Определение № 2516 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 675/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. И., представляван от адв. М., срещу Решение № 1276 от 06.11.2025 г. по в. гр. д. № 1929/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което, след като е потвърдено Решение № 2573/25.04.2025 г. по гр. д. № 11844/2023 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от ксатора срещу Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК) главен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 2в ЗОДОВ сумата в размер на 84 479.50 щатски долара, представляваща обезщетение за имуществени вреди от продажбата на притежаваните от ищеца акции в „Българска роза Пловдив“ АД на по-ниска цена вследствие противоправните действия на ответника в нарушение на правото на ЕС, както и евентуалният иск за сумата от 14 202.07 лв. - обезщетение за пропуснати от ищеца ползи вследствие невъзможността да се ползва съобразно броя на притежаваните от него акции от изнесеното на публична продан от ответника имущество на „Българска роза Пловдив“ АД, в което е бил акционер, вследствие противоправните действия на ответника в нарушение на правото на ЕС.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационните жалби АППК е подал отговор и изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът А. П. И. е предявил срещу АППК обективно съединени искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Твърденията на ищеца били, че притежавал 2 808 акции в „Българска роза – Пловдив” АД – в ликвидация, представляващи 1.33 % от капитала му. Ответникът, универсален правоприемник на Агенция за следприватизационен контрол и Агенция за приватизация, насочил принудително изпълнение срещу това дружеството за вземания от „Българска роза 21” АД, акционер в „Българска роза – Пловдив” АД – в ликвидация, за неизпълнение на договор от 30.06.1998 г. за приватизационна продажба на 58 271 поименни безналични акции, съставляващи 55 % от регистрирания към датата на подписване на договора капитал на „Българска роза Пловдив” АД. На 08.01.2007 г. АППК вписала законна ипотека върху собствени на „Българска роза Пловдив” АД имоти в [населено място], а на 15.01.2007 г. - върху такива, находящи се в [населено място] и в [населено място], с цел обезпечение на вземането си от „Българска роза 21” АД. В хода на принудителното изпълнение АППК събрала от „Българска роза Пловдив” АД въз основа на издадени изпълнителни листове срещу „Българска роза 21” АД сума в размер на над 403 000 лева. В резултат на това „Българска роза Пловдив“ АД останало без активи, престанало да носи печалба на акционерите и по отношение на него било открито производство по ликвидация.

На 10.10.2023 г. ищецът продал притежаваните от него акции в „Българска роза Пловдив” АД на цена 0.021367 лв. за акция. Поддържал в исковата молба и молба за уточнение на исковете, че претърпял имуществени вреди - намаляване на имуществото му с оглед продажбата на акциите на цена, близка до нулевата и при намалена инвестиционна стойност, което било в пряка причинноследствена връзка с действията на АППК. Налице били предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата в лицето на АППК за нарушаване на норми на правото на ЕС, предоставящи права на частноправни субекти. Съществувалата в националното право (§ 8 от ПР към ЗИДЗПСК) възможност да бъде вписана от държавата законна ипотека върху имущество на приватизирано дружество за дълг на негов акционер (купувач по приватизационен договор) съставлявало ограничение на свободното движение на капитали – чл. 63 ДФЕС, и на свободното право на установяване по чл. 49 ДФЕС. Открита била наказателна процедура на ЕК под № 2012/4002 за нарушаване на първичното право на ЕС. С тази законова уредба „Българска роза Пловдив“ АД било възпрепятствано да осъществява дейността си, като били нарушени правата на ищеца като акционер да управлява и да се разпорежда с имуществото на дружеството и били накърнени икономическите му интереси да реализира печалба. Ищецът се позовавал и на нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКПЧ и чл. 17, § 1 ХОПЕС. Поради нарушението на правото на ЕС от ответника той търпял и имуществени вреди под формата на пропуснати ползи. Отправил искане да бъде осъден ответникът да му заплати сума в размер на 84 479.50 щатски долара - обезщетение за претърпени имуществени вреди от продажбата на притежаваните от него акции в „Българска роза Пловдив“ АД на по-ниска цена вследствие противоправните действия на ответника. При условия на евентуалност претендирал присъждане на сумата 14 202.07 лв. - пропуснати от ищеца ползи от печалби и плодове вследствие невъзможността да се ползва съобразно броя на притежаваните от него акции от изнесеното на публична продан от ответника имущество на дружеството, в което той бил акционер, и да реализира капиталова печалба.

Ответникът оспорил исковете поради липса на противоправно поведение, в причинна връзка с което ищецът да е понесъл вреди. Поддържал, че към момента, в който ищецът се разпоредил с притежаваните от него акции, производството по ликвидация не било приключило, поради което данни за лишаване на ищеца от правото му на ликвидационен дял липсвали. Посочил, че публична продан на имотите, върху които на 08.01.2007 г. била вписана законна ипотека, не била извършвана, а законната ипотека не била и подновена. При условията на евентулност навел възражение за изтекла погасителна даавност за вземанията на ищеца.

Въззивният съд приел от фактическа страна, че на 30.06.1998 г. между АППК и „Българска роза 21” АД бил сключен договор за приватизационна продажба на 58 271 поименни безналични акции, съставляващи 55 % от регистрирания към датата на подписване на договора капитал на дружеството, като цената на една акция била в размер на левовата равностойност на 60,064 щатски долара. Касаторът притежавал 2 808 акции в „Българска роза Пловдив” АД, представляващи 1.33 % от капитала му. Това дружество притежавало имоти в [населено място], в [населено място], общ. Б., обл. Пловдив, и в [населено място], общ. Ц., обл. Б., върху които на 08.01.2007 г. и на 15.01.2007 г. били вписани законни ипотеки по искане на АППК за вземане срещу „Българска роза 21“ АД. За удовлетворяването на вземането на АППК срещу „Българска роза 21“ АД били образувани изпълнителни производства, по които били продадени имоти на „Българска роза Пловдив” АД на стойност 403 916.67 лв. с ДДС. Продажбите били реализирани на 07.05.2009 г., 27.04.2009 г., 14.09.2009 г., 13.01.2010 г. и 18.08.2012 година.

Касаторът А. И. продал на 10.10.2023 г. притежаваните от него 2 808 акции от капитала на „Българска роза Пловдив” АД на цена от 0.021367 лв. за акция.

Въззивният съд констатирал, че с Решение № 97/14.02.2012 г. по т. д. № 770/2011 г. на ОС – Пловдив било постановено прекратяването на „Българска роза Пловдив” АД на основание чл. 252, ал. 1, т. 6, във вр. с т. 4 ТЗ, като понастоящем дружеството било в ликвидация.

Касаторът не представил доказателства за датата и цената, на която придобил акциите от капитала на „Българска роза Пловдив“ АД, като в хода на съдебното производство не дал съгласие за разкриване на тази информация от инвестиционния посредник на сделките. С уточнителна молба от 30.11.2023 г. той посочил на кои дати е осъществявал сделки с акции на дружеството – на 05.10.2009 г. сделка купува; на 02.12.2009 г. сделка продава; на 14.12.2009 г. сделка продава; на 11.05.2010 г. сделка продава; на 18.05.2010 г. сделка продава; на 07.06.2010 г. сделка продава; на 22.07.2010 сделка продава; на 03.12.2010 г. сделка продава; на 21.12.2010 г. сделка продава; на 21.12.2019 г. сделка купува. Доказателства за стойност и брой на купуваните и продавани акции не били ангажирани.

За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че, независимо от вписването на ипотека върху недвижимите имоти, собственост на „Българска роза Пловдив“ АД, и изнасянето им на публична продан за удовлетворяване на дълг към държавата на длъжник по сключен приватизационен договор от 05.07.2000 г., акционер в „Българска роза Пловдив“ АД, тези действия на АППК не причинили каквато и да е вреда на касатора. Апелативният съд се е мотивирал с аргумента, че към датата на налагане на законните ипотеки (както и момента на реализиране на по-голямата част от ипотекираните имоти на публична продан) ищецът не е бил акционер в „Българска роза Пловдив“ АД и следователно загуба от продажбата на акциите си по причина на наложените ипотеки той обективно не би могъл да претърпи. С молба от 30.11.2023 г. ищецът посочил, че закупил акциите си през 2009, 2010 г. и 2019 г., а публичната продан на всеки от имотите била извършена преди ищецът изобщо да придобие качеството акционер в „Българска роза Пловдив“ АД. Той станал акционер след налагането на ипотеките и осъществяването на продажбите, поради което действията на ответника не повлияли на възможността му да се ползва от изнесеното на публична продан имущество.

В допълнение САС е посочил, че ищецът не ангажирал доказателства за стойност и брой на купуваните и продавани акции, включително за това каква би била цената на притежаваните от него акции към момента на тяхното отчуждаване в случай, че продадените от АППК имоти хипотетично се намирали в собственост на „Българска роза Пловдив“ АД към момента на продажбата.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в основното решение по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Увреден ли е акционерът, съответно акциите, които притежава, е притежавал, ще притежава, от една незаконосъобразна дейност на държавен орган? Има ли значение за наличието на увредата кога са притежавани акциите спрямо момента (моментите) на увредителната дейност или тежестта на увредата се „носи“ от акциите поради трайната им обвързаност с имуществото на дружеството, чиито издадел е то?“;

2. „При грешно, включително липсващо разпределяне, спазващо чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, на доказателствена тежест от първата инстанция трябва да ли се отстрани този порок? Може ли въззивният съд да приема за недоказани факти от решаващо значение за делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, а ги е приел за безспорни? Трябва ли да разгледа и изрично да констатира наличието или не на пропуски или недодастъци в доклада на първата инстанция, включени вече в обхвата на пороците по чл. 269 ГПК?“;

3. „Как трябва да приложи въззивният съд чл. 10 ГПК с оглед оплакването във въззивната жалба, че не е установена истината в процеса, а и не е съдействано на страната да се установят фактите със значение за делото? Следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказването на факти, за които не е съдействано, включително чрез служебно назначена експертиза?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните с оглед събраните или не по делото доказателства? Трябва ли въззивният съд като съд по същество на правния спор да съблюдава очертаните му с въззивната жалба предели за произнасяне и да извърши съвкупна преценка, разглеждайки всички доводи и възражения на страните, обсъждайки ги, но само с мотиви по оплакванията във въззивната жалба за порочност на първоинстанционното решение?“;

5. “Какъв порок е липсата изобщо на произнасяне от въззивния съд със собствени мотиви в светлината на задължението като съд на направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение?“.

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 929 от 2.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1628/2023 г., III ГО, Решение № 57/19.07.2010 г. по т. д. № 695/2009 г. на ВКС, I ТО, Решение № 5/17.08.2015 г. по т. д. № 972/2014 г. на ВКС, I ТО, Определение № 60669/25.10.2021 г. по т. д. № 172/2021 г. на ВКС, I ТО, и др., както и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК.

По поставените въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът моли атакуваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. То е постановено от надлежен съдебен орган и не е вероятно нищожно. Решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Оплакванията срещу въззивното решение, с които касаторът обосновава искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като вероятно нищожно (тъй като било постановено в противоречие с повелителни норми на националното право и правото на ЕС), са по естество основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Обжалваното въззивно решение не е и вероятно недопустимо. Въззивният съд, потвърждавайки изцяло решението на районния съд, не се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес – и исковата молба, и молбата за уточнение на претенциите от 30.11.2023 г. съдържат искане сумата от 14 202.07 лв. да бъде присъдена при отхвърляне на главния иск за вреди именно като обезщетение заради невъзможността касаторът да се ползва съобразно броя на притежаваните от него акции от изнесеното в нарушение на правото на ЕС на публична продан от ответника имущество на „Българска роза Пловдив“ АД, в което той бил акционер. Защитата, дадена от въззивния съд по този иск, съответства и е в рамките на определения от страните по спора предмет на делото, поради което извод въззивното решение да е вероятно недопустимо е изключен.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не обуславят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Първият от въпросите не е правен в смисъла, разяснен с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което от значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото. С посочения тълкувателен акт е пояснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от касатора въпроси по пункт първи не са свързани с тълкуване на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, по приложението на която въззивният съд да е формирал решаващи изводи, поради което не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

И вторият, и третият въпрос са процесуалноправни, а отговорите им се съдържат в ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, което расяснява правомощията на въззивната инстанция във връзка с реализиране на принципите на служебното начало (чл. 7 ГПК) и установяване на истината (чл. 10 ГПК), както и в служебно известните на състава Решение № 110/17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ІІ ТО, Решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г. на І ТО и други. В тези съдебни актове е дадено следното разрешение - въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Касационно обжалване по обсъжданите въпроси, отправени в контекста на оплакванията на касатора, че въззивният съд е отхвърлил предявените искове поради недоказване на датата и цената, на която той придобил акции в „Българска роза – Пловдив” АД, не може да се допусне. За да счете претенцците за неоснователни, апелативният съд е намерил за установени всички факти, приети за доказани и от първоинстанционния съд. Сред тях е и обстоятелството, че към момента на налагане на законните ипотеки (и реализиране на по-голямата част от ипотекираните имоти на публична продан) касаторът не е бил акционер в „Българска роза Пловдив“ АД, поради което действията на ответника не са повлияли на възможността му да се ползва от изнесеното на публична продан имущество. Ето защо е обоснован и извод, че загуба (заради наложените ипотеки) от продажбата на акциите си той обективно не би могъл да претърпи. Такива са били и фактическите твърдения на ищеца в молбата от 30.11.2023 г. относно придобивните основания и момента на осъществяването им, които и първоинстанционният, и въззивният съд са счели за доказани. Ето защо за апелативния съд, сезиран с въззивна жалба от ищеца касатор, задължение за разпределение на доказателствената тежест относно обсъжданите факти не е възниквало. Посочетото от въззивния съд, че ищецът не ангажирал доказателства за цената, на която закупил акциите, включително за това каква би била тя към момента на тяхното отчуждаване в случай, че ипотекираните имоти хипотетично се намирали в собственост на „Българска роза Пловдив“ АД към момента на продажбата, не е част от решаващите изводи на апелативния съд, а допълнително изложени аргументи за неоснователност на исковете.

Кааионно обжалване на въззивното решение е изключено и по последните два процесуалноправни въпроса от изложението на касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, както и възраженията и доводите на страните. Обобщението им настоящата инстанция извърши съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При решаване на правния спор между страните въззивният съд е обсъдил всички доводи на касатора, относими към преценката на фактите, които той твърди да са породили правото му вземане за обезщетение.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и други. Съгласно разрешенията в нея непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно неоснователността на главния и евентуалния иск, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, които е кредитирал изцяло. Съдът се е произнесъл изрично по реда на чл. 267 ГПК и по оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото и правната квалификация на спора, разгледал е и доводите да нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, обсъдил е възраженията на въззивника във въззивната жалба относно есетството на вредата, която той твърди да е понесъл от действията на ответника по исковете. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва се присът разноските за настоящата инстанция за крюисконсултско възнаграждение в размер от 51, 13 евро, равностойни на 100 лева, изчислени при при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,