципа на диспозитивното начало в гражданския процес - чл.6 ГПК, по силата на който съдът е задължен да предостави защита на претендираното с иска спорно материално право в пределите, очертани с исковата молба, и на основанието (чл.127, ал.1, т.4 ГПК), сочено от ищеца за негов източник. Цитираната в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК практика на ВКС е интерпретирана погрешно от ищцата - касатор, тъй като в изброените по-горе решения не е отречена нито необходимостта от ясно формулиране на твърдения относно фактите, от които произтича претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД, нито задължението на съда да се произнесе по иска за връщане на получено без основание съобразно очертаното в исковата молба съдържание на търсената от ищеца защита, като вземе предвид и насрещните възражения на ответника (с оглед приложението на чл.154 ГПК). При разглеждане на спора, с който е бил сезиран, въззивният съд се е придържал стриктно към задължителните указания в ППВС № 1/79 г., приложими към спорното правоотношение, и е процедирал в съответствие с дадените от Пленума на ВС разяснения по приложение на разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД. В съответствие с разясненията в т.1 от постановлението въззивният съд е приел, че всеки един от уредените в чл.55, ал.1 ЗЗД фактически състави е основание за предявяване на самостоятелен иск, чиято правна квалификация се определя в зависимост от твърдените в исковата молба факти, относими към съответния фактически състав, и заявения във връзка с тях петитум (въпроси № 1 и № 2). Въззивният съд не е възлагал в тежест на ищцата да попълва исковата молба с „фактически твърдения по съществото на спора“ (въпрос № 5), а е изискал от нея да уточни съдържащите се в молбата противоречиви твърдения относно обстоятелствата, при които е платена спорната сума, чиято неяснота е препятствала определянето на действителната правна квалификация на предявения иск (въпрос № 4). В етапа на уточняване на исковата молба ищцата е отрекла наличието на договорни отношения с ответника, както и намерение за бъдещо обвързване с такива отношения, като основание за плащане на търсената с иска сума и е посочила, че „престираното съставлява дадено без основание“. Съответно на уточнението въззивният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и с решението си е отхвърлил същия поради направения въз основа на доказателствата извод, че сумата е платена на договорно основание, евентуално - на неосъществено основание, което предполага защита с иск, основан на фактическия състав по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД, какъвто не е предявен. В практиката на ВКС никога не е прилагано разрешението, на което са базирани въпроси № 1, № 3, № 6 и № 10 - че независимо от посоченото от ищеца основание, респ. при наличие на твърдения в обстоятелствената част на исковата молба за липса на основание за получаване на благото, съдът, сезиран с иск за връщане на дадено без основание, следва да разгледа исковата претенция „на трите кондикции, посочени в чл.55, ал.1 ЗЗД“. Подобно разрешение не е застъпено и в цитираната по-горе практика на ВКС, която не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Последователна е практиката на ВКС, че за да бъде спазен основополагащият в гражданския процес принцип на диспозитивното начало - чл.6 ГПК, съдът е длъжен да разгледа иска на основанието, на което е предявен. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а е постановил решението си в съответствие с нея, поради което касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не може да се допусне. Поддържаното в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирано със съображения, че решението на въззивния съд е резултат от неточно тълкуване на нормите на чл.55, ал.1 ЗЗД, чл.13 ЗЗД, чл.14 ЗЗД и чл.258 ЗЗД, поради което със същото е нарушен прокламираният в чл.5 ГПК принцип на законност. „Неточното тълкуване“ е отъждествено с неправилно приложение на посочените разпоредби от въззивния съд, без да се поддържа, че разпоредбите са неясни, неточни или непълни, респ. че съществуващата практика на ВКС по тяхното приложение се нуждае от промяна или осъвременяване в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Ненадлежното обосноваване на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка е самостоятелна пречка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Следва да се отбележи също, че отговорът на въпроси № 9 и № 10, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, се извежда от задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/79 г., и от съществуващата константна практика на ВКС, по отношение на която не е обоснована необходимост от промяна/осъвременяване. Поставените въпроси са основани на схващането, че съдът, сезиран с иск за връщане на нещо, дадено без основание е длъжен да обсъди наличието на всеки един от трите фактически състава от съдържанието на чл.55, ал.1 ЗЗД, независимо какви твърдения са въведени в исковата молба като основание на исковата претенция, и да уважи иска в случай, че от доказателствата се установи някоя от трите възможни хипотези по чл.55, ал.1 ЗЗД. Предлаганото правно разрешение е в разрез с принципа на диспозитивното начало, не кореспондира с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД и не се възприема от настоящия съдебен състав. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,