Определение № 943 от 16.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 686/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/, [населено място], представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 55/30.01.2023 г. по в. т. д. № 986/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11-ти състав. С обжалваното решение, след частична отмяна на решението от 10.10.2017 г. по т. д. № 1503/2017 г. на Софийския градски съд, VI-14 състав, е отхвърлен искът на касатора срещу „Вемас 7“ ЕООД, [населено място] по чл. 3, ал. 3 ЗБН за установяване на нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ на прихващане, извършено с искане за прихващане с вх. № 11748/13.11.2014 г. от ЕТ „Сергей Делиев“ (заличен от ТР поради прехвърлянето на търговското му предприятие на ответника „Вемас 7“ ЕООД) с цедираното му от М. Х. С. вземане по договор за преференциален безсрочен депозит № 19541/13.11.2006 г. по сметка с IBAN – [банкова сметка] срещу насрещното му задължение към банката, произтичащо от договор за банков кредит от 8.07.2008 г. в размер на 28 839,79 лв.; като в останалите части – за отхвърляне на исковете по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2 ЗБН и по чл. 59, ал. 3 ЗБН, съответно за установяване на нищожност и относителна недействителност на посоченото по-горе прихващане - решението от 10.10.2017 г. по т. д. № 1503/2017 г. на Софийския градски съд е потвърдено. В касационната жалба се съдържат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което се развиват подробни съображения. Моли се същото да бъде отменено, като се постанови решение, с което на основание чл. 59, ал. 3 от ЗБН да се обяви за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ прихващането, извършено от ответника с изявление за прихващане с вх. № 11748 от 13.11.2014 г., евентуално да бъдат уважени исковете по чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН и по чл. 59, ал. 2 ЗБН във вр. с чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства? Според касатора, по този въпрос е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото съдът не е обсъдил всички доказателства, твърдения, възражения и доводи, в противоречие с практиката на ВКС - Тълкувателно решение № 1/08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/201З г. на ОСГТК, решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ІІ т. о, решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о. 2/ Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация? По този въпрос касаторът сочи наличието на противоречие с решение № 60134/15.12.2021 г. по т. д. № 558/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., за да докаже приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; евентуално моли касационно обжалване да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 3/ При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на договора за прехвърляне на вземане?; Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН? Според касатора правилното разрешаване на поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като произнасянето на ВКС би довело до уеднаквяване на практиката по чл. 59, ал. 3 ЗБН. 4/ Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено в доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане?; Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 от ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства? По посочения въпрос се релевира наличие на допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като практиката на ВКС допуска пълно доказване да се осъществи и само с косвени доказателства, стига те да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт -решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о.; решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на IIІ г. о.; Доколкото в практиката на ВКС няма изрично произнасяне дали е допустимо косвено доказване на знанието по чл. 59, ал. 3 ЗБН, се твърди да е налице и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 5/ Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава редът на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН? 6/ Приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност? По последните два въпроса се твърди липса на практика на ВКС и наличие на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Срещу касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на ответника „Вемас 7“ ЕООД със становище за липса на условията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. С решение № 60162 от 08.11.2022 г. по т. д. № 1324/2020 г. на ВКС, I т. о. е отменено решение № 970/05.05.2020 г. по т. д. № 74/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3-ти състав и е отхвърлен предявеният иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН за обявяване за относително недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ на извършеното от ЕТ „Сергей Делиев“ прихващане с изявление вх. № 11748/13.11.2014 г., като делото е върнато на друг състав на Софийския апелативен съд за произнасяне по предявените евентуални искове по чл. 59, ал. 3 и по чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 ЗБН. При повторното разглеждане на делото съдът е достигнал до следните изводи: По отношение на иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2 ЗБН, който въззивният съд е намерил, че следва да разгледа на първо място, са изложени съображения, че изискванията на чл. 59, ал. 1 и 2 ЗБН се отнасят до извършване на прихващане със задължение към банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност и поради това въведеното с ал. 2 изискване към формата на изявлението за прихващане е приложимо към тези изявления, които са получени след откриване на производството по несъстоятелност. В конкретния случай съдът е установил, че процесното изявление за прихващане е достигнало до банката на 13.11.2014 г., т. е. преди откриване на производството по несъстоятелност с решение от 22.04.2015 г. на Софийски градски съд, поради което спрямо него изискването на чл. 59, ал. 2 ЗБН е изцяло неприложимо, дори и при най-разширителното тълкуване на разпоредбата. С оглед на това е приел, че в случая е без значение дали се касае до изискване към формата за действителност или към формата за доказване на изявлението за прихващане, т. к. спорното прихващане е извън приложното поле на чл. 59, ал. 2 ЗБН. По отношение на иска по чл. 3, ал. 3 ЗБН въззивният съд не е споделил защитната теза на ищеца, че прихващанията представляват „действия, насочени към събиране на вземания срещу банката“ по смисъла на изр. 2 на ал. 2 на чл. 3 ЗБН. След цялостен прочит на чл. 3, ал. 2 ЗБН и извършено систематично тълкуване с оглед чл. 36, ал. 2 ЗКИ относно характера и последиците на отнемането на банковата лицензия съдът е достигнал до извода, че предвидените в него забрани касаят само действия на самата банка чрез нейните представители - законни или доброволни, респективно че тези забрани не се отнасят за трети лица - длъжници или кредитори. На следващо място съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН има общ характер, като тя се дерогира от други специални разпоредби на същия закон - например тези на чл. 59 ЗБН, уреждащи при какви условия е допустимо извършването и оспорването на прихващане - както извършено от кредитор, така и от банката. С оглед на това и в съответствие с решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г. на ВКС, I т. о. въззивният съд е заключил, че прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, в качеството им на специални за този погасителен способ норми. По отношение на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН въззивният съд е съобразил, че съгласно цитираната разпоредба прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, ако кредиторът е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Съдът е взел предвид и разпоредбата на чл. 59, ал. 4 ЗБН, според която се счита, че кредиторът е знаел за настъпилата неплатежоспособност, ако вземането или задължението му е придобито след датата на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ. Въззивният съдебен състав е обсъдил фактическия състав на правото по чл. 59, ал. 3 ЗБН, като е приел, че той включва следните кумулативни елементи: 1) да е извършено валидно изявление за прихващане от кредитор към банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност - без значение дали е извършено преди или след откриване на производството /арг. от чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗБН/, 2) прихващането да е извършено след по-ранната от двете дати - на подаване на искането по чл. 9, ал. 1 ЗБН или на неплатежоспособност, 3) вземането на кредитора да е придобито преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, 4) задължението на кредитора да е придобито преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, 5) към момента на придобиване на вземането или на задължението кредиторът да е знаел, че спрямо длъжника е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, която предпоставка се презюмира необоримо, ако вземането или задължението е придобито след датата на вписване в ТР на решението на БНБ за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност /чл. 59, ал. 4 ЗБН/. В случая съдът е достигнал до извода, че за изявлението за прихващане от 13.11.2014 г. първите четири от посочените обективни предпоставки са налице, като по делото е спорно дали е налице последната - субективна - предпоставка. Въз основа на разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН въззивният съд е приел, че наличието на субективната предпоставка следва да се прецени към момента на придобиване на вземането или на задължението, предмет на прихващането, а не към момента на самото прихващане. В случая задължението на праводателя на ответника произтича от договор за банков кредит от 08.07.2008 г. и анекси, последният от които е от 8.04.2014 г., т. е. предхожда както датата на неплатежоспособност /20.06.2014 г./, така и датата на подаване искането по чл. 9 ЗБН /06.11.2014 г./, следователно не е възможно да съществува знание за тези обстоятелства преди тяхното настъпване. Съдът е посочил, че не е възможно да съществува знание към момента на придобиване на вземането или на задължението и за поискано откриване на производство по несъстоятелност, доколкото искането по чл. 9 ЗБН от 06.11.2014 г. също следва това придобиване. Твърдението на ищеца е за наличието на знание за неплатежоспособността на банката към момента на придобиване на активното вземане с договора за цесия от 04.11.2014 г., който следва датата на неплатежоспособност, но предхожда датата на искането по чл. 9 ЗБН, във връзка с което съдът е счел, че презумпцията за знание по чл. 59, ал. 4 ЗБН е неприложима, тъй като активното вземане е придобито преди вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ /07.11.2014 г./. Въззивният съд е посочил, че други доказателства за изследваното знание не са ангажирани от ищеца. Като неоснователни са преценени доводите му, че знанието следвало от решенията на БНБ за поставянето на банката под специален надзор, обявени в ТР, предвид възприетите съображения от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК в решения по т. д. № 3089/2018 г. на ІІ т. о., т. д. № 1904/2019 г. на IІ т. о. и др. Според съда подобен извод не следва и от съдържанието на самия договор за цесия и уговорения в него падеж на плащане на цената, поставен в зависимост от постановяването на решение по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По първия поставен въпрос – относно правомощията на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, цитираната от касатора и служебно известна на състава съдебна практика последователно приема, че и при условията на ограничен въззив по чл. 269 ГПК въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като следва да формира свои собствени фактически и правни изводи, както и да се произнесе по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение в рамките на предмета на въззивната проверка по чл. 269 ГПК. В конкретния случай не се установява отклонение от посочената практика, като несъгласието на касатора с изложените от въззивния съд мотиви по съществото на спора, формирани след обсъждане на всички относими към разрешаването му доказателства и доводи, не може да обуслови уважаване на искането за достъп до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по въпроси №№ 2, 3 и 4, които касаят „знанието за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. По тях е налице съдебна практика по чл. 290 ГПК с актуален характер (решение № 51 от 21.07.2020 г. по т. д. № 3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.08.2020 г. по т. д. № 1920/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. № 1721/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 161/17.12.2020 г. по т. д. № 3089/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 131/21.12.2020 г. по т. д. № 751/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 130 от 15.01.2021 г. по т. д. № 2597/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 142 от 21.01.2012 г. по т.д. № 1904/2019 г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 2387/2018 г. на ІІ т. о., решение № 60134/15.12.2021 г. по т. д. № 558/2018 г. на I т.о.), според която знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да бъде обосновано със знание на прихващащия кредитор за решението от УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ; Знанието за настъпила неплатежоспособност не би могла да се приравни на знание за опасност от неплатежоспособност; Знанието на извършващия прихващане кредитор, че банката е спряла плащанията и е поставена под особен/специален надзор с публично оповестено решение на УС на БНБ не може да се разглежда като знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН; Под „знание за неплатежоспособност“ в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм., обн. в ДВ бр. 62/2015 г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона; Във всички случаи предвиденият от законодателя субективен елемент подлежи на пълно главно доказване от ищеца, чрез всички допустими доказателствени средства. В случая обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с посочената съдебна практика съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не се налага тази практика да бъде променяна или осъвременявана, като съществуването й изключва и наличието на допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на третия въпрос следва да се посочи, че при извършване на преценката за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН съдът е взел предвид клаузите на договора за прехвърляне на вземане, но е счел, че от тях не се установява спорният по делото факт. Поради това този въпрос не се преценява като значим за изхода на делото, съобразно общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това важи и за четвъртия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото съдът не е отрекъл възможността за доказване на факта на знанието по косвен път, вкл. чрез уговорки в договора за цесия. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по формулирания пети въпрос също произтича от недоказване на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по този въпрос липсва произнасяне от страна на въззивния съд; освен това по него (респ. относно обхвата на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН) е създадена съдебна практика - решение № 239 от 15.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017 г. на I т. о. и др., според която прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН и съответно подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, в който смисъл са и мотивите на въззивния съд. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по последния формулиран от касатора правен въпрос, тъй като разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН е ясна и не се нуждае от тълкуване; в този смисъл е и последователната позиция на ВКС в производствата по чл. 288 ГПК. Съгласно посочената разпоредба изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да е направено в писмена форма с нотариална заверка на подписа, т. е. установена е форма за действителност, чието неспазване води до нищожност на изявлението. Т. к. разпоредбите, въвеждащи изисквания за квалифицирана форма на правните сделки, не могат да се тълкуват и прилагат разширително и по аналогия, то и изявленията за прихващане, отправени до банката преди назначаването на синдик не попадат в обхвата на обсъжданата правна норма. С оглед горното не са налице релевираните основания за селектиране на касационната жалба. При този изход от спора и на основание по чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответното дружество следва да се присъдят сторените за настоящото производство разноски, изразяващи се в заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение