Определение № 50559 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2084/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез синдика адв.С. Е. Б. касационна жалба на „Строително дружество ММ“ АД /н/ срещу решение № 1000 от 05.07.2022г. по възз.гр.д.№ 10326/2018г. на САС, с което се потвърждава решение № 265581/01.09.2021г. по гр.д.№ 10326/2018г. на СГС и се присъждат разноски в тежест на касатора.С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Строително дружество ММ“ АД/н/,чрез синдика адв.С. Е. Б., против Б. И. С. и Д. Б. С. искове, с правно основание чл.40 ЗЗД и чл.26, ал.2 ЗЗД, за признаване за установено, че са недействителни по отношение на „Строително дружество ММ“ АД/н/, тъй като при сключването им представляващият и купувачът са действали във вреда на представлявания, и за прогласяване нищожността, поради абсолютна симулация, на договор за покупко-продажба от 08.12.2006г., обективиран в н.а.№ 112, т. IV, peг. № 3776, д. № 698/2006г. на Нотариус С. П., и на договор за покупко- продажба от 29.12.2006г., обективиран в н.а. № 177, т. V, peг. № 6534, д. № 817/2006г. на Нотариус К. А., и са оставени без разглеждане предявените от „Строително дружество ММ“ АД /н/,чрез синдика адв.С. Е. Б. при условие на евентуалност искове, с правно основание чл.124 ал.1 ГПК и чл.108 ЗС, за признаване за установено по отношение на Б. И. С. и Д. Б. С., че „Строително дружество ММ“ АД/н/ е собственик на 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място], и за осъждане Л. Д. Х. да предаде на „Строително дружество ММ“ АД/н/ владението върху 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място] и са присъдени разноски в тежест на„Строително дружество ММ“ АД/н/ В касационната жалба преди всичко са релевирани доводи за неправилност, поради вътрешна противоречивост и необоснованост на въззивното решение.В тази връзка касаторът поддържа, че въззивният съд е приел за безспорно установен факта, че няма реално, а е налице „фиктивно плащане“ на договорената цена по сделките.Счита, че също така по делото е установена свързаност между лицата, извършващи имитиращите плащания, а от показанията на свидетеля Х. С. /пред въззивния съд/ е ясно установена действителната воля на страните.Така, според касатора са установени и доказани достатъчно факти и обстоятелства, които в своята съвкупност обосновават еднозначен и категоричен извод, че е налице абсолютна симулация или, че страните по сделките не са желаели настъпването на правните им последици.Поддържа, че, като не е възприел доказаните по делото факти в тяхната цялост, въззивният съд е постановил неправилно решение.Касаторът счита, че, след като е приел, че няма реално, а има фиктивно плащане на договорената цена, въззивният съд е оставил спорен въпроса дали фиктивното плащане на договорената цена доказва абсолютна симулация по чл.26, ал.2 ЗЗД или относителна недействителност по чл.40 ЗЗД.Поддържа, че в случая са осъществени както обективният, така и субективният елемент от хипотезата на чл.40 ЗЗД, тъй като е налице безспорно увреждане на интересите на представляваното дружество продавач към момента на сключване на сделките, предвид липсата на реално плащане на договорената цена, а за увреждането са били наясно както представляващият и управляващият дружеството съдружник Л., така и купувачът съдружникът С. в лично качество, като е налице споразумяване между тях за увреждане на дружеството чрез продажбата на имоти на дружеството при фиктивно, а не реално плащане на договорената цена.Релевирани са доводи, че обжалваното решение е в постановено в противоречие с т.3 на ТР № 5/2014г. по т.д.№ 5/2014г. на ОСГТК на ВКС относно фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД.Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил установените факти в аспекта на хипотезата на чл.40 ЗЗД, а пространно е разсъждавал по въпроса, че управителят е действал в изпълнение на решенията на ОС по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ и за тяхната задължителност, което според касатора отново е в противоречие с ТР № 5/2014г. по т.д.№ 5/2014г. на ОСГТК на ВКС.Като се позовава на ТР № 3/15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, касаторът поддържа, че решенията на ОС по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ имат значение единствено в отношенията между дружеството и управителя, но нямат никакво правно значение за иска по чл.40 ЗЗД.На следващо място, касаторът оспорва изводите, че, след като протоколите на ОС са представени пред нотариуса, от това следва извод, че те не са антидатирани и купувачът не е действал недобросъвестно, доколкото е знаел, че дружеството е определило цената.В тази връзка касаторът поддържа, че изготвянето и подписването на протоколите на ОС към онзи момент е от управляващия дружеството и свързани с него лица и е извършено само и единствено, за да бъде спазена процедурата по изповядване на сделката, като протоколите нямат материална и формална доказателствена сила. Според касатора е останал спорен и въпросът допустимо ли е доказване на абсолютна симулация при безспорна липса на контр-летр или на „начало на писмено доказателство“.Според касатора е прието неправилно, че по делото не е представено „начало на писмено доказателство“.Счита, че такъв характер имат представените с отговора на ИМ платежни банкови документи във връзка с плащането на цената и представените пред въззивния съд от синдика платежни нареждания, представените от ответниците с отговора на ИМ протоколи на ОС на дружеството, както и представените от ответниците по делото предложение от дружеството до другия съсобственик по чл.33, ал.1 ЗС и декларация от управителя на дружеството- съсобственик за отказ да закупи продаваните съсобствени идеални части, без в него да е посочена предложената цена.Наред с това, касаторът счита, че въззивният съд е приел погрешно, че в случая не е налице изключението на чл.164, ал.2 ГПК, поради което са недопустими свидетелски показания.В тази връзка поддържа, че дружеството не е страна по сделката от 2012г., а е трето лице, поради което не е ограничен от забраната по чл.164 ГПК.Според касатора, ако въззивният съд беше взел предвид показанията на допуснатите и разпитани свидетели при постановяване на решението, би допълнил необходимата според него съвкупност от доказателства за доказване на симулацията по чл.26, ал.2 ЗЗД.Поради всичко изложено, касаторът моли за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени.Претендира за присъждане на разноски за всички инстанции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: Първа група въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон, да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвените от него мотиви на въззивния съдебен акт? 2.Длъжен ли е съдът да базира своето решение на цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимовръзка и съвкупност? 3.Следва ли съдът да се произнася по твърденията на страната, така, както са направени, а не да ги изопачава по начин, обслужващ нечия теза? Касаторът счита, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 324/22.04.2010г. по гр.д.№ 1413/2009г., IV г.о., решение № 990/24.03.2010г. по гр.д.№ 47/2009г., решение № 643/12.10.2010г. по гр.д.№ 1246/2009г., IV г.о., решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г., II т.о., и решение № 134/30.12.2013г. по т.д.№ 34/2013г., II т.о. Втора група въпроси: 4.Допустимо ли е изключението на чл.164, ал.2 ГПК за разкриване на абсолютна симулация чрез свидетелски показания, при липса на контра летр, но при наличие на писмени доказателства, събрани в процеса на делото, и имат ли тези доказателства характер на т.нар. „начало на писмено доказателства“, които по правило правят допустими свидетелските показания? 5.При предявени искове за нищожност на поредица от сделки, допустими ли са свидетелски показания на страна по една от сделките във връзка с последваща или предходна такава, в която не е участвала? По тези въпроси касаторът се позовава на решение № 251/09.01.2015г. по гр.д.№ 7253/2013г., I г.о., и решение № 12/31.01.2019г. по гр.д.№ 2000/2018г., IV г.о. Трета група въпроси: 6.Изготвянето и представянето пред нотариус на решения на ОСС в ООД могат ли да се ползват с формална и материална доказателствена сила и могат ли да удостоверят по категоричен начин волята на съдружниците? 7.Представляват ли решенията на ОСС един вид „индулгенция“, която оправдава незаконосъобразно действие на управител? Касаторът счита, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 3/15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Четвърта група въпроси: 8.Представлява ли увреждането на имуществото на ищеца-продажба на процесния имот на занижена цена, многократно под пазарната, имитация на плащане на цената, клауза за разсрочено плащане на цената, въобще факти, нетипични за конкретния договор – обективен елемент на фактическия състав, а именно увреждане на представлявания? 9.Представлява ли договарянето със свързани лица – субективния елемент на фактическия състав по чл.40 ЗЗД? 10.Представлява ли решение на ОС факт, при наличие на предпоставките на чл.40 ЗЗД, който може да оправдае действията на представляващия и третото лице? По тези въпроси касаторът се позовава на ТР № 5/2014г.по тълк.д.№ 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. В подадения чрез адв.Е. И. О. писмен отговор ответниците Б. С., Д. С. и Л. Х. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендират за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: От фактическа страна въззивният съд е възприел следните фактически констатации:С атакуваните два договора за покупко-продажба от 08.12.2006г. и от 29.12.2006г., обективирани съответно в н.а.№ 112, т. IV, peг. № 3776, д. № 698/2006г. на Нотариус С. П. от 08.12.2006г. и в н.а. № 177, т. V, peг. № 6534, д. № 817/2006г. на Нотариус К. А., ищцовото дружество, представлявано от управителя си Б. Л., се е разпоредило в полза на ответника Б. С. /съдружник, по време на брака му с ответницата Д. С./ с притежаваните от дружеството Ѕ ИЧ от няколко урегулирани недвижими имота в кв.46 по плана на София, м. „Л.-3“, които понастоящем са отразени като поземлен имот с идентификатор 68134.4361.21 по КККР на [населено място].Договорената цена в първия договор за покупко-продажба от 08.12.2006г.е в общ размер 240 000лв., платима на две вноски: 20 000лв. в деня на сделката, а останалата част в срок от една година, а договорената цена във втория договор за покупко-продажба от 29.12.2006г.е в размер на 100 000лв., платима в срок от 12 месеца след сключване на договора.Впоследствие, с договор за покупко-продажба от 19.09.2012г., обективиран в н.а.№ 106/ т. I, рег. № 1529, д. № 92/2012г. на Нотариус С. П., ответниците Б. С. и Д. С. са се разпоредили с Ѕ ИЧ от имот с идентификатор 68134.4361.21 в полза на ответницата Л. Х., а с договор за покупко-продажба от 07.09.2018г., обективиран в нотариален акт № 183, т. 134 по описа на АВ, /сключен в периода след подаване на ИМ, преди вписването й/ ответницата Л. Х. се е разпоредила с Ѕ ИЧ от този имот в полза на трето неучастващо по делото лице - Х. С. при договорена цена 120 000 евро, платима до края на годината, еднократно или на вноски. Представени са към отговора на ИМ два протокола от проведени общи събрания на съдружниците от 04.12.2006г. и от 22.12.2006г., които са оспорени от синдика, като антидатирани и съставени единствено за нуждите на процеса, обективиращи решения от ОС на дружеството за продажба на процесните имоти при цената, посочена в двата нотариални акта от 2006г. Съгласно заключението на ССЕ пред първоинстанционния съд, цената по атакуваните договори за покупко-продажба от 2006г. и по договора за покупко-продажба от 2012г. е изцяло заплатена от купувачите по банков път.С решение № 5/23.03.2005г. по ф.д.№ 17999/1994г. по партидата на дружеството е вписано изключването на съдружника Г.Я., но решението на ОС за изключване на този съдружник е отменено с влязло в сила на 05.08.2008г. съдебно решение, с решение от 21.11.2006г. е вписано увеличаване на капитала на дружеството и е приет нов съдружник Б. Л., който е вписан като управител, като дружеството се управлява и представлява от Б. Л., Б. С., В. Б. и Б. Л., заедно и поотделно. С решение от 30.06.2017г. по т.д.№ 246/2017г. на АС - Пловдив е обявена неплатежоспособността на дружеството, с начална дата 25.06.2004г., открито е производство по несъстоятелност, спряно е производството по ликвидация и дружеството е обявено в несъстоятелност и е назначен за временен, а след това и за постоянен синдик адв.С. Е. Б.. С определението по чл.267 ГПК от 22.11.2021г. въззивният съд е констатирал, че е допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение по см. на чл.266, ал.3 ГПК, изразяващо се в оставяне без уважение на своевременно направеното от синдика искане за разкриване на банкова тайна и за допускане на допълнителна ССЕ (молба на л.270, т.I, подадена преди провеждане на първото ОСЗ по делото) и е уважил направените във въззивната жалба на синдика искания за разкриване на банкова тайна на конкретно посочени банкови сметки с титуляри ответниците Б.С. и Л.Х., за издаване на съдебно удостоверение на дружеството в несъстоятелност, което да му послужи пред „ПИБ“ АД за снабдяване с извлечения от банковите сметки и копия от платежните документи на дружеството и на ответниците Б.С. и Л.Х., за допускане на допълнителна ССЕ, със задача да провери движението по установените от първоначалното заключение на ССЕ банкови сметки на купувачите Б. С. и Л. Х., от които са постъпили плащанията на цената по сделките и на един свидетел - новия приобретател на имота Х. С.. Също така с определението по чл.267 ГПК въззивният съд е констатирал, че в доклада първоинстанционният съд не е разпределил правилно доказателствената тежест на ответниците Б. С. и Л. Х. за установяване на датата на оспорените от синдика два протокола на ОС от 04.12. и от 22.12.2006г., обективиращи решенията на ОСС на дружеството за продажбата на имотите, и е дал съответните указания на ответниците, след което, по тяхна молба в ОСЗ на 25.01.2022г., им е допуснал двама свидетели.С молба от 24.01.2022г. синдикът е представил във въззивното производство, за да послужат на вещото лице за изготвяне на допуснатата допълнителна ССЕ писмени доказателства, издадени от „ПИБ“ АД(на диск) и от „Българска банка за развитие“ ЕАД въз основа на съдебното удостоверение.Допуснатите от въззивния съд нови гласни доказателства са събрани в ОСЗ на 31.05.2022г., като са разпитани допуснатите и на двете страни свидетели и е прието заключението на допълнителната ССЕ. Допълнително въззивният съд е приел за установено от заключението на допусната във въззивното производство допълнителна ССЕ следното: Купувачът по атакуваните сделки от 2006г.Б. С. не е имал налични средства по банковите си сметки, изследвани в първоначалното заключение на ССЕ, от които са получени средствата за заплащане на цената по двете атакувани сделки от 2006г.: нито към момента на сключването на сделките, нито към момента на плащанията; Произходът на постъпилите суми за заплащане на цената по атакуваните сделки от 2006г. са средства, които са изтеглени на каса от Д. С. от сметките на ищцовото дружество, като за периода 08.12.2006г.-01.06.2007г. е изтеглена сума в общ размер 177 000лв., а за периода 02.06.2007г.-31.12.2007г. сума в общ размер 111 000лв., които са преведени по банковите сметки на Б. С.; В периода 23.10.2007г.-28.11.2007г. ищцовото дружество е превело на Б.С. общо сумата 233 000лв., а Б.С. е върнал на дружеството общо сумата 117 153.80лв., като разликата между двете суми 115 846.20лв. е останала в полза на Б. С., а посоченото в преводите основание е „по договор“, без допълнителна конкретизация.Така, въззивният съд е установил, че договорената цена по двете сделки от 2006г.не е реално заплатена от купувача, като дори, в резултат от посочените платежни операции, при купувача е останала сума в общ размер 403 846.20лв. От заключението на допълнителната ССЕ решаващият въззивен състав е установил, че ответницата Л.Х., купувач по сделката от 2012г., също не е имала налични средства за заплащане на договорената цена нито към сключване на сделката, нито към момента на плащанията.Установил е, че по банковите сметки на Л.Х., от които са постъпили сумите за заплащане на цената по сделката, не са извършвани други преводи, а сметките са захранвани на каса от Л.Х. и още на същия ден сумата е превеждана на Б.С., който на следващия ден е теглил постъпилите суми и тази схема е повторена при всичките четири превода, с които „имитирано“ плащане по сделката. Така, въззивният съд е установил, че и договорената цена по сделката от 2012г.също не е реално заплатена. Въззивният съд е кредитирал дадените във въззивното производство показания на допуснатите на ответниците свидетели Б. и С., приемайки, че те се подкрепят от описването на решения на ОС по чл.137 ТЗ в приложенията към нотариалните актове, обективиращи атакуваните сделки.Въз основа на тези свидетелски показания въззивният съд е приел за неоснователно направеното от синдика оспорване на датите на съставяне на протоколите на ОС, носещи дати 04.12. и 22.12.2006г. Съответно, приел е за доказано от ответниците пълно и главно, че обективираните в двата протокола решения на ОС на дружеството са взети на датата, на която са съставени протоколите.Приел е за установено, че с тези решения на ОС управителят Б.Л. не само е определен да представлява дружеството при сключване на атакуваните сделки от 2006г., но и са определени съществените им елементи – продаваеми имоти, цената и начинът на плащане и предварително е определен и купувачът. От правна страна въззивният съд е съобразил, че, предвид определяне на началната дата на неплатежоспособността 13 години назад във времето преди датата на обявяване на несъстоятелността, автоматично е преклудирана възможността за предявяване на преферентните искове по ТЗ. Позовал се е на последователната практика на ВКС, че искове за попълване на масата на несъстоятелността по см. на чл.620, ал.5 ТЗ са не само специалните искове по Глава 41, раздел I, ТЗ, но и всички други искове, при чието успешно провеждане би се увеличила или съхранила масата на несъстоятелността и така би се увеличила възможността за удовлетворяване на кредиторите.