Определение № 4822 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2222/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. Б., депозирана чрез адв. Г. Д., срещу въззивно решение № 1245 от 25.02.2026 г., постановено по в. гр. дело № 12255/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 15019 от 02.08.2025 г. по гр. д. № 12042/2025 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване на уволнението му със Заповед № 128/30.08.2024 г. на изпълнителния директор на „Б. С.“ ЕАД за незаконно, за възстановяване на заеманата от преди уволнението длъжност, както и за присъждане на сумата от 8464,55 лв. като обезщетение за оставане без работа за периода от 01.01.2025 г. до 01.07.2025 г. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е необосновано и е постановено при неправилно приложение на материалния закон. В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което се поставят въпросите относно доказването на уведомяването на работника, че работодателят е приел предложението му за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, както и относно оттеглянето на предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Насрещната страна „Б. С.“ ЕАД чрез процесуалния си представител адв. П. П. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът Б. е заемал длъжността „инженер, телекомуникация (радио)“ при ответника „Б. С.“ ЕАД, както и че същото е валидно прекратено, считано от 01.01.2025 г., за което ответникът е издал процесната заповед № 128/30.08.2024 г. От фактическа страна не е било спорно, че с молба от 27.08.2024 г. до ответното дружество ищецът е заявил воля за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.01.2025 г. Това предложение е достигнало до работодателя и на молбата е поставена резолюция: „Да! Да се изготви заповед по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ“, която носи дата 27.08.2024 г. и подпис на лице, овластено да изразява воля от името на работодателя. На ищеца е предоставен екземпляр от молбата с поставената резолюция, като обстоятелството, че предложението за прекратяване на договора е било прието от работодателя на посочената дата, както и че той е уведомил за това работника или служителя, са установени от показанията на разпитания свидетел Б., служител при ответника, чиито показания съдът е ценил по реда на чл. 172 ГПК и е приел, че се подкрепят от писмените доказателства, събрани по делото. С писмено заявление от 14.10.2024 г. ищецът изразил воля за оттегляне на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, излагайки в тази връзка твърдения за недоброто си финансово положение, но съдът е счел, че същото не е породило правни последици, като е изложил съображения, че фактическият състав на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ изисква всяка от двете страни да направи писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение, като съгласието за прекратяване на трудовия договор настъпва в момента на съвпадането на двете волеизявления, а издаването на последваща заповед за прекратяване има само констативно действие. В случая, след като предложението, отправено от служителя с писмена молба, е било одобрено с изразено от работодателя писмено насрещно изявление, което е достигнало до предложителя, то към този момент е настъпило и общото съгласие на страните да прекратят трудовото правоотношение помежду си, което съгласие се отнася и до датата, от която да стане това. При посочените мотиви въззивният съд е намерил, че макар страните да са отсрочили момента на прекратяване на договора, тази отсрочка не се отнася и до срока, в който страната може да оттегли предложението си. Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. И двата въпроса в изложението към касационната жалба са поставени като да попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията, дадени в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълна, неясна или противоречива правна уредба, приложима към спора, както и когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена. В случая соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е ясна и по тълкуването й е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Съгласно решение № 4 от 21.02.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50173 от 23.03.2023 г. по гр. д. № 4041/2021 г. на ВКС, IV г. о., в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е уредена възможността за прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, писмено изразено съгласие на страните по договора. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено, се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се установява с всички допустими доказателствени средства, включително и със свидетелски показания, защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на писмено съгласие за прекратяване. Ако има постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия договор може да бъде издадена и по-късно. Тя има само констативен характер. Според приетото в решение № 265 от 15.11.2013 г. по гр. д. № 1383/2012 г. на ВКС, IV г. о., страната, отправила предложението, се счита обвързана от него до изтичане на установения в закона седмодневен срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението е достигнало до насрещната страна преди или най-късно едновременно с предложението. Оттеглянето на предложението за прекратяване на трудовия договор от заявилата го страна след достигането му до насрещната страна по трудовия договор не поражда правни последици, тъй като до изтичане на установения в закона седемдневен срок предложителят е обвързан от предложението си, а насрещната страна разполага с възможността да изрази съгласие за приемането му. Обжалваното въззивно решение е съобразено изцяло с посочената съдебна практика. Затова по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на спора ответникът по касация „Б. С.“ ЕАД има право на разноски за касационното производство, но такива нито са поискани своевременно, нито са ангажирани доказателства да са били реално извършени, поради което и не следва да му бъдат присъждани. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,