Определение № 339 от 19.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2612/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд относно уважената част от предявените от „МБАЛ Скин Системс“ ЕООД искове за парични вземания, представляващи незаплатени възнаграждения по сключен между страните договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата като неоснователна.

І. Въззивният съд е приел, че са предявени искове за заплащане на незаплатени части от възнаграждения за периода м. март – м. декември 2015 г. (общо 1048198 лв.) и лихви за забава до предявяването на исковете (общо 304210.48 лв.) въз основа на сключен между страните договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки от 24.02.2015 г.

Решаващите правни изводи за основателност на претенциите съдът е обосновал със съображения, че съдържащите се в договора уговорки (чл. 20, т. 6 и чл. 32, ал. 13, т. 6 вр. чл. 42), които въвеждат ограничения при заплащането на оказаната от болничното заведение медицинска помощ, противоречат на императивни разпоредби – чл. 52 от Конституцията и чл. 5 и чл. 35 ЗЗО, тъй като поставят оказването на медицинска помощ на здравноосигурените лица в зависимост от обстоятелството дали необходимостта от такава помощ е възникнала в рамките или извън рамките на определените от ответника лимити и по този начин водят до неравнопоставено третиране на здравноосигурените лица, потърсили медицинска помощ преди, съответно след, изчерпването на тези лимити. Поради това е приел тези уговорки за нищожни и е обосновал извода, че оказаната от ответника болнична помощ следва да бъде заплатена в изпълнения обем, вкл. за извършеното над лимита.

Относно подлежащите на заплащане дейности съдът е приел за установено, че процесните дейности, за които се претендира заплащане, са били реално извършени и с необходимото качество, както и че са били отчетени от ищеца (във връзка с което е приел за оттеглено първоначално заявеното от ответника оспорване тези дейности да са били надлежно отчетени).

Приел е също, че се дължат и съответните обезщетения за забава с оглед изтичането на уговорените в договора падежи на отделните вземания за възнаграждение (30-то число на месеца, следващ отчетния).

За да отхвърли като неоснователни исковете за главница и лихва, отнасящи се за периода март-април 2015 г., съдът е приел, че вземанията са погасени с изтичането на тригодишна погасителна давност, съобразно заявеното от ответника възражение.

ІІ. 1. Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържа се, че очевидната неправилност се изразява в необсъждането на възражение за неотчитане на дейностите, чието заплащане се претендира, в сроковете, указани в ПМС № 57/16.03.2015 г.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с липса на обсъждане на въведено от жалбоподателя възражение срещу исковете. Както обаче е посочено по-горе, въззивният съд е приел за установено, че процесните дейности са отчетени, основавайки този си извод на наличието на оттегляне на първоначално заявеното оспорване. Последователно изложените от въззивния съд мотиви в тази насока изключват очевидната неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, съответно касационно обжалване във връзка с необсъждането на това възражение би могло да бъде допуснато само на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК по процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд за обсъждане на възраженията и доводите на страните. Такъв въпрос обаче от страна на жалбоподателя не е поставен, което изключва съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до самата констатация на въззивния съд за оттегляне на оспорването на факта на отчитане на процесните дейности, същата е от значение за правилността на въззивното решение като основание по чл. 281, т. 3 ГПК извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

2. Въведено е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие на правни изводи на въззивния съд с решения на Конституционния съд.

Във връзка с това основание се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• противоречат ли на Конституцията предвидените в ПМС № 57/16.03.2015 г. ограничителни разпоредби относно заплащането на дейностите над утвърдените месечни стойности, възпроизведени в сключените с изпълнителите на болнична помощ индивидуални договори;

• ограничен ли е достъпът на здравноосигурените лица до конституционно признатото им социално право на медицинска помощ посредством предвидените ограничения за заплащане на дейностите в болничната помощ;

• дължи ли НЗОК заплащане на всички действително извършени медицински дейности през процесните периоди, включително тези, които надхвърлят определените месечни стойности, определени в приложение № 2 към договора.

Поддържа се, че изводите на въззивния съд по тези въпроси са в противоречие с решението по к. д. № 12/2006 г. по съдържанието на разпоредбата на чл. 35 ЗЗО относно обема на медицинската помощ, гарантирана на осигурените лица. Поддържа се и противоречие с решението по к. д. № 16/2018 г. във връзка с извода за липса на конституционен механизъм за проверка на съответствието на предвидените в държавния бюджет средства с необходимите за финансово обезпечаване на конституционно признатите социални права, преценката за което е от компетентност на законодателя.

Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд. Съдът не е разглеждал и не се е произнасял по съответствието на разпоредби от ПМС № 57/2015 г. с Конституцията, а е основал изводите си на нищожност на отделни уговорки в договора поради противоречие с императивни норми.

Вторият и третият въпрос отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение и на трите въпроса обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

С решението по к. д. № 12/2006 г. е отхвърлено искане за обявяване на противоконституционност на разпоредби от Закона за бюджета на НЗОК за 2007 г.

С решението по к. д. № 16/2018 г. е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на чл. 96 от ЗДРБ за 2019 г. и са обявени за противоконституционни отделни разпоредби на Закона за държавния служител.

Посочените конституционни решения са изцяло неотносими към настоящия случай. С първото решение е установена конституционосъобразност на разпоредби на бюджетен закон с действие, ограничено за 2007 г., т. е. значително преди процесния период. С второто решение е установена конституционосъобразност на разпоредба от бюджетен закон с действие за 2019 г., т. е. също без връзка с процесния период; освен това оспорената разпоредба урежда един от източниците за попълване на Държавния фонд за гарантиране устойчивост на държавната пенсионна система, без връзка със системата на здравното осигуряване. Обявените за противоконституционни с второто решение разпоредби са елемент от уредбата на статуса на държавния служител, също без връзка с разглежданите въпроси. Доколкото посочените от жалбоподателя решения на КС нито имат за предмет конституционосъобразност на приложими към настоящия спор разпоредби, нито имат тълкувателен характер по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията на значими за настоящия спор конституционни норми, същите не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

3. Накрая, поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по същите въпроси, както и допълнително по въпроса ограничен ли е достъпът на гражданите на РБ до конституционно признатото социално право посредством предвиждане на ограничения, свързани със заплащането на дадена бюджетна дейност, за която е предвиден ограничен финансов ресурс.

Поддържа се, че тези въпроси имат значение за развитие на правото, тъй като еднаквото решаване на сходни правни казуси ще е в интерес на всички граждани и институции, както и от значение за други социални права.

По първия въпрос, съобразно изложеното в т. 2, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, по всички въпроси не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Разноски не следва да се присъждат – на жалбоподателя с оглед изхода на производството, на ищеца – доколкото за касационното производство такива не са направени, вкл. с оглед липсата на уговорено възнаграждение в приложения към отговора на жалбата договор за правна помощ.

С тези мотиви съдът