Определение № 2569 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3533/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. Т. против решение № 490 от 18.04.2023 г. по гр.д.№ 3408/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260622 от 21.02.2022 г., постановено по гр. д. № 4797/2019 г. на Софийски градски съд. С последното са уважени изцяло предявените от съпрузите Г. А. С. и Р. Ц. С. срещу касаторката кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, както следва: 1) ревандикационен - за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание покупко-продажба на жилище с идентификатор ***, заемащо целия първи етаж от жилищната сграда, ведно с югозападното зимнично помещение и 43/100 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, съставляващ УПИ *** от кв. ***, находящи се в [населено място], на [улица] за предаване владението върху него и 2) облигационен – за заплащане на сумата от 6000 лв. (част от глобалната претенция общо в размер на 106000 лв.), представляваща обезщетение за лишаване от ползването на спорния имот за периода от 01.03.2004 г. до 08.04.2019 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на подаването на исковата молба – 08.04.2019 г., до окончателното й заплащане. Отхвърлен е предявеният от касаторката против ищците инцидентен положителен установителен иск за собственост за същия имот. Съдебното производство е прекратено по отношение на предявения отрицателен установителен иск за обявяване за нищожен поради липса на съгласие на договора за покупко-продажба, удостоверен в н. а. № 77/14.06.2002 г., съставен по н. д. № 71/2002 г. на нотариус Д. Т.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон относно приетото от съда за насилствено установяване и поддържане на владението от касаторката и за неправилно приложение на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Направено е оплакване на допуснати процесуални нарушения, защото не й е връчен препис от отговора на другата страна на подадената от нея въззивна жалба. Касаторката счита, че изводите, че не е установила явно, спокойно и непекъснато владение е необоснован. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторката твърди, че за да се произнесе съдът следва отговори на съществени материално правни и процесуални въпроси, но не ги формулира, а посочва само следните теми: 1.Начина на установяване на владение /спокойно или по насилствен начин, като елемент на владението/; 2. Прекратеното изпълнително дело по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК с настъпила перемпция по него. 3. Относно нарушено право на защита, защото не й е връчен препис от отговора на подадената от нея възивна жалба; 4. Относно това, че съдът не е изяснил дали тя има участие в смяната на бравата след въвода във владение, извършен от държавен съдебен изпълнител. Касаторката изразява несъгласие с извода на съда, че от този момент тя е установила фактическо господство върху имота, което не отговаря на законовото изискване на елементите и признаците на владение. Основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се свързва с твърдения за противоречие на въззивното решение с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК относно последиците от перемпцията, но не е формулиран въпрос. Позовава се на Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, ІV гр.о. относно приетото, че след перемпция, новата давност започва да тече от извършване на последното валидно изпълнително действие и че перемпцията е без значение за давността, а има отношение към поведението на кредитора. Изказана е теза, че перемпцията заличава с обратна сила всички извършени процесуални действия спрямо длъжника, поради което касаторката счита, че владението й не е прекъсвано с действия на държавен съдебен изпълнител, а и от ищците преди да изтече давността, защото не са предявили насрещен иск в приключилите производства или отделно до предявяване на иска за собственост по настоящия спор. Ответниците по касация Г. А. С. и Р. Ц. С. оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не с налице основанията по чл. 280, ял.1, т.3 ГПК – не са формулирани правни въпроси, а решението е съобразено с практиката на ВКС. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. За да потвърди решението на СГС, въззивният съд е приел следното: Ищците са купили с договор за покупко-продажба, оформен с н. а. № 77/14.06.2002 г., н. д. № 71/2002 г. на нотариус Д. Т. процесния имот, като е уговорено владението да се предаде на 14.12.2002 г. Тъй като владението върху имота не е предадено от продавачката на посочената дата, е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 7540/2003 г. на СРС на основание чл. 237, б. „ж” ГПК/отм/ и уговорката в нот. акт. По образуваното изп. д. № 4941/2003 г. на СИС при СРС е извършен въвод във владение на 16.01.2004 г. Въззивният съд е приел, че от този момент е прекъсната теклата в полза на ответницата от 2002 г. придобивна давност по аргумент от чл. 116, б. „в” ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, защото е прекратена фактическата власт върху вещта чрез предприемане на действия за принудително изпълнение на непаричното вземане за предаване на владението. Не е възприел тезата на първата инстанция, че защитата срещу множеството предявени от Д. Г. Т., но отхвърлени, искови претенции – на облигационно и вещно основание, представляват по своето правно естество „възражение” по смисъла на чл. 116, б. „б”, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС. Тъй като с отстраняване на лицето, което се намира в имота и въвеждане на взискателя във владение на същия изцяло се осъществява принудителното изпълнение на непаричното вещно притезание за предаване на владението върху недвижим имот, съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК (отм.), съдът е приел, че е осъществен изцяло изпълнителният способ. Поради това, че владението е фактическо състояние от обективната действителност, преустановяването на фактическа власт не се обуславя от настъпване на различни правни последици, включително и процесуална перемпция и тя е преценена като ирелевантна за настъпване на материалноправните последици от изгубване на фактическото господство върху спорната вещ от владелеца. Затова не е преценяван като относим към владението факта, че с постановление от 26.03.2010 г. е прекратено изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и дали законосъобразно е сторено това. Съдът само е посочил, че към момента на прекратяване на изпълнителното дело на това основание, не е било уредено нормативно по-късно приетото основание за прекратяване по чл. 433, ал.2 ГПК (Нова – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) - удовлетворяване на изпълняемото право и заплащане на разноските по изпълнението. Въззивната инстанциая е приела, че не е спорно обстоятелството, че ответницата е упражнявала от 2004 г. фактическото господство върху процесния имот с намерение да го свои, като, не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Въззивният съд се е позовала на изготвен от него, на осн.чл. 267, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с определението 3150 от 12.12.2022 г., неоспореният от страните доклад на въззивната жалба и нейния отговор, с който са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване с други доказателствени средства следите фактите, че: „1) от 2002 г. до 16.01.2004 г. ответницата е упражнявала фактическа власт върху спорния имот; 2) на 16.01.2004 г. фактическото господство върху тази недвижима вещ е било отнето от ищците чрез въвеждането им във въвод на имота от ДСИ по изп. д. № 4941/2003 г., I отделение, VI участък; 3) през същата година (2004 г. – „скоро след това“) ответницата със съдействието на своя баща (чрез разбиване и смяна на ключалката на входната врата на имота) е възстановила за себе си фактическата власт върху имота и 4) от 2004 г. до настоящия момент ответницата упражнява фактическо господство върху него“. Предвид приетото за безспорно обстоятелство по т.3, съдът е прел, че това е противоправно поведение, с което е отнета фактическата власт върху имота от собственика или владелеца без негово съгласие и представлява „насилие” по смисъла, който е вложен в правния институт на владението, като един от елементите на придобивната давност, което може да се изразява както във физическо преодоляване на съпротивата на собственика, така и в закана или заплаха или в предприемане на самоуправни действия, които са забранени от закона и наказуеми. Затова е прието, че такова владение не е спокойно и не може да бъде основание за придобиване по давност. Съдът се е позовал и на принципа на добросъвестността, според който никой не може да се позовава и да черпи права от собственото си неправомерно поведение, както и на това, че правото на собственост е основно право, защитено от чл. 17, ал.3 от КРБ и придобивната давност, като оригинерен способ за придобиване право на собственост е по-скоро изключение. Въззивната инстанция е обобщила, че като е придобила владението по насилствен (противоправен) начин – чрез разбиване и смяна на ключалката на входната врата на имота, самоволно, без съгласие на собствениците, ответницата не е установила владение, което да е годно да я направи собственик на основание придобивна давност. Затова е преценено като ирелевантно, че ищците в дълъг период от време след 2004 г., не са упражнили процесуалните способи за защита на правото си на собственост, като е отчетено това, че в този период те са се защитавали срещу поредица от предявени срещу тях неоснователни искове в различни искови процеси. С тези мотиви е уважен иска по чл. 108 ЗС. Отчетено е, че са налице предпоставките на предявения иск по чл. 59 ЗЗД – ищците са собственици за исковия период от 01.03.2004 г. до 08.04.2019 г., а ответницата е ползвала имота без правно основание и се е обогатила за тяхна сметка с размера на средния пазарен наем, определен с приетата СТЕ, поради което е потвърдено решението, с което уважен и този иск, предявен като частичен. Производството по предявеният инцидентен установителен иск за прогласяване за нищожна сделката, с която ищците са придобили имота поради липса на съгласие е прекратено поради това, че с влязло в сила на 24.04.2014 г. решение от 30.08.2013 г. по гр. д. № 3827/2006 г. на СГС е отхвърлен същия иск между същите страни. Допускането до разглеждане на касационната жалба по същество е обусловено от обосноваване на някое от селиктивните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК или от наличието на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК. Въззиввното решение е валидно, като постановено от надлежен съд в рамките на правомощията му и в изискуемата от закона форма. То е допустимо, като постановено по исковете, с които съдът е бил сезиран при наличието на активните процесуални предпоставки за произнасяне от съда и при липса на процесуални пречки и по допустима въззивна жалба. Следователно не са налице основанията по чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 ГПК. Основанията по чл. 280, ал.1 ГПК са обусловени от формулирането на правен въпрос от значение за изхода от спора, който, съгласно т.1 от ТР №1 от 2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е този, който е разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, т.е който е включен в предмета на спора, обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и е от значение за изхода от спора. Не отговарят на това изискване въпросите, които се отнасят до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката не е формулирала конкретни правни въпроси, а е посочила общо относими правни теми към казуса, по които твърди основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и несъгласие с изводите на въззивния съд. Това е достатъчно за не допускане до касационно обжалване. Наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице, когато за разрешаването на правен спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които не са уредени, или са непълно или неясно уредени и е необходимо чрез тълкуване да се разкрие точният им смисъл. Основанието е налице и когато е формирана противоречива или неактуална съдебна практика, която следва да се уеднакви или да се осъвремени. Предвид изложеното, първото наведено основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е налице. Жалбоподателката не е формулирала правни въпроси. Посочването на три теми – 1.начина на установяване на владение /спокойно или по насилствен начин, като елемент на владението/; 2. прекратеното изпълнително дело по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК с настъпила перемпция по него. 3. Относно нарушено право на защита, защото не й е връчен препис от отговора на подадената от нея въззивна жалба, не удовлетворяват изискването на т.1 от ТР №1 от 2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно относно признаците на владението и конкретно изискването да е спокойно и да не е установено с насилие е налице съдебна практика - Решение Nо 304/ 04.05.1995 г. по гр.д. Nо 75/95 год. ВС, Решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о., Решение № 50047 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2680/2022 г., II г. о. и мн. др. според които владение е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. Изложеното изключва допускането до касация по първата тема на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Относно перемпцията също не е формулиран въпрос. Възивният съд е посочил, че тя няма отношение към отнемането или установяване на фактическо господство върху веща. Упражняването или отнемането на фактическата власт върху недвижим имот е обективен факт. Това е един от елементите на владението, но то е фактическо състояние, което не зависи от перемпцията и от обезсилване с обратно действие на извършените изпънителни действия. Отделно от това, тъй като е налице редовно изпълнено изпълнително действие за непарично притезание, настъпилата след това перемпция не може да засегне обективният факт на проведено изпълнение и последващо насилствено /чрез самоуправни действия/ отнемане на фактическата власт върху веща. Поради неформулиране на въпрос относно перемпцията и неотносимостта на тази тема към изхода от спора, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Действащият ГПК не предвижда връчване на препис от отговора на възивната жалба на въззивника, поради което доводите на касаторката за нарушение на правото й на защита поради това, че не й е връчен препис от възивната жалба не съставлява основание за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, а липсата на формулиран правен въпрос е пречка да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторката се позовава на противоречие с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С него се приема, че при прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, т.е. при съобразяване на правилото на чл. 84 ЗС, от посочения момент може да започне да тече придобивна давност. Предвид установяването на фактическа власт от ищцата с насилие, поради което тя не е придобила по давност имота, въпроса за перемпцията е без значение. В мотивите към тази точка на тълкувателният акт е посочено и че при перемпция предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. Заличаването на изпълнителните действия обаче не променя обективният факт на отстраняване на ищцата от фактическа власт върху имота и завземането му обратно чрез насилствени действия без съгласието на собствениците. Така освен, че не е формулиран въпрос, по който възивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, съдът и не констатира обективно подобно противоречие. Тезата на касаторката, че въззивното решение не е съобразено с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретно с това, че при перемпция се считат обезсилени всички изпълнителни действия против длъжника, поради което тя е владяла имота в продължение на 17 години не кореспондира и на фактите по делото. Освен изложеното по-горе за установяване на фактическа власт от нея през 2004 г. чрез самоуправни действия, по делото е представено и влязло в сила решение № 2181 от 18.11.2016г. по гр.д.№ 2938/16г. на Софийския апелативен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Д. Г. Т. против ищцата по настоящия спор Г. А. С. иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗС за признаване за установено, че тя е собственик на основание давностно владение на същия имот: апартамент, заемащ първия етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], застроен на 97 кв.м., заедно с прилежащото му зимнично помещение и 43/100 ид.части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо УПИ ***, в кв.*** по плана на [населено място], м.”К.-Б.”. Това решение е влязло в сила, след като не е допуснато до касационно обжалване с определение № 469/17.11.2017 г. по гр.д.№ 1792/2017 г. на ВКС, ІІ гр.о. и установява със сила на пресъдено нещо по отношение на ищцата по настоящия спор, че към приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция по посоченото дело, Т. не е собственик на основание придобивна давност на процесния имот. Посоченото в изложението относно това, че съдът не е изяснил дали касаторката има участие в смяната на бравата след въвода във владение, извършен от държавен съдебен изпълнител е несъгласие с фактически изводи на съда, които не съставляват основание за допускане до касационно обжалване. Въпреки това съдът отбелязва, че участието на касаторката в това действие заедно с баща й е обявено за безспорно обстоятелство от въззивния съд в определението по чл. 267, ал.1 ГПК, по които тя не е възразила в откритото съдебно заседание. Несъгласието на касаторката с извода на въззиввният съд, че тя е установила фактическо господство върху имота, което не отговаря на законовото изискване на елементите и признаците на владение е въпрос по правилността на решението и по същество, което може да се обсъжда от касационната инстанция само ако бъде допуснато касационно обжалване. Съдът не констатира и очевидна неправилност на решението, до колкото от мотивите му не се констатира неприлагане или прилагане в противоположен смисъл на императивна правна норма или не спазване на съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно и безпристрастно решаване на спора, при зачитане равенството на страните. Не се констатира и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поради това не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение