Определение № 2914 от 06.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 960/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Районен съд – Тутракан против решение № 16/04.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 469/2024 г. от ІІ-ри въззивен състав на Окръжен съд – Разград. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е потвърдил решение на районен съд, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 10 630,51 лева, представляваща сбор от неплатени брутни трудови възнаграждения. Съдът е приел, че е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 128, т. 2 от КТ, във връзка с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ, във вр. чл. 84, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД предявени от ищеца за заплащане на трудовото възнаграждение, както и за мораторна лихва върху всяка претендирана сума от датата на падежа й до датата на подаване на исковата молба, по който иск съдът се е произнесъл с решението в частта, в който се обжалва пред касационната инстанция. Съдът е приел от нормите на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ, че законът пряко определя възнагражденията на най-високите и на най-ниските магистратски длъжности като посочва ясни обективни критерии за тях. В този смисъл правомощията на Пленума на ВСС при определяне на тези възнаграждения са ограничени и същият следва да се съобразява с предвиденото в закона. ВСС действа в условията на обвързана компетентност – разпоредбата на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ пряко диктува действията на ВСС и административният орган не разполага с възможност за преценка дали да вземе решение за определяне на размера на съответните възнаграждения, кога да вземе това решение и по какъв начин. Посочено е, че по отношение възнагражденията на останалите длъжности в органите на съдебната власт, каквато е и длъжността на ищеца – съдия в районен съд, с оглед разпоредбата на чл. 218, ал. 3 от ЗСВ, законът не предвижда математически изчислим размер (като функция от възнаграждението на друг орган), нито конкретни обективни критерии и правила за определянето им. Това не означава, че при определянето им ВСС не е обвързан от законовите изисквания, доколкото формалната логика изисква магистратите, явяващи се по-високо ниво от най-ниското такова по чл. 218, ал. 2 от ЗСВ, да получават възнаграждение в по-голям размер, или най-малкото на този, който получават назначените на длъжност от най-ниското ниво в съдебната система – на младшите съдии, младшите прокурори и младшите следователи. В този смисъл съдът е приел, че при определяне на възнагражденията на органите на съдебната власт, извън тези по чл. 218, ал. 1 от ЗСВ и чл. 218, ал. 2 от ЗСВ, Пленумът на ВСС действа при условията на оперативна самостоятелност, но при ограничението на законоустановените императивни размери на най-ниското и най-високо възнаграждение в съдебната система. Поради това е прието, че основното месечно възнаграждение на ищеца за заеманата от него длъжност – съдия в районен съд, не може да бъде пониско от възнаграждението, дължимо за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, която съгласно чл. 218, ал. 2 от ЗСВ е в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ. Съдът е приел, че безспорно ищецът през процесния период е заемал длъжността „съдия в районен съд“, но е получавал по – ниско възнаграждение от предвиденото в закона за най – ниската съдийска длъжност – „младши съдия“, на основание Taблицa № 1 нa BCC съгласно чл. 218, ал. 3 от ЗСВ, където е посочено, че възнагражденията за длъжностите в органите на съдебната власт, без тези на председатели на ВКС, ВАС, главен прокурор и директор на Н., както и на най – ниските съдийски, прокурорски и следователски длъжности се определят от Пленума на ВСС. В този смисъл са счетени за неоснователни доводите на жалбоподателя-ответник, че неправилно първоинстанционният съд е обвързал разпоредбата на чл. 218, ал. 3 от ЗСВ с тази на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Прието е, че определеното в разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ минимално възнаграждение се явява гарантиран от закона минимум за всички магистрати, който им се дължи по силата на закона и без ничия санкция. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се въпрос, когато определеното от ВСС възнаграждение за съответната съдийска длъжност по чл.218, ал.3 ЗСВ е по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт, дължи ли съдът – работодател на съдията, който заема тази длъжност минималното възнаграждение по чл.218, ал.2 ЗСВ или определеното такова по чл.218, ал.3 ЗСВ. Въпросът е относим към спора и към мотивите на съда от правна страна, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На касаторът следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 242,41 лева. Предвид изложеното, състав на ВКС