Определение № 50850 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1922/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. С. Г. чрез адв. Д. против решение № 39 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 1760/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора.

Ответникът „Ай Би Джи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не е подал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 387/13.10.2021 г. по гр. д. № 3139/2021 г. на Районен съд – Стара Загора за отхвърляне на предявените от П. С. Г. против „Ай Би Джи“ ЕООД, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за признаване на уволнението на ищеца със заповед № 52/12.05.2021 г. на управителя на ответното дружество за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на предишната работа и за обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че на 25.11.2020 г. страните са сключили трудов договор за неопределено време, по силата на който ищецът е заемал длъжността „монтьор тръби за продуктопроводи“ в предприятието на ответното дружество. На 13.05.2021 г. на ищеца е била връчена заповед № 52/12.05.2021 г., съдържаща изявление на работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от 06.05.2021 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ. По - късно същият ден на ищеца е било връчено допълнително споразумение № 134/05.05.2021 г. към трудов договор № 940/25.11.2020 г., с което страните се споразумяват за промяна в мястото на работа и основното трудово възнаграждение. Допълнителното споразумение е било подписано от работника и върнато на работодателя, който го е приложил към личното трудово досие. Изтъкнато е също в обжалваното решение, че още на 05.05.2021 г. ответното дружество е изпратило уведомление до НАП по чл. 62, ал. 5 КТ за сключеното допълнително споразумение, а на 12.05.2021 г. е изпратило до НАП уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратяване на трудовия договор с ищеца. Със заповед № 5/12.05.2021 г. работодателят е наредил заличаването на издадената на основание чл. 71 КТ заповед за уволнение № 52/12.05.2021 г. на ищеца, а на 19.05.2021 г. до НАП е подадено уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за корекция на подаденото на 12.05.2021 г. уведомление за прекратяване на трудоводоговорната връзка. Инстанцията по същество е установила също така, че на 20.05.2021 г. на ищеца са били връчени писмо - искане за представяне на обяснения, уведомително писмо и покана, всички от 18.05.2021 г., с които е поканен да даде обяснения по реда на чл. 193 КТ във връзка със започнало срещу него дисциплинарно производство – за отсъствие от работа на 05.05., 07.05. и 10.05.2021 г., да представи доказателства за ползването на предварителна закрила при уволнение и за получаване на трудово възнаграждение за м. април 2021 г. и на трудова книжка. На 21.05.2021 г. чрез „Телепоща“ ищецът е отговорил на изпратените му покани, като е дал обяснения и е представил документ, че страда от исхемична болест на сърцето. С писмо от 20.07.2021 г. ищецът е представил на работодателя си документи относно предварителната закрила по чл. 333 КТ, както и трудовата си книжка, и е посочил, че трудовият му договор е бил прекратен неправомерно със заповед № 52/12.05.2021 г. На 06.08.2021 г. чрез куриер работодателят е връчил на ищеца покана, с която го е уведомил, че заповед № 52/12.05.2021 г. е била заличена от 12.05.2021 г., което обстоятелство е било декларирано и пред НАП, както и че трудовият договор между страните е валиден, продължава да съществува и е поканил ищеца на 10.08.2021 г. да се яви в предприятието на дружеството за изпълнение на задълженията си по този договор. При горните фактически данни второинстанционният съд е споделил съображенията на първостепенния, че в случая е настъпил конститутивния ефект на отмяната на уволнението на ищеца със заповед № 52/12.05.2021 г. от страна на ответното дружество при предпоставките на чл. 344, ал. 2 КТ, поради което трудовото правоотношение между страните не е прекратено на посочената дата (тъй като по почин на работодателя заповедта за уволнение е отменена до релевантния момент - предявяването на иск от работника пред съда), сключеният труд ов договор продължава да съществува и искът за признаване на това уволнение за незаконно и неговата отмяна е неоснователен. Развити са доводи, че правото си по чл. 344, ал. 2 КТ работодателят може да упражни чрез писмен акт, който да се доведе до знанието на работника или служителя, от чието съдържание неизменно да произтича волята му за отмяната на уволнението. Решаващият състав е приел, че с оглед на установената фактология по спора – връчено след прекратяване на трудовия договор по чл. 71 КТ още в същия ден – на 13.05.2021 г. на друго писмено волеизявление на работодателя – допълнително споразумение към трудовия договор, с което се изменят съществени негови елементи на трудовия договор по прекратеното вече трудово правоотношение; подписване на това допълнително споразумение от работника и връщането му на работодателя, което е прието да съставлява доказателство за факта, че работникът е узнал за последваща уволнението воля на работодателя му за отмяна на това уволнение. Разменената от страните кореспонденция – по искане от работодателя на писмени обяснения и покана за представяне на документи, респ. по даване и изпращане от работника на 21.05.2021 г. отговор на искането и на поканата, е счетено да обективира взаимното възприемане на настъпилия конститутивен ефект на отмяната на уволнението от страна на работодателя. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е изтъкнат и факта, че работодателят е предприел действия пред НАП за корекция на данните, подадени с изпратеното на 12.05.2021 г. уведомление за прекратяване на трудовия договор като е изпратил последващо такова – от 19.05.2021 г. Съдът е преценил, че действително уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ не е елемент от фактическия състав за надлежното упражняване на правата, съответно на сключване или прекратяване на трудовите договори, но е приел, че същото има оповестително действие досежно вписаните в публичния регистър обстоятелства не само по отношение на държавата, но и спрямо всички лица, в това число и страните по самото трудово правоотношение. Въззивната инстанция е дала отговор на направените пред нея оплаквания, които е намерила за неоснователни, приела е, че налице валидно оттегляне на заповедта за уволнение от страна на работодателя, осъществено чрез писмено изявление, което е достигнало до знанието на работника и чието съдържание недвусмислено сочи на волята на работодателя за отмяна на предходно извършеното уволнение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), са следните:

1. „Какво е необходимото съдържание на акта на работодателя по чл. 344, ал. 2 КТ и в частност трябва ли съдържанието на този акт да изразява по несъмнен начин волята на работодателя за отмяна на уволнението, а не за някакво друго правно действие?“;

2. „Кога е допустимо оспорване на уволнението с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в хипотезата на оттеглено уволнително волеизявление на работодателя?“;

3. „Изпращането на уведомление до НАП за корекция на предходно подадено уведомление за прекратяване на трудовия договор по чл. 62, ал. 5 КТ осъществява ли оттегляне от работодателя на уволнително волеизявление по смисъла на чл. 344, ал. 2 КТ?“

4. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и твърденията, доводите и възражения на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона, като мотивирано посочи кои счита за доказани и въз основа на кои доказателства и кои не счита за осъществили се и защо?“

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 935 от 28.12.2009 г. по гр. д. № 3558/2008 г. на III г.о. и решение № 1691 от 11.02.2005 г. по гр. д. № 2667/2002 г. на III г.о. (по първото питане), решение № 65 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 2250/2020 г. на III г.о. (по второто питане) и решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 222 от 30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на I т. о. (по четвъртото питане). Във връзка с третото питане се твърди, че същото е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се също достъп до касация и на основания чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК с твърдения, че съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, респ. че е очевидно неправилно.

Касационният контрол ще следва да се допусне по първия от повдигнатите въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по него с практиката на ВКС, изразена в решение № 935 от 28.12.2009 г. по гр. д. № 3558/2008 г. и решение № 1691 от 11.02.2005 г. по гр. д. № 2667/2002 г., и двете по описа на III г. о. Останалите питания следва да се счетат за касационни доводи и по тях ВКС ще се произнесе при разглеждане на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.