Определение № 3684 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 745/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. С., чрез адв. В. К., срещу въззивно решение № 388/ 22.11.2022 г. постановено по възз. гр. д. № 531/2022 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 260183/20.07.2022 г. по гр. д. № 1888/2021 г. на Районен съд – Перник. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявеният иск с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ за признаване на установено, че между жалбоподателката и ответника „Стомана индъстри“ АД съществува безсрочно трудово правоотношение, считано от 01.04.2021 г.; и обусловеният иск по чл. 213, ал. 2 КТ за осъждане на работодателя да й заплати обезщетение за незаконно недопускане до работа от посочената дата в размер на 650 лв. месечно. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по множество въпроси, касаещи крайния резултат по иска по чл. 357, ал. 1 КТ. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – „Стомана индъстри“ АД, представляван от адв. Х. М., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. С определение №1459/06.06.2023 г. настоящият състав на ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба по двата иска, като е приел, че същите са предявени в условията на обективно съединение в съотношение на обуславящ (по чл. 357 КТ) и обусловен (по чл. 213 КТ) иск, като необжалваемостта пред ВКС на решението по обуславящия иск определя тази и на обусловения. С определение № 3271/31.10.2023 г. постановено по ч. гр.д. № 3919/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., прекратителното определение е отменено в частта му по иска по чл. 213, ал. 2 КТ, като е прието, че с оглед цената на претенцията (над 5 000 лв.), въззивното решение в тази част подлежи на касационно обжалване. Делото е върнато на настоящия състав за продължаване на съдопроизводствените действия в производството по чл. 288 ГПК по касационната жалба, имаща за предмет постановеното въззивно решение по иска по чл. 213, ал. 2 КТ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване по жалбата в частта й, касаеща иска по чл. 213, ал. 2 КТ, намира следното: Въззивното решение е влязло в сила в частта, с което е отхвърлен като неоснователен предявения иск по чл. 357, ал. 1 КТ - да се признае за установено, че между жалбоподателката и ответника „Стомана индъстри“ АД съществува безсрочно трудово правоотношение, считано от 01.04.2021 г. Със съединения иск по чл. 213, ал. 2 КТ ищцата е претендирала работодателят да й заплати обезщетение за незаконно недопускане до работа от същата дата (и за периода, за който е отречено да съществува трудово правоотношение) в размер на 650 лв. месечно. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са: 1) дават ли нормите на Директива 2001/23 ЕО на Съвета от 12 март 2001 г. относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности, по-специално чл. 1, ал. 1, да се тълкува в смисъл, че понятието „прехвърляне па стопанска дейност“ е само еднопосочно и не се отнася при наличие на договор за прехвърляне за определен срок; 2) в хипотеза, при която предприятие в рамките на действие на договора за прехвърляне на част от дейността, приобретателят („Лоджистик сървисис Данубиус“ - клон България) е променил правноорганизационната си форма (по смисъла на чл. 15 ТЗ), следа ли да се прекрати, без значение дали дейността (договора) продължава да се изпълнява от правоприемника („Ди Би Карго България“ ЕООД); 3) какви следва да са правата на работниците, съответно задълженията на праводателя след прекратяването (изтичането) на договор, с който са били временно прехвърлени дейности; 4) следва ли да бъдат запазени трудовите правоотношения с работниците, чието работно място продължава да съществува и да функционира чрез „стария-нов“ („Стомана индъстри“ АД) работодател, тоест когато работното място съществува, но дейността е била упражнявана и продължава да се упражнява от различни работодатели; 5) допуска ли чл. 1, б. „б“, във вр. с чл. 4, пар. 1 от Директива 2001/23/ЕО тълкуване на българската правна уредба за транспониране на тези разпоредби, според която предприятие по силата на договор временно да прехвърли част от дейността си, в това число да договори приемане обратно на работниците и служителите, след прекратяване на договора, което самостоятелно е продължило да осъществява собствената си дейност, да откаже да встъпи в правата и задълженията по трудовите правоотношения със „собствения“ си персонал, и то изрично поименно определен още към момента на сключване на договора; тоест допуска ли Директивата да се прилага само по отношение на ново прехвърляне или следва да се прилага и когато е прекратен (изтекъл срокът на) договора за прехвърляне на дейности; 6) допуска ли чл. 1, пар. 1 от Директива 2001/23/ЕО на Съвета от 12 март 2001 г. относно сближаването на законодателствата на държавите членки съображения 3, 4, 8 и 9 от нейната преамбюлна част, национална правна уредба като разглежданата в настоящото производство, в частност и Тълкувателно решение № 2/2010 г. на ОСГК на ВКС, да се тълкува буквално, че е приложима само към момента на прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности и не се прилага при прекратяването и/или изтичането на срока, за който са прехвърлени; 7) допуска ли Директива 2001/23/ЕО, във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности, и по-конкретно чл. 1, пар. 1, б. „а“ и „б“ от нея, че тя следва де се прилага спрямо прехвърлянето на производствена единица – дейност, и когато една от страните, прехвърлителят или приобретателят е променил правноорганизационната си форма или трябва да бъде проверено от съда, дали е спазен общият принцип на правото на Съюза, който изисква прехвърлителят и приобретателят да не се опитват чрез измама и злоупотреба да се възползват от предимствата, които могат да черпят от Директива 2001/23/ЕО; 8) при прехвърляне на предприятие с участието на няколко последователни приобретатели чл. 3, пар. 1 от Директива 2001/23/ЕО трябва ли да се тълкува в смисъл, че правата и задълженията във връзка с трудов договор се прехвърлят на всеки от приобретателите, съответно първият приобретател да бъде освободен от задължението си да приеме работниците и служителите, след поемане на прехвърлената дейност и то на територията на собственото си предприятие. Видно от съдържанието на формулираните въпроси, същите касаят спора по иска по чл. 357 КТ, по който с влязлото в сила въззивно решение е отречено съществуването на трудово правоотношение между страните, считано от 01.04.2021 г. и към датата на завеждане на иска. Правни въпроси, касаещи спора по иска по чл. 213, ал. 2 КТ – за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа през цитирания период – в изложението не са формулирани. Изводите на въззивния съд в решението по този иск се свеждат до единствено възможната констатация, че неоснователността на претенцията по чл. 357 КТ обуславя неоснователност и на иска по чл. 213, ал.2 КТ, тъй като за работодателя не е възникнало задължение за допускане на ищцата до работа. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК (каквито не се твърдят и не се констатират служебно). В случая, формулираните в изложението въпроси са неотносими за спора по иска по чл. 213, ал. 2 КТ, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение в тази част. Бланкетно соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението на касаторката не съдържа аргументация, а доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на въззивния акт по иска по чл. 213, ал. 2 КТ, тя не може да се окачестви като очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. След като между страните за процесния период не е установено съществуването на трудово правоотношение, то следва, че за работодателя не е възникнало задължение да допуска ищцата до работа, в какъвто смисъл са и решаващите мотиви на въззивната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение