Определение № 50846 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2094/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Център за градска мобилност“ЕАД, подадена срещу решение № 597/22г., постановено по в.гр.д. 11526/21г. на СГС, ІІІ- Б състав, с което касаторът е осъден да плати на ищцата М. Б. С. сумата от 5924лв., на основание чл. 200, ал.1 КТ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на трудова злополука, настъпила на 19.07.19г., заедно със законната лихва от същата дата до окончателното плащане. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички, посочени във въззивната жалба, пороци на първоинстанционното решение, както и доводите на страните и доказателствата по делото? Кои са обективните критерии за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и длъжен ли е съдът да обсъди всички релевантни обстоятелства? Как се установяват фактите по делото, когато за това са необходими специални знания?“. Касаторът твърди и очевидна неправилност на въззивното решение- релевира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Въпросите са поставени във връзка със следните касационни основания, посочени в жалбата: Съдът не е обсъдил аргументите, че е налице крайно завишен размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, и че съдът е определил необосновано нисък процент на съпричиняване, при условие, че ищцата късно се е явила в Пирогов, и цял ден е работила с контузен крак, освен това е имала предишно заболяване на пръста на крака, което е довело до по- дългия период на възстановяване. Настоящият състав на ВКС счита, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като една част от поставените въпроси не са обуславящи, а по отношение на другите- въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, не са налице предпоставки за изменение на трайно установената практика, и по посоченото в касационната жалба не се установява противоречие на мотивите с правилата на формалната и правна логика. Съображенията за това са следните: Ищцата претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука- закрито счупване на палеца на стъпалото- настъпило по време на работа, причинило интензивни болки и социални неудобства в първите 10-12 дни, и възстановителен период за повече от три месеца. В срока за отговор работодателят е възразил, че е налице съпричиняване, тъй като ищцата късно се е явила в Пирогов след увреждането, и цял ден е работила с контузен крак, което е влошило състоянието и. Въззивният съд е приел, че следва да съобрази от една страна – вида и тежестта на увреждането, възрастта на пострадалата, който към момента на увреждането е била на 61 години, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането – внезапно; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата, както и тяхната продължителност, а възстановителният период е бил по-продължителен в сравнение с обичайния такъв при подобно увреждане с оглед констатираното придружаващо заболяване на ищцата – Халукс валгус; ищцата е била обездвижена и е търпяла неудобството да разчита на чужда помощ в ежедневното си, необходимост от обслужване и по този начин е била лишен от нормалния си начин на живот; тенденцията за продължителен период от време да изпитва болки и да е ограничена подвижността й при ежедневна натовареност и при промяна на времето, а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето, личното, професионалното и общественото благополучие на ищцата, възстановеното й състояние, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на живот, средно статистически размер на доходите /през 2019 год. годишният общ доход средно на лице от домакинство е 6 592 лв., а средногодишният разход – 6 214 лв., съобразно данни на Националния статистически институт/, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение /субективната преценка за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за пропорционалност, защото справедливостта е елемент от правната реалност/, въззивният съд намира, че определеното от СРС обезщетение за търпените неимуществени вреди от 8 000 лв. е справедливо по размер /виж например Решение № 260118 от 28.07.2020 год. на ОС - Варна по в. т. д. № 330/2020 год. и Решение № 1161 от 22.05.2017 год. на САС по в. гр. д. № 448/2017 год., които съдебни актове са само сравнителен ориентир, а не коректив, каквито са фактите и обстоятелствата по настоящото дело/. Определянето на по-нисък размер на обезщетението от посочения не би съответствал на изискванията на справедливостта. Предвид счетеното за основателно възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, релевирано от ответника, тъй като ищцата не е положила най-елементарната грижа, тази, която и най-небрежният човек би положил за своите работи /за здравето си/, за да ограничи настъпилите вреди, то следва да се приеме, че не всички вреди са в пряка причинна връзка с процесния деликт – те са резултат от действията на ищцата, която като е имала възможност да остане на мястото, където е получила увреждането и да потърси/да изчака да й бъде оказана медицинска помощ, сама се е поставила в ситуация на повишен риск, като в продължение на около 9 часа е работила права, обикаляйки работния си участък, а същевременно ако същата е била имобилизирана веднага след счупването, то достатъчният период за нейното възстановяване би бил по-кратък. Степента, до която следва да се намали отговорността на работодателя се определя от обективното съотношение на допринасянето за увреждането с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението. Критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на пострадалия. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Делът на съпричиняване от страна на ищцата е 20 % и дължимото от ответника обезщетение следва да бъде намалено в тази степен, като е отдадено нужното значение на съотношението между възстановителния период при ищцата, средностатистическия възстановителен период и очакваната по-голямата продължителност на този период предвид съществувалото преди злополуката съпътстващо заболяване на 6 ищцата. В този смисъл след извършване на намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с приноса на ищцата от 20 % и приспадане на полученото от нея застрахователно обезщетение в размер на 476 лв. /виж чл. 200, ал. 4 КТ/, размерът на дължимата от ответника сума възлиза на 5 924 лв. /8 000 – 1 600 лв. – 476 лв./, до който и релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на трудовата злополука – 19.07.2019 год. до окончателното изплащане. Настоящият състав на ВКС намира, че по първите два въпроса поставени в изложението във връзка с обстоятелствата и доводите в жалбата, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 200, ал.1 КТ във връзка с чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд, при тълкуване на разпоредбите се е позовал на трайно установената практика на ВКС и е приел следното: Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното действие /виж т. 11 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС; в този смисъл Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК/. След това въззивният съд, отново в съответствие с практиката на ВКС, е обсъдил всички обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, включително посочените от касатора в жалбата. Тъй като въззивният съд е тълкувал закона в съответствие с практиката на ВКС по първите два въпроса, то липсва основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Доколкото липсват предпоставки за изменение на трайно установената практика (изменение на закона или на обществените условия съгласно т.р.№1/2010г. на ОСГТК), то липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Третият формулиран въпрос, според настоящият състав на ВКС, не е обуславящ. Касатоърт е длъжен да постави в изложението правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и това е обусловило правните изводи (т.р.1/2010г. на ОСГТК). ВКС се произнася само по посоченото в касационната жалба съгласно чл. 290, ал.2 ГПК, поради което относимостта на поставените въпроси в изложението- една от предпоставките за допускане на касационно обжалване, се преценява във връзка с касационните основания по чл. 281 ГПК. В случая- никъде в жалбата, касаторът не посочва кои фактически изводи са направени без експертиза, при условие, че са необходими специални знания. Напротив, въззивният съд е използвал медицинска експертиза за фактическите си изводи относно увреждането на здравето и причинените от това болки и страдания. Доколкото липсва общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК, то не се преценява наличието на някои от специалните предпоставки на чл. 280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК. От посоченото в касационната жалба и от мотивите на решението не се установява очевидна неправилност. Не се сочи обстоятелство в касационната жалба, което обективно (по причинно- следствена връзка) да намалява размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, респективно- да увеличава процента на съпричиняване, но съдът да го е отчел в противоречие с правилата на формалната логика- обратно, като увеличаващо размера по чл. 52 ЗЗД и като намаляващо процента по чл. 201, ал.2 КТ. Доколкото очевидната неправилност изисква противоречие на мотивите с правилата на формалната и правна логика, то липсва и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 1000лв., представляващи платен адвокатски хонорар, по направеното искане с отговора на касационната жалба. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО