Определение № 60554 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1237/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Б. А., чрез адв. А. А.-Т., срещу въззивно решение № 5 от 13.01.2021 г. по в. гр. д. № 976/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено Решение № 5667/13.07.2020 г. по гр. д. № 626/2020 г. на Районен съд – Благоевград и Е. Б. А. е осъдена да заплати на ответната община деловодни разноски в размер 300лв. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от Е. Б. А. против Община Благоевград искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 от КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 37/07.02.2020 г. на кмета на Община Благоевград, за възстановяването й на работа на заеманата от нея длъжност преди уволнението – младши експерт „Образование“ в Дейност „Други дейности в образованието“ в Община Благоевград и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 4680,00 лева за оставането й без работа поради незаконно уволнение за период от 6 месеца след 10.02.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на Община Благоевград деловодни разноски в размер 100лв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна, евентуално – за връщане на делото за ново разглеждане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК по въпросите: 1. Включена ли е в компетентността на главния секретар на община възможността да утвърждава длъжностните характеристики на работници и служители в общината, назначени на трудово правоотношение, или това е от изключителна компетентност на кмета на общината?; 2. Задължена ли е въззивната инстанция да изготви доклад по делото, когато първоинстанционният съд е пропуснал да укаже на ищеца по делото, че негова е тежестта от доказването на наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя, доколкото в проектодоклада и окончателния доклад, изготвен от първоинстанционния съд, липсват указания към ищцата в горния смисъл?; 3. Следва ли въззивната инстанция да изготви доклад и при наведени доводи от страна на ищцата /жалбоподател/ във въззивната жалба относно наличието на злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ, въззивният съд да допълни доклада си, като й укаже, че носи доказаталествената тежест от установяване на фактите, на които основава възражението си за незаконосъобразност на прекратяване на трудовото правоотношение?; 4. При установяване и откриване на нововъзникнали обстоятелства, които не са били известни или не са съществували към датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и излагането на доводи в тази насока относно наличието на злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ и пред касационната инстанция води ли до явна несправедливост на обжалваното решение? Не излага обосновка за основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, а единствено сочи, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Прилага следните решения на ВКС: решение № 457/10.12.2015 г. по гр. д. № 3455/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 147/08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, IV г. о. Твърди, че последният въпрос е от значение за развитие на правото. Ответната страна не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Въззивният състав след анализ на събраните доказателства е счел за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 04.12.2017 г., като ищцата е заемала длъжността „младши експерт „Образование“ в Дейност „Други дейности в образованието“ при ответника; че за заеманата длъжност не е налице утвърдена от работодателя длъжностна характеристика, както и че последното получено от ищцата брутно трудово възнаграждение преди прекратяване на трудовото правоотношение е в размер на 780,00 лв. Със заповед № 37/07.02.2020 г. на кмета на Община Благоевград, връчена на ищцата на 10.02.2020 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ и утвърдено от кмета на общината длъжностно щатно разписание на Дейност „Други дейности в образованието“ към Община Благоевград, което е в сила от 15.01.2020 г., считано от 10.02.2020 г. трудовото правоотношение с Е. Б. А. е прекратено. Съдът, след анализ на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, е достигнал до извод, че извършеното уволнение поради съкращаване в щата е законосъобразно – дадената от работодателя правна квалификация съвпада с фактическото обосноваване на основанието, вписано в атакуваната заповед, която е мотивирана. Въззивната инстанция е посочила, че при уволнението на това основание работодателят следва да установи кумулативното наличие на следните факти – вземане на решение от компетентния орган за съкращаване в щата, извършване на реално, а не на фиктивно такова, а при упражняване правото на подбор – законосъобразното му извършване съобразно критериите на чл. 329 КТ. В случая е счел за установено, че към момента на уволнението на ищцата е било взето надлежно решение от компетентния орган за съкращаване на щата, реално е било променено разписанието на длъжностите, като е съкратена заеманата от ищцата щатна длъжност експерт „Образование“, която е била единствена. Счел е също, че при съкращаване на единствена щатна бройка работодателят не е длъжен да извърши подбор, а уволненият служител не може да оспорва уволнението като незаконно поради това, че работодателят е уволнил него, а не е упражнил правото си на подбор, в резултат на което би могъл да уволни друг служител, чиято щатна бройка не се съкращава. Приел е също, че решението на работодателя за съкращаване на щата и обективната необходимост от такава промяна не подлежат на съдебен контрол, както и, че съдът проверява освен законосъобразността на уволнението и нарушаването на императивни правни норми, вкл. забрана за злоупотреба с право, каквато не е установена. Посочил е, че добросъвестността на работодателя се презумира, а обопрването на тази презумпция е в тежест на работника. Въззивният състав е посочил още, че непредставянето на длъжностна характеристика на жалбоподателката е ирелевантно за спора. При тези решаващи мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК във връзка с довода на касатора за недопустимост на въззивното решение. Този довод, както се посочи, е необоснован, а при извършената служебна проверка ВКС не констатира такъв порок на съдебния акт. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Първият поставен въпрос е неотносим към спора и не съставлява общо основание за достъп до касация. Решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на претенциите се основават върху анализ на действията на работодателя – кметът на общината – при конкретно предприетото уволнение и преценка за тяхната законосъобразност. Счетено е, че е налице реално съкращаване на заеманата от ищцата единствена щатна бройка; че работодателят в тази хипотеза няма задължение за извършване на подбор; че по тези съображения прекратяването на трудовото правоотношение е законосъобразно извършено; че към този въпрос няма отношение неизпълнението на работодателя да изготви и връчи длъжностна характеристика при сключването и през времетраенето на трудовия договор. С оглед на това ирелевантни в случая са правомощията на главния секретар за утвърждаване на длъжностни характеристики на работещите по трудово правоотношение в общината. Решаващите изводи на съда за неоснователност на претенциите не са обусловени от повдигнатия от касатора въпрос. Поради това въпросът не представлява общо основание за достъп до касация. Вторият и третият въпрос също не обуславят решаващите изводи на въззивния състав. Въпросите освен това са и некоректно зададени, тъй като и в исковата молба, и във въззивната жалба ищцата не е навела довод за злоупотреба с право от страна на работодателя, съответно първата инстанция не е дължала разпределение на доказателствената тежест в тази насока, нито въззивната инстанция е следвало да изправи допуснато процесуално нарушение в доклада по делото. Както нееднократно е посочвал в свои решения ВКС, съдът има задължение да изследва проява на злоупотреба с права от работодателя при извършено от него уволнение, в това число и на основание съкращаване на щата за определена длъжност, когато такива факти, съответно възражения, са въведени в преклузивните срокове по ГПК. В случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, трябва да обоснове иска си на твърдения за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи. Следователно, срокът за него е предявяването на исковата молба. В случая такива твърдения не са релевирани. Четвъртият въпрос е общотеоретичен, не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи и по естеството си е привързан към оплакванията жалбоподателя за неправилност на обжалвания въззивен акт. Така поставен същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отсъствието на общо основание е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато. Само за пълнота следва да се посочи, че във връзка с поставените въпроси касаторът изобщо не обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не излага доводи в такава насока и не обосновава защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК, доколкото представените решения на ВКС дават правно разрешение по процесуалноправни въпроси, различни от повдигнатите от касатора, а са постановени и при различна фактическа и правна обстановка. С оглед на това не може да се обоснове извод за наличие на противоречиво разрешени правни въпроси по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е поискал присъждането на такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,