Определение № 3668 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1777/2023 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. В., чрез адв. И. Ч., срещу решение № 262070/23.06.2022г. по гр.д. № 12402/20г. по описа на СГС, ІІ А ВС, с което, като е потвърдено решението на първата инстанция, са отхвърлени исковете срещу „Бул Логистик“ ЕООД по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, по чл.215 КТ, по чл. 220 КТ и по чл. 128, т.2 КТ. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение в подлежащата на обжалване част – по исковете по чл. 344 КТ, поради допуснати нарушения на материалния, на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди, че не е обсъдено удостоверение от 09.07.2014г., което изключвало необходимостта от изпитване на годността му за заеманата длъжност; в нарушение на съдопроизводствените правила не били допуснати свидетелски показания; не била изискана длъжностната характеристика на ищеца, а допуснатата ССЕ – заличена. Изразява несъгласие с констатацията на въззивния съд за липса на нарушение на императивна материалноправна норма. Сочи такава да е чл. 8, ал.1 КТ и обосновава приложението й с твърдения, че процесният трудов договор не целял изпитване на годността му като международен шофьор, поради което клаузата за изпитване била недействителна, а прекратяването на трудовия договор на основание чл. 71 КТ представлявало злоупотреба с право. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпроси, чието разрешение се твърди да в противоречие със съдебната практика ( решение № 96/15.06.2018г. по гр.д.№ 4048/2107г, ІІІ ГО; решение № 60205/07.12.2021г. по гр.д.№ 862/21г- на ВКС, ІІІ ГО и решение № 118/04.06.2015г. по гр.д.№ 6968/2014г., ВКС, ІІІ ГО) и очевидно неправилно, които касационната инстанция обобщава в следния смисъл: Следи ли въззивният съд служебно за спазването на чл. 8, ал.1 КТ и длъжен ли е да обсъди нарушен ли е прогласения там принцип на добросъвестност, без страната да се позовава на подобно нарушение, но при наличие на доказателства за недобросъвестност ? Насрещната страна по жалбата – „Бул Логистик“ ЕООД възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си в обжалваната част – по исковете по чл.344 КТ, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че трудовото правоотношение между страните е валидно възникнало по договор от 17.07.2014г., с който е уговорен шестмесечен срок за изпитване в полза на работодателя и договорът е прекратен на основание чл. 71, ал.1 КТ на 03.09.2014г. Отчел е бланкетния характер на въззивната жалба досежно исковете по чл. 344 КТ и като не е установил нарушение на императивни норми на материалния закон, е достигнал до идентичен с този на първоинстанционния съд извод за законност на уволнението, изрично подчертавайки, че в хода на производството ищецът не се е позовал на недействителност на клаузата за изпитване, респ. недобросъвестното упражняване на правото на уволнение въз основа на нея. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касатора въпрос отговаря на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване, но разрешаването му от въззивната инстанция е изцяло в съответствие със задължителната и константната съдебна практика по въпроса за предметния обхват на инстанционната проверка от въззивния съд. Съгласно разрешението по т.1 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма. Такова може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл.8 КТ (решение № 83 от 8.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2947/2020 г., IV г. о., ГК и цитираните в него), за да обоснове нарушение на прогласения в ал.1 принцип на добросъвестност при упражняване на трудовите права и задължения, съдът преценява фактите и обстоятелствата, на които се основава твърдението за злоупотреба с право. За да е допустимо тяхното изследване, те трябва да са въведени в предмета на спора по надлежен ред. В случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, поради злоупотреба с право от страна на работодателя, той трябва да изложи конкретните факти и обстоятелства, които обосновават твърдението му за злоупотреба, с предявяването на исковата молба. Съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение, така че оборването на презумпцията е изцяло в тежест на работника или служителя. Изцяло в приложение на цитираните разрешения е решаващият извод на въззивния съд, че нарушението на принципа на добросъвестност не е било въведено от ищеца като основание за незаконност на уволнението му, не е станало предмет на спора и съответно обсъждането му е извън обсега на служебната проверка за правилност на първоинстанционното решение. Посочените от касатора решения нямат отношение към казуса, доколкото в разрешените с тях случаи доводът за недействителност на клаузата за изпитване в договор по чл. 70 КТ, съотв. този за злоупотреба с право при прекратяването му по чл. 71 КТ, са били надлежно въведени като предмет на спора по делото. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторът не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. Изтъкнатите от касатора оплаквания не изпълват бланкета на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В обобщение, липсва основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Предвид изхода на настоящото производство, на насрещната страна по жалбата се следват поисканите разноски за адвокатско възнаграждение, но доказателства за извършването им не са представени, поради което не се присъждат. Така мотивиран, настоящият състав на Върховният касационен съд