Определение № 60787 от 03.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4139/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „МЕРИТРАНС – 2017“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат Н. Ш., срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд №260904/13.07.2021г. по в.г.д.№220/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Насрещната страна В. Г. И. – А. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Г. К., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на оспореното решение до касационно обжалване. Сочи, че жалбата е недоказана, неоснователна и необоснована, поради което следва да се остави без уважение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Пловдив в частта, с която „Меритранс – 2017“ ЕООД е осъдено да заплати на В. Г. И. – А. сумата от 35 000лв., представляваща обезщетение на основание чл.200 от КТ за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на трудова злополука, претърпяна на 23.01.2019г., призната за трудова с разпореждане на ТП на НОИ Пловдив №5104-15-25/06.02.2019г., ведно със законната лихва от датата на настъпване на увреждането – 23.01.2019г. до окончателното му изплащане. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: 1/ страните са били в трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжността „контрольор“. 2/На 23.01.2019г. ищцата е претърпяла злополука, която е настъпила при изпълнение на служебните ѝ задължения, на последната спирка на автобус №26 в [населено място], [улица]– като при слизане от автобуса същата е загубила равновесие и е паднала на тротоара. 3/ Злополуката е призната за трудова с разпореждане на ТП на НОИ Пловдив №5104-15-25/06.02.2019г. 4/ Вследствие на злополуката ищцата е претърпяла увреждания, изразяващи се в счупване на три прешлена – 12 гръден и 2 и 3 лумбални, като се е наложило провеждане на две оперативни лечения за отстраняване на травматичните увреди. 5/ За периода от 23.01.2019г. /настъпване на злополуката/ ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност в продължение на шест месеца. 6/ Механизмът на настъпване на злополуката е установен от заключението на допуснатата пред първостепенния съд съдебно – медицинска експертиза. От същото е установено още, че към датата на прегледа ищцата все още не е била възстановена от получените травматични увреждания: придвижвала се е с бавна походка; оплаквала се е от спонтанна и постоянна болка, както и ограничени движения в ставите на сгъване и ротация на гръбначния стълб; невъзможност за самостоятелно клякане, затруднено качване и слизане по стълби, от честа загуба на стабилност при ходене и ползване на патерица тип “Канадка“. При прегледа е установено изразено прегърбване в областта на гръбначния стълб и изразена скованост на паравертебралната мускулатура. В заключението е посочено още, че предвид обстоятелството, че травмите засягат голяма зона от опорно – двигателния апарат, възрастта на пострадалата и придружаващите ѝ заболявания, следва да се изключат физически натоварвания на снагата и кръста до края на живота ѝ, като не се очаква пълно възстановяване. Според вещото лице тези увреждания са в причинно – следствена връзка с трудовата злополука и са получени вследствие на нея. 7/ От показанията на разпитаната по делото свидетелка – дъщеря на пострадалата, се установява, че в периода на лечение ищцата не е била в състояние да се обслужва сама и е употребявала постоянно болкоуспокояващи, поради невъзможност на спи от изпитваните болки. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че по делото са установени предвидените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл.200 от КТ, а именно: трудово правоотношение между страните по делото; травматично увреждане вследствие на изпълняваната работа и признаване на злополуката за трудова; настъпилите увреждания; претърпените от ищцата болки и страдания в продължителен период от време, които не са отшумели и към настоящия момент – ищцата продължава да се придвижва с патерица и да е затруднена при движението си. С оглед вида на получените увреди, проведените оперативни лечения и търпените болки и страдания, съдът е намерил за справедлив размер на обезщетението от 35 000лв. Приел е, че по делото не е установено съпричиняване на произшествието от страна на пострадалото лице, тъй като същото не е допринесло с поведението си за настъпването му. Изложил е още, че по делото не е установена и груба небрежност на ищцата при изпълнение на служебните ѝ задължения. По тези съображения е намерил предявеният иск за основателен до размер от 35 000лв. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд, с оглед задължението си по чл.12 от ГПК и чл.236 от ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора или може да обоснове изводите си с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото. 2/ Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да изложи мотиви по всички възражения на страните в направените от него изводи. Твърди се, че същите са решени в противоречие с практиката на ВКС в решение №60156/14.07.2021г. по дело №3156/2020г. на ВКС, ІІІ г.о. Исканията са основани на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 3/ При заявено искане за намаляване на обезщетението, на основание чл.201, ал.2 от КТ съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липса на груба небрежност. 4/ Налице ли е съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ, в случаите когато работникът не е проявил елементарно старание и внимание и е пренебрегнал предписаните му от закона и вътрешно нормативните актове на работодателя за правила за поведение и безопасност, вследствие на което е допринесъл за настъпването на причинените му травматични увреждания и претърпените вследствие на това неимуществени вреди. Исканията са основани на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на постановеното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение №33/01.04.2018г. по г.д.№2292/2017г. на ІІІ г.о.; Решение №18/08.02.2012г. по г.д.№434/2011г. на ІІІ г.о.; Решение №186/01.02.2019г. по г.д.№4922/2017г. на ІІІ г.о. 5/ При определяне на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука длъжен ли е съдът да посочи в мотивите си всички обстоятелства, които са от значение при определяне на справедлив размер по смисъла на чл.52 от ЗЗД и да обсъди всички критерии посочени в ППВС №4/1968г. 6/Дължи ли работодателят обезщетение за вреди от трудова злополука, които пострадалият търпи в резултат от личното си поведение. Твърди се, че същите са постановени в противоречие с разрешенията дадени от ВКС в решение №94/29.05.2019г. по г.д.№2649/2018г., ІV г.о. Исканията са основани на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно разпоредбата на чл.280 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предвидените в него предпоставки, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. По първите два поставени процесуални въпроса е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато същите имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправните въпроси, като намира че обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с посочената практика. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел за установени претърпените от ищцата травматични увреждания и причинно - следствената им връзка с настъпилата на 23.01.2019г. трудова злополука, въз основа на неоспореното заключение по допуснатата съдебно – медицинска експертиза. Обосновал е извод за липса на допуснато от ищцата съпричиняване или груба небрежност при изпълнение на трудовите ѝ функции, които да са допринесли за настъпване на произшествието, поради липса на събрани доказателства за такова поведение на пострадалото лице. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. По поставените въпроси, свързани с възраженията за намаляване на размера на претендираното обезщетение поради допуснати от ищцата груба небрежност и съпричиняване на злополуката също е налице трайно установена съдебна практика, която определя съдържанието на понятието груба небрежност и приложимостта на хипотезата на съпричиняване при присъждане на обезщетения по реда на чл.200 от КТ. Според същата, споделена и от настоящия състав, релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало до произшествието, т.е. само това поведение, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. При трудовата злополука съпричиняване е налице, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Изрично в практиката е установен принципа, че това съпричиняване не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване може да има само при съпричиняване при допусната „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ, която предполага неполагане на грижа при осъществяване на съответната дейност, но неполагане на грижата, която би положил и най-небрежния човек в такава обстановка, а именно липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. При постановяване на решението, въззивния съд не се е отклонил от посоченото разрешение и не е разместил доказателствената тежест в процеса. В мотивите на решението е прието, че по делото е установено, че получените от ищцата травматични увреждания са в причинно-следствена връзка с претърпяната трудова злополука и са получени вследствие на нея. В хода на производството не е установено поведение на пострадалото лице, с което да е пренебрегнало минимално дължимата грижа за опазване на здравето си при напускане на превозното средство, в което е упражнявало трудовите функции, нито да е нарушило правилата за безопасност на труда. Сам по себе си факта на възникване на злополуката не може да обоснове извод за наличие на такова поведение, което се явява пряка и непосредствена причина за настъпилите вреди. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени от касатора по г.д.№2292/2017г. на ВКС, ІІІ г.о.; г.д.№434/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. и г.д.№4922/2017г. на ВКС, ІІІ г.о. са възприети същите разрешения по тълкуване и приложение на чл. 201, ал.2 от КТ, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. По въпроса свързан с приложението на 200, ал.1 КТ вр. с чл. 52 от ЗЗД е формирана задължителна практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968г., както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства - характер и степен на увреждането; обстоятелства, при които е получено; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата и трайните последици; възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира; обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, поради което е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. По последния формулиран въпрос също е формирана непротиворечива съдебна практика, според която работодателят дължи обезщетение за всички вреди от трудова злополука, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – когато настъпилият от увреждането вредоносен резултат е негова типична, нормално настъпваща и необходима последица, адекватно следствие от увреждането. Работодателят не отговаря за вредите, които са резултат на личното поведение на пострадалия и не са пряка последица от увреждането. В този смисъл е и разрешението дадено в посоченото от касатора решение по г.д.№2649/2018г. на ВКС, ІV г.о. Работодателят не отговоря и когато причинната връзка между злополуката и настъпване на вредите е прекъсната. Така, в случаите, когато пострадалият търпи вреди, свързани косвено с увреждането, но явяващи се резултат на личното му поведение, то причинната връзка с увреждането е прекъсната, поради което обезщетение не се дължи. В този смисъл са и постановените съдебни актове: решение по гр.д. № 647/2009 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр.д. № 773/2012 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр.д. № 1205/2012г. г. ІV г.о.; ВКС; решение по гр.д. № 3219/14г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 119/ 26.05. 2016 година по гр.д. № 5770/2015 ІІІ г.о. ВКС; решение № 204/11.03.2019 г. по гр.д. № 586/2018 г. ІІІ г.о. ВКС и др. Атакуваното въззивно решение е съобразено с посочените разрешения. При определяне на обезщетението съдът е отчел вида на получените травматични увреждания; проведеното лечение /две оперативни интервенции/; продължителния период на възстановяване /в продължение на шест месеца/, в който ищцата е имала нужда от чужда помощ за упражняване на ежедневните си дейности; силния интензитет на болките, които не са приключили и към настоящия момент; прогнозата за невъзможност да настъпи пълно възстановяване /констатираното от вещото лице състояние на пострадалата/, въпреки че ищцата е спазвала предписаното ѝ лечение, своевременно е провеждала оперативните интервенции и е извършвала предписаните ѝ процедури по рехабилитация. Отчетен е и необорения извод на вещото лице, че уврежданията са пряка и непосредствена последица от злополуката. По делото не са събрани доказателства, от които да се установява поведение на пострадалото лице, което да е довело до влошаване на здравословното му състояние по начин, който да прекъсне причинната връзка между уврежданията и вредите. В допълнение към изложеното, следва да се посочи, че всички поставени в изложението въпроси се свързват с направен от страна на касатора анализ и обсъждане на конкретни доказателства по делото, и на установени, също според него, конкретни факти, релевантни за спора, както и с оплакванията му в тази връзка за неправилност на обжалваното въззивно решение. Ето защо, макар и въпросите да са обуславящи правните изводи на съда, постановил оспореното решение, за същите не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а именно да са разрешени в противоречие с формираната съдебна практика. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано, като от същото не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявените искове с правно основание чл.200 от КТ. При постановяването му съдът не се е отклонил от формираната задължителна съдебна практика по приложение на посочената разпоредба. На основание чл.38 от Закона за адвокатурата “МЕРИТРАНС – 2017“ ЕООД, [населено място] следва бъде осъдено да заплати на адв.Г. И. К., сумата от 1580лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от него безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд, определено съгласно правилото на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,