Определение № 8 от 13.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1670/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А.А. като процесуален представител на С. Г. П. от гр.Ст.З. срещу въззивното решение на Старозагорския окръжен съд от 06.01.2020г. по в.гр.д. № 15452019г. Ответникът по жалбата „ЕЙ и ЕС М. Изток І Сървисиз“ ЕООД [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ел.И. е изложил съображения, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение СтЗОС е потвърдил решението на РС Гълъбово от 26.07.2019г. по гр.д. № 262/2019г., с което са отхвърлени предявените от С. П. срещу „ЕЙ и ЕС М. Изток І Сървисиз“ ЕООД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ, и в полза на ответното дружество са присъдени 560лв. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че трудовото правоотношение между страните за длъжността „оператор електрооборудване“ е прекратено поради съкращение на една щатна бройка от десет такива. Прието е, че ищецът е оспорил уволнението на две основания – липса на номер на решението на управителите на дружеството от 21.03.2019г. за промяна на щатното разписание и че никой от служителите не е бил запознат с него и липса на проведен подбор и установени критерии за него съобразно спецификата на работата, както и изисквания за подходящо образование/квалификация – при постановяване на заповедта работодателят не е изпълнил нито едно от задълженията си – съкращението да е реално, че подборът е задължителен, че в него се включват и служители, чиято длъжност се съкращава, за да останат на работа тези с по-висока квалификация и работещи по-добре, да определи комисия, която да изработи критерии за подбора, действията на която да бъдат обективирани в протокол. След запознаване с отговора на ответника и с приложените към него доказателства ищецът не е доразвил съображенията си относно реалното съкращение и не е изложил такива относно твърденията в отговора за извършен подбор. Дори да се приеме, че изложеното в исковата молба освен принципно положение е въведено и общо оспорване на извършването на подбора, твърденията не са били доразвити конкретно, поради което и на основание чл.313 ГПК ищецът е загубил възможността да стори това по-късно, в т.ч. с въззивната си жалба. С оглед на това съображенията в жалбата, касаещи методологията за оценяване и заложените в нея критерии, поставените оценки и пр., не следва да се обсъждат. Само възражението за неизвършен подбор налага преценка на доказателствата дали изобщо такъв е извършен, но то пък не се поддържа във въззивната жалба. Ако се приеме, че искането на ищеца в първото заседание за допускане на гласни доказателства е и оспорване на дадената му оценка по критерия „умения за общуване с екипа и ръководството, работа в екип“, в тази връзка е установена от гласните доказателства обективността на оценката. Според свидетелите, преки ръководители на ищеца – Б. и С., професионалните качества на последния били добри, но комуникацията с него била изключително затруднена – много трудно възприемал задачи извън ежедневната рутина, не желаел да върши нищо извънредно, при всяко поставяне на нова задача започвал да спори, възразявайки, че не е длъжен да изпълнява задачата, повишавал тон и разговорът ескалирал, в крайна сметка изпълнявал задачата, но отнемало много повече време обсъждането й; естеството на работа било такова, че възниквали и непредвидени ситуации, другите работници на процесната длъжност изисквали разяснения с оглед правилното изпълнение на поставената задача, а ищецът изисквал обяснения защо му се поставя тази задача. Изложени са съображения относно противоречието между показанията на посочените свидетели и свидетелите Г. и Т. дали ищецът е създавал проблеми при работата си, като е прието, че първият свидетел изобщо не е работил в една смяна с ищеца, а св. Т. е работил понякога, когато се налагало да сменя колегата на ищеца. С оглед на това е посочено, че тези двама свидетели може обективно да не са виждали ситуации, описани от преките ръководители с непосредствени комуникация и впечатления от работата на ищеца. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с ТР № 3/2011г. на ОСГК и с решения на ВКС по гр.д. № 1357/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 2831/2015г. ІV ГО и решение № 387/10.12.2014г. по гр.д. № 2491/2014г. /сочените определения по гр.д. № 436/2016г. ІV ГО и по гр.д. № 6202/2015г. ІV ГО са такива по чл.288 ГПК, поради което не се включват в практиката по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК/, според които преценката на работодателя по чл.329 КТ подлежи на съдебен контрол в производството по иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ, при който се проверява дали подборът е съобразен с предвидените в закона критерии. Твърди се и явна неправилност и несправедливост на атакуваното решение. ВКС намира, че не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените решения, като въпреки основния му решаващ извод, че ищецът не е въвел своевременно оплаквания за незаконност на уволнението поради незаконосъобразен подбор, е взел предвид доказателствата по делото в тази връзка и е формирал извод, че подборът е извършен в съответствие с изискванията на закона. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, каквато касаторът е обосновал с твърдения, че още с исковата си молба заявил искане за предоставяне от ответника на копие от трудовото му досие, което не било удовлетворено от съда, а в него се намирали оценките за изпълнение на трудовите задължения, наказания, поощрения; не били взети предвид допълнителните квалификации във връзка с трудовите му задължения, пряко свързани с дейността за работодателя; копие било изискано и приложено едва на въззивна инстанция, което не зависело от ищеца, това правело невъзможно доказването на необективността на подбора, за което ищецът узнал едва с отговора; не били обсъдени релевантните факти относно обективността на приетите критерии, както и относно състава на комисията за подбор; не била съобразена практиката на ВКС относно подбора. Тези твърдения не сочат порок на въззивното решение, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. Твърденията са такива за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност, представляващи основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК. Преценката дали такива нарушения са допуснати изисква проверка и анализ на процесуалните действия на страните и съда, на събраните доказателства и съпоставянето им с формираните изводи, каквато касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. С оглед този извод и на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени 5867.50лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,