Определение № 3470 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1699/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на Ф. А. Л., П. А. С., Е. А. С., А. А. С. и С. А. С. /ищци/ и на „Делта“ ЕООД,с.Дунавци, община Казанлък /ответник/ срещу въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 358 от 23.11.2022 г. по гр.д.№ 386/ 2022 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Казанлъшки районен съд по гр.д.№ 1471/ 2021 г. и като краен резултат „Делта“ ЕООД е осъдено да заплати на всеки от ищците по 48 000 лв -обезщетение за търпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им А. С. Л., настъпила на 08.11.2019 г. в резултат на претърпяна трудова злополука, ведно с лихва за забава от деня на злополуката /08.11.2019 г./ до окончателното изплащане на задължението, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 100 000 лв /част от вземания в общ размер 120 000 лв/ и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски. Ищците Ф. А. Л., П. А. С., Е. А. С., А. А. С. и С. А. С. обжалват въззивното решение в частта, отхвърляща предявените от тях искове. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 повдигат правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: приложима ли е разпоредбата на чл.201 ал.2 КТ, ако механизмът на настъпване на трудовата злополука не е безспорно установен и липсват доказателства поведението на пострадалия работник да е било в нарушение на правилата за безопасни и здравословни условия на труд; приложима ли е същата разпоредба в случай, че на работника не е бил проведен инструктаж; приложима ли е същата разпоредба, ако е установено допускане от страна на работодателя на постоянна практика на нарушаване на правилата за безопасна работа в предприятието и злополуката е настъпила в причинна връзка с тази практика; длъжен ли е съдът при назначаване на експертиза да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата си и длъжен ли е, в случай, че заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото, да събере тези доказателства, ако някоя от страните ги е оспорила. Според жалбоподателите - ищци тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поддържат очевидна неправилност на обжалваното решение по доводите, изложени в касационната им жалба.. Ответникът „Делта“ ЕООД оспорва касационната жалба на ищците като поддържа, че формулираните от ищците правни въпроси нямат връзка с фактическите установявания на въззивния съд, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Счита също така, че в касационната жалба на ищците няма доводи, които да сочат очевидна неправилност на обжалвания акт и моли той да не бъде допуснат до касационен контрол. Ответникът от своя страна е обжалвал въззивното решение в частта, в която исковете са уважени и моли то да бъде допуснато до касационен контрол в тази му част по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: длъжен ли е въззивният съд, при направено в жалбата до него оплакване за грешно установен факт въз основа на експертно заключение, да събере служебно доказателства за установяване на същия факт, включително да назначи друга експертиза; при наличие на спогодба между наследниците на пострадал при трудова злополука и работодателят му за размера на дължимото им се обезщетение за неимуществени вреди, може ли съдът да определя друг размер на обезщетението по реда на чл.52 ЗЗД; как следва да се прилага критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди на наследници на пострадал от трудова злополука, кои са релевантните обстоятелства за определяне на този размер и длъжен ли е съдът да ги обсъди в мотивите на решението, като отчете значението на всяко от тях. Касаторът – ответник счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поставя и въпросите представлява ли спогодбата, с която се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди, договор, който подлежи на преценка относно еквивалентността на престациите и по какви критерии; съставлява ли изявлението в такава спогодба, че страните за в бъдеще няма да имат претенции една към друга във връзка с предмета на спогодбата, предварителен отказ от права; и ниският /според съда/ размер на една от престациите извънсъдебна спогодба представлява ли постигане на противоправен резултат и съставлява ли заобикаляне на закона. Според ответника тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ищците оспорват касационната жалба на ответника, като считат, че въпросите не са надлежно формулирани, че дадените от въззивния съд правни разрешения съответстват, а не противоречат на практиката на ВКС и че не е обосновано наличието на допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Излагат и доводи за правилност на обжалваното решение в осъдителната му част по същество. Съдът намира жалбата за допустими, а основателни са и исканията на страните за допускане на касационното обжалване. За да уважи отчасти предявените искове, въззивният съд приел за установено, че между А. С. и ответното дружество съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 11.09.2017 г., изменен последно с допълнително споразумение от 01.01.2019 г. А. С. заемал длъжността „резач горски дървен материал“ с основно месечно възнаграждение 560 лв. На 08.11.2019 г. при рязане на клон, който променя посоката си, работникът бил ударен по главата, получил черепно - мозъчна травма, в следствие на което настъпила смъртта му. Злополуката била призната за трудова с влязло в сила на 24.12.2019 г. разпореждане на ТП на НОИ. Сечта, която извършвал пострадалия, била принудителна - за отсичане на всички дървета на определена площ. Дърводобивният процес бил улеснен от равнинния теренът. В процеса на работа отсечено от наследодателя на ищците дърво се закачило за правостоящо дърво. Вместо да изтегли закаченото дърво с трактор, което изисквали правилата за безопасност на труда, наследодателят на ищците отрязал правостоящото дърво. В следствие на товара двете дървета паднали на земята, пречупили орехово дърво, а отчупен клон от ореховото дърво попаднал в главата на работника и причинил смъртта му. Работодателят предоставил каска за защита на главата на пострадалия, но тя не била носена от него при извършване на сечта. Пострадалият бил женен за първата ищца Ф. Л., останалите ищци били негови деца. На 04.02.2020 г. между ищците и ответника била сключена писмено спогодба, с която страните се споразумели работодателят, в изпълнение на задължението си по чл.200 КТ, да изплати на всеки един от ищците сумата 2 000 лв. Сумата била определена по взаимно съгласие на страните и ги удовлетворявала напълно, като страните се съгласили, че уреждат напълно отношенията си, свързани с отговорността на работодателя към наследниците на работника А. Л. и няма да имат за в бъдеще претенции за дължими суми по реда на чл.200 КТ. Всеки един от ищците е написал както собственото, бащиното и фамилното си име, така и лично е изписал с цифри сумата, която е получил от работодателя. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намерил предявените искове за доказани по основание. Отхвърлил доводите на ответника, че сключената между него и ищците спогодба е валидна, поради което не дължи допълнително обезщетение. Посочил, че липсват доказателства спогодбата да е подписана от ищците, тъй като вещото лице работило по материали, които не се намират по делото, а се намират при ответника. Изготвената в нарушение на процесуалните правила експертиза не следвало да се кредитира от съда. Сключената между ищците и работодателя спогодба била нищожна поради нарушаване на добрите нрави вследствие значителна нееквивалентност на престациите. Съдът бил този, които следвало да прецени дължимите обезщетения по реда на чл.52 ЗЗД, а след като ги сравнял с изплатените суми, да констатира значителната нееквивалентност. Справедливото обезщетение според съда възлизало на по 100 000 лв. за всеки един от наследниците на починалия, а платените от работодателя въз основа на споразумението по 2 000 лв. не било възможно да бъдат определени като справедлива клауза, съответстваща на добрите нрави в гражданското общество. Спогодбата била нищожна и поради противоречие със закона - чл. 9 ЗЗД. Доколкото със сключената спогодба бил направен предварителен отказ от бъдещо процесуално право, тя била в противоречие с основен принцип на гражданския процес /диспозитивното начало/. Отказът от право бил недействителен не само когато се касаело до бъдещи права, а и до вече съществуващи такива, когато едната страна по правоотношението била поставена в по-слаба позиция и можела да бъде принудена да извърши такъв отказ. В тези случаи граница на възможността за отказ от права била справедливостта, а недействителността на такава клауза влечала нищожност и на цялото споразумение. Сключената между страните спогодба била нищожна и поради заобикаляне на закона, защото с нея работодателят ограничил отговорността си до размер, който би могъл да бъде приравнен на пълно изключване на отговорността. Доколкото въззивният съд счел, че справедливото обезщетение възлиза на по 100 000 лв. за всеки един от наследниците на починалия, то платените от работодателя въз основа на споразумението по 2 000 лв. за всеки един от ищците било в десетки пъти по-ниска от обичайния размер на обезщетението за вреди, дължимо се в сходни случаи. Това плащане обаче следвало да се вземе предвид и да се приспадне от глобално определеното обезщетение. То следвало да бъде намалено с 50 % на основание чл.201 ал.2 КТ, тъй като злополуката била причинена и с грубо небрежните действия на А. Л., изразяваща се в неправилно действие със закачено дърво и неносене на предпазна каска. Възраженията на ищците, че механизмът на злополуката не бил установен и че за съпричиняване на вредите имало данни само в оспорено заключение на вещо лице, което е работило само по материални, неприети като доказателства по делото, въззивният съд не уважил. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол по твърденията и на двете страни за очевидната му неправилност. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая нито ищците, нито ответникът поддържат наличие на такъв порок, въз основа на който обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Страните излагат доводи за процесуални нарушения, необоснованост и за нарушения на материалния закон, които са касационни основания по чл.281 т.3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на обжалвания акт. Касационният контрол следва да се допусне в отхвърлящата исковете част по поставения от ищците и уточнен от съда процесуалноправен въпрос длъжен ли е съдът при назначаване на експертиза да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата си и длъжен ли е, в случай, че заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото, да събере тези доказателства, ако някоя от страните ги е оспорила. По този въпрос са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не само във връзка със соченото от ищците решение по гр.д.№ 131/ 2018 г., ІV г.о., но и с решение по гр.д.№ 60344/ 2016 г., ІІІ г.о. и цитираните в него. По отношение на уважаващата исковете част са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с формулирания от ответника правен въпрос; съставлява ли изявлението в спогодба, с която се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди, че страните за в бъдеще няма да имат претенции една към друга във връзка с предмета на спогодбата, предварителен отказ от права. Въззивният съд е дал точно това правно разрешение в акта си, а не е налице формирана практика по разрешаването на въпроса. Затова въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол изцяло, а по останалите повдигнати от страните правни въпроси съдът ще вземе становище в случай на разглеждане на спора по същество. По изложените съображения съдът