Определение № 3787 от 29.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1842/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна администрация на област София, чрез областния управител на област София срещу въззивно решение № 577/06.02.2023 г. по възз. гр. д. № 12053/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 8181/17.07.2022 г., постановено по гр.д. №54604/2021 г. по описа на Районен съд- София, в обжалваната му част. С първоинстанционното решение, в обжалваната му част, на основание чл.344 ал.1 т.1 КТ е признато за незаконно уволнението на С. Д. П.-Г. и е отменена заповед № ЛС-06/21.07.2021 г. на Областния управител на Областна администрация на Област София, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл.325 ал.1 т.12 КТ; на основание чл.344 ал.1 т.2 КТ С. Д. П.-Г. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „главен специалист“ в отдел „Разпоредителни сделки, обезщетителни процедури, актуване и деактуване“ към дирекция „Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост“ в Областна администрация на Област София; и на основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ ответникът е осъден да заплати на ищеца С. Д. П.- Г. сумата от 10200 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 22.07.2021 г. – 21.01.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 20.09.2021 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона? и 4. За да е законосъобразно уволнението на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, достатъчно ли е длъжността да е определена за заемане по служебно правоотношение?. По първите три въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Тълкувателно решение № 1/2013 г. 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г, на ВКС, II т.о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., IV г.о.; решение № 164/04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г., III г.о.; решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о. и др. По четвъртия въпрос, се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с: Решение № 117/23.04.2012 г. по гр.д. № 967/2011 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 36/16.03.2020 г. по гр.д. № 2592/2019 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 268 ОТ 21.11.2011 г. по гр. д. № 1414/2010 г. на ВКС, III г.о. По отношение на четвъртия въпрос се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото -основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата С. Д. П.-Г. е подала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: По делото е установено, че ищцата е работела по безсрочно трудово правоотношение на длъжност „главен специалист“ в отдел „Разпоредителни сделки, обезщетителни процедури, актуване и деактуване“ към дирекция „Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост“, чиято основна цел е изпълнение на технически функции по осигуряване обслужване работата на областния управител, извършване на административно обслужване, проучвания и систематизиране информацията за областния управител и ръководителите на административни звена при осъществяване взаимодействията с всички държавни институции, местни администрации и гражданите. Посочено е, че основните трудови функции за длъжността били свързани с: получаване и разпределяне на постъпващата кореспонденция и задачите, приемане и изпращане на информация, обработка и разпределяне на ел. поща, приемане и предаване на документи от и за областния управител; организация и подготовката на оперативките при областния управител; създаване на организация за достъп до областния управител; докладване на областния управител за административни пропуски и нарушения; осигуряване на снабдяването на кабинета с материали; водене на секретно деловодство, а изискванията за заемане на длъжността били: образователна степен: средно образование; професионална област: не се изисква; професионален опит: 2 г. С. Д. П.-Г. заемала длъжността до 21.07.2021 г., когато трудовото правоотношение е било прекратено от работодателя на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ със заповед №ЛС-06 от 21.07.2021 г. поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител. За да приеме, че основанието на което е уволнена ищцата не се е осъществило - изпълняваната от нея длъжност не е била определена за заемане от държавен служител, поради което работодателят не е имал законно основание да прекрати трудовото правоотношение при условията на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, въззивния съд е посочил, че във всички случаи уволнителното основание по чл.325 ал.1 т.12 КТ би било налице, когато длъжността, заемана досега по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, запазва основните си, характеризиращи я трудови функции, без оглед дали същевременно получава нови и губи част от старите си функции, като за характера и същността на длъжността от значение са правата и задълженията на работника или служителя, определящи съдържанието на трудовите му функции. Съпоставяйки функциите на заеманата от ищцата длъжност с тези на новосъздадената „главен експерт“ в отдел „Разпоредителни сделки, обезщетителни процедури, актуване и деактуване“ към дирекция „Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост“, въззивния съд е обосновал извод, че са налице съществени различия между тях, свързани с обема отговорности, преки задължения и изискванията за заемането им. Новосъздадената длъжност, определена за заемане по служебно правоотношение, в случая била с изцяло нови и коренно различни функции и отговорности, в сравнение със заличената длъжност. Посочено е, че заеманата от ищцата длъжност „главен специалист“ е била с технически функции и свързана с цялостното подпомагане дейността на областния управител, а новосъздадената длъжност „главен експерт“ е с юридически функции и е свързана с правното обслужване и процесуалното представителство на Областната администрация - променени били същностните характеристики на трудовата функция. При длъжността „главен експерт“ основните трудови функции на старата длъжност престанали да съществуват, а били създадени нови такива: процесуално представителство пред съдилищата; изготвяне на искови молби и жалби, отговори по тях, становище молби и др. по съдебни дела, и становища по законосъобразността на решенията на общинските съвети; разглеждане на жалби срещу административни актове на кметовете на общини; изготвяне на жалби за оспорване на решения на общинските съвети; изготвяне на правни становища, анализи, доклади по конкретна преписка и по проекти на нормативни актове; запознаване с нормативната уредба и оказване на правна помощ на служителите в Областната администрация; изготвяне на заповеди във връзка с правомощията на областния управител и на наказателни постановления, и съгласуване за законосъобразност на изготвените вътрешни правила, участие в комисии и съвети, в изготвяне и обявяване на обществени поръчки по ЗОП, респ. отговаря за прилагане на процедурите по ЗОП; изготвяне на договори и анекси, и съгласуване за законосъобразност на изготвени такива от други служители; изготвяне на отговори по жалби и заявления Основателността на главния иск, обуславяла и основателност на акцесорните искове: по чл.344, ал.1, т.2 от КТ- за възстановяване на ищцата на заеманата до уволнението длъжност и по чл.344, ал.1, т.3 от КТ- за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първите три въпроса, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и тази посочена от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод, за това имал ли е работодателят законно основание да прекрати трудовото правоотношение при условията на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, като е дал отрицателен отговор на този въпрос. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Четвъртият въпрос е релевантен предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения. Същия обуславя решението по делото, но съдът е съобразил установената съдебна практика, опредметена в решение № 231/12.06.2013 г. по гр. д. № 1353/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 268/21.11.2011 г. по гр. д. № 1414/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 117/23.04.2012 г. по гр. д. № 967/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 182/13.06.2014 г. по гр. д. № 479/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 168/10.06.2014 г. по гр. д. № 5342/2013 г. на ВКС, IV г.о. Според тази задължителна практика при тълкуването на разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ следва да се приеме, че единствената предпоставка за законно упражняване на правото на прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя е длъжността да е определена за заемане от държавен служител. Във всички случаи основанието по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ ще бъде налице, когато длъжността, заемана досега по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, запазва основните си, характеризиращи я трудови функции, без оглед дали същевременно получава нови и губи част от старите си функции. Част от присъщите трудови функции могат да бъдат премахнати или да и се предадат и други нови, но уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ е налице само тогава, когато заеманата по трудово правоотношение длъжност се трансформира в такава по служебно правоотношение при запазване на основните й, характеризиращи я трудови функции. Когато основните, присъщи на длъжността с оглед естеството на работата трудови функции са изцяло премахнати, то налице е уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, но не и това по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Съобразявайки установената съдебна практика, въззивният съд е приел, че при доказателства за пълно премахване на изпълняваните от ищцата трудови функции за длъжността „главен специалист“ в отдел „Разпоредителни сделки, обезщетителни процедури, актуване и деактуване“ към дирекция „Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост“, то за работодателя не е възникнало основанието по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, също не е налице. Правния въпрос разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна и трайно установена съдебна практика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г.о.