Наред с това, е посочил, че, за разлика от специалните искове по Глава 41 ТЗ, решенията по предявените от синдика искове по чл.26 ЗЗД не разпростират действието си и спрямо останалите кредитори, както и, че те по правило са допустими, стига въведените фактически твърдения да не припокриват някои от фактическите състави на специалните искове по ТЗ.Решаващият състав се е позовал на трайно установената практика на касационния съд, приемаща, че съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е съединил пороците на атакуваната сделка, а първо разглежда най-тежкия порок – нищожност, при отхвърляне на иска да преминава към по-лекия - унищожаемост и едва след това – към относителна недействителност.Ето защо е приел, че в случая главният иск е за разкриване на абсолютна симулация, а искът по чл.40 ЗЗД е предявен при условията на евентуалност.Счел е, че ищец не е синдикът, в качеството на орган на несъстоятелността, а - дружеството в несъстоятелност, което, на осн. чл.658, ал.1, т.7 ТЗ, се представлява от синдика, но не е лишено от процесуалното право да предяви чрез синдика искове за нищожност на разпоредителната сделка, по която е страна, и след откриване на производството по несъстоятелност. По главния иск, с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД: Въззивният съд е посочил, че заплащането на цената по начин, различен от описания в нотариалния акт, или незаплащането на цената могат да бъдат само индиция за симулация, наред с всички останали доказателствени факти и при тълкуване на действителната, обективирана в договора воля. Конкретно за случая, предвид приетото за установено, че липсва реално плащане на цената от купувачите Б.С. и Л.Х., решаващият състав е посочил, че плащането на цената по договор за продажба и начинът на плащане/ в брой или по банков път/ не е условие за действителност, съответно неплащането на цената е основание за разваляне на договора от изправната страна.Въззивният съд е обсъдил и представените с отговора на ИМ протоколи на ОСС от 06.12. и от 22.12.2006г., от които е приел за установено, че е изразена по несъмнен и категоричен начин воля на дружеството-продавач да настъпят именно правните последици на договора за продажба.Съобразил е и факта, че атакуваните сделки от 2006г. са сключени именно чрез лицето, което е вписано като управител на дружеството в ТР към този момент – Б. Л.. По отношение на свидетелските показания преди всичко съставът на САС е съобразил, че дружеството е страна по атакуваните сделки, поради което е недопустимо да доказва симулацията със свидетелски показания, с оглед общото правило на чл.164, ал.1, т.2 и т.6 ГПК.На следващо място, въззивният съд не е споделил разрешението, че за разкриване и защита при всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл.165, ал.1 и ал.2 ГПК, като е приел за неприложимо решение № 148/22.10.2020г. по гр.д.№ 489/2020г., IV г.о., и решение № 331/12.01.2016г. по гр.д.№ 1870/2015г., III г.о., и цитираните в него решения. Ето защо, въззивният съд е приел, на осн.чл.165, ал.2 ГПК, че, дружеството може да доказва симулацията със свидетелски показания само при наличието на т.нар. „начало на писмено доказателство“.Посочил е, че това е документ, който може да е случаен, няма значение до кого е адресиран, но е необходимо да изхожда от страна по договора или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, като той не доказва пряко симулацията, а само вероятното й съществуване, и е основание да се допуснат свидетелски показания за установяването й.В случая въззивният съд е приел, без да излага конокретни мотиви, че липсва т.нар. „начало на писмено доказателство“, поради което е приел, че са недопустими свидетелски показания за установяване на симулацията и не е ценил показанията на допуснатите и разпитани по делото свидетели.Изведени са крайни изводи за недоказаност на твърдението на синдика, че действителната воля на страните е правните последици на атакуваните договори за продажба да бъдат само манифестирани пред трети лица, „афиширани“, без да се цели настъпването им.Накрая във въззивното решение е посочено, чрез позоваване на т.1 от ТР № 3/15.11.2015г. на ОСГТК на ВКС, че наличието или липсата на решение на ОСС на дружеството за продажбата е без значение за валидността на договорите за продажба и дори без наличието му те биха породили действие, като евентуално би възникнала отговорност на управителя за вреди. По евентуалния иск, с правно основание чл.40 ЗЗД :Въззивният съд е счел, че ищцовото дружество има право да се позове на особената недействителност по чл.40 ЗЗД, доколкото в качеството си на продавач е било представлявано от управителя си при сключване на сделката. Посочил е, че за основателността на иска по чл.40 ЗЗД е необходимо доказването на две кумулативни предпоставки :обективен елемент - твърдените неизгодни условия – цена много под средната пазарна, дори при отчитане на вписаните възбрани, така и разсрочено плащане повече от 1 години, и субективен елемент- недобросъвестност на представителя и на насрещната страна, които, и двамата, да са съзнавали, че договорите са сключени при неизгодни за продавача условия.За да отрече наличието и на двете кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.40 ЗЗД, въззивният съд се е позовал на представените с отговора протоколи на ОС, от които е приел за установено, че управителят Б.Л. не е договарял по своя преценка условията на сделката, а - въз основа на обективираните в протоколите взети единодушно решения на ОС да се подадат на ответника процесните имоти при цена, уговорената в договорите.Счел е, че в случая волеобразуването и волеизявлението на дружеството съвпадат изцяло.Посочил е, че „ няма място за упрек“ към действията на управителя на продавача, тъй като във вътрешните отношения управителят е подчинен на решенията на ОС на дружеството и, на осн. чл.141, ал.1 ТЗ, те са задължителни за него, и сделката е сключена в рамките на параметрите на взетото решение на ОС. Формирани са мотиви, че в случая представителната власт на управителя е била изключително стеснена, тъй като всички съществени условия на сделката се съдържат в решенията на ОС и управителят единствено е „пренесъл“ волята на дружеството-продавач до купувача, като по същество не е договарял цената.По тези съображения са споделени изводите на първоинстанционния съд, че в качеството си на управител Б.Л. само е обективирал волята на дружеството за покупко-продажба, а след като управителят не е повлиял върху размера на цената, е невъзможно той и купувачът да са се споразумели във вреда на представлявания.Формирани са мотиви, че купувачът не е действал недобросъвестно, доколкото протоколите на ОС са представени пред нотариуса и купувачът е знаел, че дружеството е определило цената. По отношение на иска по чл.108 ЗС въззивният съд е счел, че той е предявен кумулативно, а не в условие на евентуалност. Приел е, че е допуснато от първоинстанционният съд процесуално нарушение, изразяващо се в оставянето му без разглеждане, но това не се е отразило съществено на крайните изводи.Неоснователността на иска е обоснована от въззивния съд с настъпването на вещно-правните последици на атакуваните сделки и с основателността на възражението на ответницата Л.Х. за придобивна давност. За пълнота на изложението въззивният съд е посочил, че новият приобретател на имота Хр.С. няма качеството на задължителен другар, тъй като не е страна по атакуваните сделки от 2006г., поради което не се налага обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд, съгласно т.6 ТР № 1/2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че първата група въпроси, уточнени и конкретизирани, в изпълнение на правомощията, изяснени в мотивите км т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, са в следния смисъл: Какви са правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора? По този въпрос несъмнено е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.1 на посоченото ТР.По него е налице и въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, чието приложно поле е основателно обосновано от касатора с довод за необсъждане на представените по делото писмени доказателства в аспекта на това дали те нямат характер на т.нар. „начало на писмено доказателство“, правещо допустими свидетелските показания за разкриване на симулацията. Касационно обжалване следва да се допусне на въведеното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали даденото разрешение по въпроса е в съответствие с посочената от касатора, а и със служебно известната на състава съдебна практика по т.1 на чл.280, л.1 ГПК. Тъй като, на осн. чл.629, ал.5 ТЗ, ДТ не се събира предварително, делото следва да се докладва за определяне на дата за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: