Определение № 4530 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2036/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БАЛКАН ХОЛИДЕЙЗ СЪРВИСИС“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място], чрез адв. К. против решение № 553 от 27.01.2025 г. по гр. д. № 3585/2024 г. на Софийски градски съд, II-B въззивен състав.

Ответната страна Т. П. Б., чрез адв. П. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище недопустимост на касационната жалба, респ. за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.).

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Неин предмет е произнасянето на втората съдебна инстанция по предявения от работодателя против служителя насрещен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ с цена 5 564 лв., приет за съвместно разглеждане в производството по първоначалните искове. По арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК на касационно обжалване подлежат въззивните решения по граждански дела, постановени по искове за обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. В случая цената на насрещната искова претенция (за парично вземане, в размер на 5 564 лв.) надвишава прага за достъп до касационен контрол и обуславя допустимост на сезирането на касационния съд. Ето защо, доводите на ответника по жалба за процесуалната й недопустимост не могат да се споделят.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е въззивното решение в частта (както вече се посочи), с която е потвърдено решение № 1007 от 18.01.2024 г. по гр. д. № 6440/2023 г. на Софийски районен съд, 53 състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2115 от 06.02.2024 г. по същото дело) за отхвърляне на предявения от „БАЛКАН ХОЛИДЕЙЗ СЪРВИСИС“ ЕООД срещу Т. П. Б. насрещен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за сумата от 5 564 лв., представляваща обезщетение за два месеца, поради неспазен срок на предизвестие за прекратяване от ищцата по първоначалните искове на трудовото й правоотношение, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на насрещната искова молба до изплащането й.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че по силата на трудов договор № 63/25.11.2013 г. страните са били в трудово правоотношение, по което първоначално ищцата е заемала длъжността „главен специалист“ в отдел „Продукт и продажби“; че съгласно чл. 7, изр. 2 от договора, „при ключова компетентност е валиден чл. 326, ал. 2 КТ с максимален срок“ – т. е. тримесечен срок за писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение; че по реда на чл. 119, ал. 1 КТ трудовото правоотношение е изменяно с допълнителни споразумения, а именно:

1/ допълнително споразумение от 01.07.2017 г., с чл. 4 от което страните са уговорили, че срокът на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326, ал. 2 КТ е: а/ „3 месеца в случай на прекратяване на трудовото правоотношение по време на туристическия сезон, а именно зимен сезон за периода от 01.11. до 28.02. и летен сезон от 01.04. до 01.09. на съответната година; б/ 1 месец в случай на прекратяване на трудовото правоотношение извън активния летен и зимен сезон, като при неспазване на срока за предизвестие, уговорен в предходната алинея, се дължи обезщетение за неспазен срок на предизвестие в съответствие с разпоредбата на чл. 220 КТ “;

2/ допълнително споразумение от 29.01.2021 г., с което страните са уговорили основно месечно трудово възнаграждение на служителя в размер на 2 500 лв., считано от 01.02.2021 г.;

3/ допълнително споразумение от 22.03.2021 г., с което се съгласили служителят да заеме длъжността „Зам. директор продукти, продажби, контрол и анализи“, считано от 23.03.2021 г.

Инстанцията по същество е констатирала, че и в трите споразумения е посочено, че всички останали клаузи на трудовия договор, които не противоречат на договореното в допълнителните споразумения, остават непроменени. Като безспорно е отделено обстоятелството, че на 26.09.2022 г. служителят е подал молба до работодателя, с която на основание чл. 326, ал. 1 КТ е изразил воля за прекратяване на трудовото правоотношение, като молбата се счита за писмено едномесечно предизвестие. Решаващият състав е посочил като спорен по делото въпроса дали служителят е имал право да прекрати договора с 1-месечно предизвестие или с оглед характера на длъжността и уговореното в трудовия договор е следвало да спази 3-месечния срок. Преценил е като неоснователни доводите на дружеството – работодател, че съгласно чл. 7 от трудовия договор и заеманата от служителката длъжност към датата на подаване на заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение, то приложим в случая бил максималният тримесечен срок по чл. 326, ал. 2 КТ. Приел е за безспорно по делото, че клаузата на чл. 7, изр. 2 от трудовия договор с ищцата по първоначалните искове е била изменена от страните с чл. 4 от допълнителното споразумение от 01.07.2017 г., като е уговорен срок на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение от един месец в случай, че то е предприето извън активния туристически летен и зимен сезон, и от три месеца – ако е направено в периодите на активен зимен и летен сезони, дефинирани ясно в клаузата на чл. 4. Изложил е решаващи съображения, че уговорките в чл. 4 от допълнителното споразумение противоречат на уговореното в чл. 7, изр. 2 от трудовия договор, поради което не може да се възприеме тезата на работодателя, че след 01.07.2017 г. в сила са били и двете клаузи. Като допълнителен аргумент въззивната инстанция е изтъкнала и факта, че в трудовия договор отсъства дефиниция на понятието „ключови компетентности“, а преценявайки представената длъжностна характеристика на последно заеманата от първоначалната ищца длъжност - на „Зам. директор продукти, продажби, контрол и анализи“ е приела, че тя не носи характеристиката на „ключова компетентност“. Въззивният съд е намерил за ирелевантно и твърдяното от работодателя – ищец по насрещния иск, обстоятелство, че след заемане от ищцата на длъжността „зам. директор“, директорът на отдела се бил пенсионирал. При тези съображения, в обжалваната част от въззивното решение е прието, че след като чл. 7 от договора е бил изменен с допълнителното споразумение от 01.07.2017 г., а в допълнителното споразумение от 22.03.2021 г., с което е променена заеманата от първоначалната ищца длъжност няма различни уговорки относно срока на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение, то дължимо от служителя е било едномесечно предизвестие, тъй като изявлението за прекратяване е направено на 26.09.2022 г., т. е. извън активния туристически летен и зимен сезон. Затова и предявеният насрещен иск по чл. 220, ал. 1 КТ е намерен за неоснователен и поради отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „При подписване на последващо допълнително споразумение към трудов договор, в което е предвидено, че всички клаузи от основния договор, които не противоречат на договореното с допълнителното споразумение, запазват действието си, но не е предвидено клаузи от предходни допълнителни споразумения да запазват действието си, допустимо ли е решаващият съдебен състав да се позовава на клаузи от предходни допълнителни споразумения, вече отменени с последното такова и да формира решение, обосновавайки се с клаузи от старите допълнителни споразумения като игнорира препратката към основния договор в последното допълнително споразумение?“;

2. „При няколко допълнителни споразумения към основен договор, допустимо ли е решаващият съд да се позовава на допълнително споразумение от по - ранна дата, пренебрегвайки последното такова?“.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са фактически и изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело (в частта по насрещния иск) и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията представляват изложение на тезата на касатора, че въззивният съд неоснователно е препратил към допълнително споразумение от 2017 г. относно клаузите за прекратяване в активен и неактивен сезон, а не към приложимия текст на чл. 7 от основния договор от 2013 г., което изложение е резултат от интерпретация на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхожда от фактическите установявания, възприети в обжалваното решение. В него не са излагани съображения за отсъствието на уговорка в допълнителното споразумение за възможността клаузи от предходни допълнителни споразумения да запазват действието си, каквито доводи се навеждат от касатора. Решаващият състав на втората съдебна инстанция не е и пренебрегнал последното допълнително споразумение между страните, позовавайки се на такова от по-ранна дата, каквото е изразеното от страната становище. Напротив, след преценка на събраните по делото доказателства е направил обоснован извод, че клаузата на чл. 7, изр. 2 от трудовия договор е била изменена от страните с чл. 4 от допълнителното споразумение от 01.07.2017 г., в който е уговорен едномесечен срок на предизвестието в случай на прекратяване на трудовото правоотношение извън активния туристически сезон. Така питанията се явяват привързани към оплакванията на жалбоподателя за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковата претенция. Те, по своето естество съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (вж. пак там.) Отделно от изложеното, в случая липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за релевантните обстоятелства според обвързващото тълкуване по посочения пункт от тълкувателния акт, няма. Вместо това касаторът – работодател отново е изложил становището си по фактите, които счита за релевантни за основателността на исковата му претенция.

В заключение, отсъстват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Предвид изхода по делото в полза на адв. А. П. – пълномощник на ответницата по жалба, следва да се присъди адвокатско възнаграждение за безплатно оказана на страната правна услуга (адвокатска помощ и съдействие) пред настоящата инстанция – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв., съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 05.05.2025 г. Възнаграждението следва да се определи при предпоставките на чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (с оглед на изготвения отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК). Така изчислено то възлиза на 642. 30 лева и тази сума следва да присъди на адв. П. от САК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.