Определение № 1135 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4372/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. П. против решение № 156/28.03.2014 г., постановено по гр.д.№ 60/2014 г. от І-ви въззивен състав на Окръжен съд – София. Ответникът по касационната жалба не е взел становище. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.240 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин наличието на заемни правоотношения между страните по спора, като ответникът е получил в заем от ищеца по делото исковите суми. От съдържанието на представените по делото три писмени документа – разписка от 01.07.2002 г., договор от 20.10.2002 г. и „заповедна разписка” от 30.08.2005 г., съдът е приел за установени елементите на заемното правоотношение, на което се основава претенцията на ищеца по делото – съгласие за получаването на сумите от страна на ответника, безспорното обстоятелство, че сумите са получени, както и задължението на ответника да върне получените в заем суми. Въз основа на горното, въззивния съд е направил и извод за основателност на предявените обективно съединени искове. С определение, постановено по реда на чл.267, ал.1 ГПК, въззивния съд е оставил без уважение искането на въззивника-ответник за допускане на гласни доказателства за установяване на факта на погасяването на дължимите суми по договорите за заем, с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.4 ГПК. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че въззивния съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се, че макар и правилно по отношение на връщането на сумите, задължението за което е установено с писмен договор, да е отказано допускането на свидетелски показания, по отношение доказването на характера на сключените договори гласните доказателства са допустими. В тази насока се сочи практика на ВКС, решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика с оглед тълкуването, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По така поставения правен въпрос съдът не е формирал правни изводи с решението си, още по-малко се е произнесъл и с определението си по допустимостта на исканите гласни доказателства по реда на чл.267, ал.1 ГПК. Съдът се е произнесъл по направено искане за допускане на гласни доказателства, с които въззивникът е целял установяван на факта на връщането на сумите по договорите за заем, като не се е произнесъл по искане за допускане на гласни доказателства за установяване характера на договорите или други съществени елементи от договорно правоотношение, каквото доказване безспорно задължителната съдебна практика допуска, в т.ч. и представената от касатора. Предвид изложеното, липсва произнасяне или процедиране от страна на въззивния съд по така поставения процесуалноправен въпрос от касатора, поради което правния въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК. Липсата на относим правен въпрос води и до липса на соченото от касатора касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия