Определение № 60251 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4136/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 260977/17.11.2020 г., подадена от Р. И. М., чрез адвокат И. Р. и адвокат Н. Н., срещу решение № 260031 от 22.10.2020 г. по гр. д. № 70/2020 г. на Окръжен съд – Силистра, постановено по реда на чл. 294 ГПК и поправено с решение № 260045 от 25.03.2021 г., с което е отменено решение № 447 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 271/2018 г. на Районен съд – Силистра за отхвърляне на предявените ревандикационни искове, като вместо него въззивният съд е признал за установено по отношение на Р. И. М., че И. М. С. и А. М. С. са собственици по давност и наследство от техния наследодател М. С. С. на недвижим имот с площ от 2 042 кв. м, явяващ се северната част на имот с пл. № *, кв. 2 на [населено място], общ. А., обл. С., по кадастралния и регулационен план на селото, одобрен със заповед № 847/27.12.1979 г., като границата, отделяща го от другата част на имота с пл. № *, е по оста на координатните точки: X У ; X У ; и X, У на геодезическа снимка на л. 65 от гр. д. № 271/2018 г. на PC - Силистра., като в този имот от 2 042 кв. м влизат: 437 кв. м, оцветени със син цвят на скицата на л. 73 от гр. д. № 271/2018 г. на PC - Силистра, които са част от УПИ * (целият от 900 кв. м); 666 кв. м, оцветени със зелен цвят, които са част от УПИ * (целият от 1 300 кв. м); и 939 кв. м, оцветени в оранжев цвят, които са извън регулация и със съседи: УПИ * и УПИ *; а съгласно кадастралния план на землището на [населено място], одобрен със заповед № РД-18-872/30.03.2018 г., в имота от 2 042 кв. м влизат: 1 103 кв. м от ПИ с идентификатор * - представляващ населеното място [населено място], 845 кв. м от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 1 167 кв. м и начин на трайно ползване „нива“, и 94 кв. м от ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 6 981 кв. м и начин на трайно ползване „за селскостопански, горски и ведомствен път“ - публична общинска собственост; осъдил е Р. И. М. да предаде владението на така описания имот на И. М. С. и А. М. С.; отменил е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативния нотариален акт № 89, том втори, рег. № 1376, дело № 120/17.05.2017 г. на нотариус Д. П., вписан в Службата по вписвания - гр. Силистра с акт № 65, т. VII, д. № 927/2017 г., в частта, с която Р. И. М. е призната за собственик по давностно владение и наследство на гореописания имот от 2 042 кв. м, явяващ се част от незастроеното дворно място, находящо се в [населено място], [община], област С., с площ от 5 290 кв. м, съставляващо поземлен имот с пл. № * в кв. 2. Геодезическата снимка и скицата, приподписани от въззивния съд, представляват неразделна част от решението му.

Жалбоподателката счита, че решението на въззивния съд е нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС. На първо място, в изложението са формулирани въпросите: допустимо ли е участието на един и същ съдия при първоначално разглеждане на делото и при повторното му разглеждане, след връщане на делото от ВКС, и допустимо ли е съдът, пренебрегвайки преклузията, съдържаща се в чл. 266 ГПК, да уважи искането на страна за събиране на доказателства, които не са били поискани в първата инстанция, както и служебно да събира доказателства, въпреки изричните указания, дадени от ВКС. Р. И. М. излага, че атакуваното от нея решение е постановено от Окръжен съд - Силистра като въззивна инстанция, която е гледала делото за втори път, след като предходното въззивно решение е било отменено от ВКС и последният е върнал делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. В решението си ВКС е дал изрично указание какви действия следва да бъдат извършени, а именно: да бъдат дадени указания на ищците да уточнят претенцията си е помощта на вещо лице, съобразно новото кадастрално предвиждане. Въззивният съд, обаче, нарушавайки съдопроизводствените правила, на практика е провел делото като „втора първа инстанция“. Същевременно, по делото е участвал един и същ съдия – съдия В., при първоначалното и при повторното му разглеждане от въззивния съд. Посоченият съдия е участвал при постановяване на определение № 51/6.02.2019 г., с което е прието, че е налице преклузия по чл. 266 ГПК по отношение на доказателствените искания на жалбоподателите; потвърдено е, че първоинстанционният съд е указал кои факти се нуждаят от доказателства и е разпределил доказателствената тежест. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, съдебният състав (отново с участието на съдия В.), е приел съвсем обратното - че не е налице преклузия по чл. 266 ГПК и че следва да бъдат уважени доказателствените искания на жалбоподателите.

Жалбоподателката сочи, че въззивният съд е пренебрегнал преклузията на чл. 266 ГПК и е уважил почти всички доказателствени искания на жалбоподателите за събиране на доказателства – съдебно-техническа експертиза, разпит на двама свидетели, издаване на съдебни удостоверения, като нито едно от доказателствата не е за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция, нито става дума за доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Счита, че с допускането на доказателствата, включително по служебен почин, въззивният съд е действал в противоречие с приетото в решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС, IV г. о. и Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. На второ място, в изложението са формулирани въпросите: съставлява ли порок, водещ до недопустимост на съдебния акт, разглеждането на непредявен иск и налице ли е произнасяне плюс петитум в случаите, когато ищецът е поискал да бъде установено, че е собственик на една конкретно посочена от него площ с определени граници и съставена от определени части от различни имоти, а съдът се е произнесъл, като е признал, че е собственик на имот, състоящ се от части от съвсем различни имоти, и то без да е налице надлежно изменение на заявения първоначален иск. Порочно ли е решението, с което се засягат интересите на трети лица, неучастващи в делото, включително и държавата.

Във връзка с тези въпроси Р. М. излага, че претенцията на ищците е за имот с площ от 2 042 кв. м. След изпълнение указанията на ВКС и изслушване на нова експертиза по делото, същите с молба-уточнение заявили, че спорният имот е с обща площ от 2 385 кв. м и се състои от шест реални части от шест различни имота, от които: първият имот е собственост на ответницата по исковата молба, вторият имот е публична общинска собственост - път, третият и четвъртият имоти са частна собственост и принадлежат на трети лица, които не участват в делото, петият имот е собственост на ответницата по исковата молба, а шестият имот е общинско място в регулацията на населеното място, отредено за улица. С атакуваното решение въззивният съд е признал, че жалбоподателите са собственици на имот с площ от 2 042 кв. м, но в тази площ е включил части от имоти, които коренно се различават от описаните в молбата-уточнение, извършвайки странни математически изчисления и вземайки произволни части от произволни имоти от шестте имота, описани в молбата-уточнение, с обща площ от 2 042 кв. м, като по този начин се е произнесъл по непредявен иск – в нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес, по предмет, за който не е бил сезиран.

Жалбоподателката се позовава на р ешение № 127/10.01.2018 г. по гр. д. № 679/2017 г. на ВКС, II г. о. и решение № 155/24.06.2016 г. по гр. д. № 1007/2016 г. на ВКС, І г. о., съгласно които в такъв случай съдебният акт по съществото на спора е недопустим. Твърди и че ищците н е са успели да установят точните граници на реалната част от имота, за който претендират, че са собственици.

На трето място е формулиран въпросът: когато ищец по иск по чл. 108 ЗС твърди, че е придобил реална част от различни имоти на основание непрекъснато давностно владение в продължение на повече от 10 години, следва ли същият да установи точните граници на тази реална част от всички имоти и да установи факта на владението си точно върху този имот. По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 137/5.11.2018 г. по гр. д. № 4772/2017 г. на ВКС, I г.о. Жалбоподателката излага и че И. С. и А. С. по никакъв начин не са успели да докажат, че са владяли необезпокоявани поне 10 години претендирания от тях имот. На последно място твърди, че са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК, предвид очевидната несправедливост на решението.

От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Видно от исковата молба и молба-уточнение от 12.04.2018 г., пред първоинстанционния съд И. М. С. и А. М. С. са предявили срещу Р. И. М. искове по чл. 108 ЗС, като искат от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че са собственици по наследство и давност на 1 860 кв. м, разположени в: УПИ *, кв. 4 - 660 кв. м, УПИ *, кв. 4 - 670 кв. м, по действащия регулационен план на селото, утвърден със заповед № 847/27.12.1979 г., и 530 кв. м - представляващи площ извън регулация, разположена при граници: от две страни - регулационни граници на [населено място] и парцели *, *, * и *, а от останалите страни - имоти извън регулация. В съдебно заседание, проведено на 9.11.2018 г., въз основа на приетото заключение на съдебно-техническа експертиза, ищците са заявили, че претендираният имот е с действителна площ от 2 042 кв. м, като е разположен, както следва: в УПИ *, кв. 4 - 437 кв. м, в УПИ *, кв. 4 - 666 кв. м и 939 кв. м – извън регулация (отразен на комбинирана скица на л. 73 от първоинстанционното дело). Съгласно изложените от ищците твърдения, същите са деца и наследници по закон на М. С. С. (с българско име И. И. И.), починал на 24.01.2000 г., който притежавал приживе процесния имот. Същият бил одворен, съгласно протокол № 6/17.06.1947 г. на Общинска комисия за ТПС, с държавна земя с площ от 1 860 кв. м, намираща се в [населено място], парцел *, в кв. 2 (към онзи момент). Заедно със своя брат И. С. С. и съпругата на последния Х. Х. С. бил собственик на парцели *, *, *, * и * в кв. 2. До смъртта си баща им обработвал и владял градината, а след неговата смърт ищците продължили да владеят и обработват земята – общо вече 70 години. Наскоро установили, че ответницата се е снабдила с нотариален акт за собственост за същия имот на основание давностно владение. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК искат съда да отмени този нотариален акт в частта относно претендирания от тях имот.

Първоинстанционният съд, с решение № 447 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 271/2018 г., е отхвърлил ревандикационните искове за 2 042 кв. м, разположени в: УПИ *, УПИ *, с пл. № * по действащия регулационен план на селото, утвърден със заповед № 847/27.12.1979 г., и 530 кв. м – площ извън регулация, разположена при граници: от две страни регулационни граници на [населено място] и парцели *, *, * и *, а от останалите страни: граници с имоти извън регулация, като е приел, че ищците не са доказали кой е имотът, на който претендират да са собственици, както и че притежаваният от техния наследодател имот е идентичен с този, за който ответницата по исковата молба се е снабдила с акт за собственост.

След подадена въззивна жалба от И. М. С. и А. М. С., Окръжен съд – Силистра, с решение № 45/22.04.2019 г. по гр. д. № 25/2019 г., е обезсилил първоинстанционното решение на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК и е върнал делото за ново разглеждане от Районен съд – Силистра. В мотивите си съдът е посочил, че е налице разлика между предявения иск и разгледания от първата съдебна инстанция във връзка с площта и местоположението на имота, както и че е отхвърлен ревандикационен иск, а първоначалната и последващата искова молба сочат на установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Изложил е и че решението не е съобразено с одобрената в хода на делото кадастрална карта.

С решение № 29 от 25.02.2020 г. по гр. д. № 2563/2019 г., ВКС, І г. о. е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Силистренския окръжен съд. С решението е прието, че по делото са предявени искове по чл. 108 ЗС, като предметът на спора е бил индивидуализиран с извършеното на 9.11.2018 г. изменение на иска (посочване на площ на имота от 2 042 кв. м), като е съобразена скицата на л. 73 от първоинстанционното дело към заключението на вещото лице от съдебно-техническата експертиза. Ето защо, не е налице произнасяне по непредявен иск. Касационната инстанция е визирала в постановения от нея акт, че ако за въззивния съд е съществувала неяснота какво се претендира от ищците, предвид приетата в хода на съдебното производство кадастрална карта на населеното място, исковата молба е следвало да бъде оставена без движение с указания за уточняване на претенцията с помощта на вещо лице съобразно новото кадастрално предвиждане, като във въззивното решение съдът опише имота както по регулационния план от 1979 г., така и по действащата кадастрална карта.

При постановяване на решението при новото разглеждане на делото от въззивния съд, Окръжен съд – Силистра, на първо място, се е аргументирал защо е допуснал събирането на доказателства по делото. Посочил е, че е приел заверен препис на Разписна книга № 3, тъй като е по-четлив от приетото от Районен съд – Силистра копие на същия документ. Относно нотариален акт № 5, том III, рег. № 2565, дело № 276/2001 г. е визирал, че събирането му от втората съдебна инстанция е допустимо, тъй като в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК няма указана тежест за доказване собствеността на имота, описан в разписен лист към проект за дворищна регулация (л. 11 от първоинстанционното дело), в който под № 34 фигурира името на наследодателя на ищците като собственик на имота, който попада в квартал 4 и от него се образува парцел *. По отношение преписката по нотариалното дело, по което е бил издаден нотариалният акт, легитимиращ Р. М. като собственик по давност и наследство, е приел, че са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146, ал. 4 ГПК: доказателственото искане е било направено своевременно в първоинстанционното производство още с исковата молба, като Районен съд – Силистра е допуснал процесуално нарушение, пропускайки да се произнесе по него. Освен това за твърдението, че ответницата по исковата молба владее спорния имот (към който факт въпросното доказателство е относимо), не е указана доказателствената тежест на ищците, поради което преклузията по чл. 266 ГПК не намира приложение. Последвалите разпити на свидетелите по обстоятелствената проверка са за изясняване на отразените обстоятелства в протокола им за разпит пред нотариуса и за тях не е налице преклузията по чл. 266 ГПК, тъй като показанията им са във връзка с новоприетото доказателствено средство. По отношение изисканите по реда на чл. 176, ал. 1 и ал. 2 ГПК обяснения от Р. М., Окръжен съд - Силистра е изложил, че те са по инициатива на съда, за когото ограниченията по чл. 266 ГПК не важат, с оглед процесуалното му задължение да отсее спорното от безспорното - правомощие, което не е било упражнено от първата съдебна инстанция. Въззивният съд е посочил, че е допуснал поисканата повторна техническа експертиза, но не по всички въпроси, а само по онези, за които е преценил, че първоначалното заключение, прието от районния съд, е необосновано (съобразно наведените доводи в това отношение във въззивната жалба), както и по указанието на ВКС - за индивидуализацията на имота. Що се отнася до допълнителната задача за откриване на нивата в програмата Google Earth Pro и разпечатване на сателитните снимки, съдът е визирал, че същата е била провокирана от дадените пред него обяснения на Р. М. и с оглед изясняването на обстоятелствата около процесната нива: имало ли е граница, ограда, синор и пр.

Въззивният съд е приел, че по делото са предявени искове по чл. 108 ЗС, като спорът по делото е концентриран само върху установителната им част. Намерил е за допустимо допуснатото на 9.11.2018 г. изменение на исковата претенция, съгласно което спорният имот е с площ от 2 042 кв. м, ясно индивидуализирана пред първата съдебна инстанция съобразно регулационния план на [населено място] от 1979 г. Въз основа на допълнителното заключение от изслушаната пред него съдебно-техническа експертиза (л. 121), представената скица (л. 120), както и останалите събрани доказателства, съдът е индивидуализирал спорния имот съгласно новоприетата кадастрална карта, като следва: 1 103 кв. м от ПИ с идентификатор ***, представляващи сборът от 437-те кв. м, оцветени със син цвят на комбинираната скица на л. 73 от първоинстанционното дело, явяващи се част от УПИ *, и 666-те кв. м, оцветени със зелен цвят, явяващи се част от УПИ *; * кв. м от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 1 167 кв. м, за който кадастралният регистър посочва като собственик само Р. М.; 94 кв. м от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 6 981 кв. м, и НТП „за селскостопански, горски и ведомствен път“ - публична общинска собственост.

Съдът е намерил за неоснователно възражението за недопустимост на исковата молба, обосновано от факта, че част от претендирания имот е публична общинска собственост „път“. Визирал е, че административният акт за одобряване на кадастрален план или кадастрална карта няма вещноправно действие. Отразяването на даден имот в тях не рефлектира върху действително притежаваните вещни права, не води до промени в имуществената сфера на заинтересованите лица и не съставлява пречка за защитата им по съдебен ред. Освен това съдебното решение не би могло да засегне интересите на трето, неучастващо по делото лице, ако то действително има права, които се конкурират с тези на страните в настоящото производство.

Окръжен съд – Силистра е приел за установено от фактическа страна, също така, че М. С. С. и И. С. С. са били братя – синове на С. С. О.. И. е починал на 24.12.1981 г., като ответницата по исковата молба Р. И. М. е негова дъщеря, а Х. Х. С. му е била съпруга. Ищците И. М. С. и и А. М. С. са синове на М. С. С., с българско име И. И. И., починал на 24.01.2000 г.

В разписната книга № 1 от 1980 г., когато са били живи наследодателите на страните, за имота с пл. № * в квартал 2, от който се образуват парцели *, *, *, * и *, като собственици са посочени И. С. С. и М. С. С.. Имотът с пл. № * в кв. 2, от който е следвало да се образува парцел *, е посочен като собственост на Х. М. С.. От скица № 150/22.11.2013 г. е видно, че регулационният план от 1979 г. предвижда 670 кв. м от имота с пл. № * да се придадат към УПИ *, с право на обезщетение, както е посочено и в констативния нотариален акт № 89/17.05.2017 г., том ІІ, рег. № 1376, дело № 120/2017 г., с който Р. М. се легитимира като собственик. Съдът е визирал, че по делото не се твърди регулационният план да е бил приложен за УПИ *, поради което е счел за допустима претенцията на ищците спрямо ответницата за 666-те кв. м от него.

В разписната книга № 3 от 1985 г., като собственици на същия имот с пл. № *, са посочени имената на „А.+И.“ (слабо видими на преписа), под тях е записана А. А. С., под нея - И. И. И. (бащата на ищците), под него - „М. С. С.“ (също трудно четимо); най-отдолу на съответния ред за този имот е записана „Р. И. М. - н.а. № 89, т.-, д. № 120/2017 г. – 5 290 кв. м.“. Съдът е заключил, че А. А. С. са българските имена на Х. Х. С. - майката на Р. М..

Въззивният съд е анализирал приетата нотариална преписка по издадения нотариален акт № 89/17.05.2017 г. Приел е, че очевидно нотариусът е бил подведен от представените документи и е предположил по недопустим начин, че Р. М. се явява дъщеря и наследница на И. И., както и че другото обстоятелство, което е допринесло нотариусът да признае Р. М. за собственик на имотите, така както е поискала, е повърхностният разпит на тримата свидетели при обстоятелствената проверка. Счел е, че свидетелите Б. Н. и И. Х. добросъвестно и достоверно са изложили както пред нотариуса, така и пред съда, фактите, които знаят за процесните имоти. В тяхната субективна представа е било, че южната, безспорната част от имот пл. № *, която е с площ от 3 248 кв. м, и имот пл. № *, с площ от 740 кв. м, представляват един имот, а не два съседни имота. Техните показания, относно това какъв имот владее Р. М., не касаят спорния имот, а само нейната безспорна част от имота с пл. № *, която е от южната страна на мрежата, отделяща я от съседа й И. С..

Въззивният съд е кредитирал при постановяване на решението си показанията на разпитаните пред първата съдебна инстанция свидетели Б. А. и С. М., съответно, на 47 г. и 57 г. към датата на разпитите им (5.09.2018 г.). Посочил е, че същите свидетелстват за спорната нива, наричайки я градина. Площта според единия е „декар и нещо“, а според другия - около два декара. Винаги се е обработвала от ищците, а преди тях - от техния баща. До есента на 2017 г. е имало ограда, отделяща имота на ищците от този на ответницата. Заради тази ограда, когато се е орало, от двете й страни се е натрупвала пръст, като в резултат се е образувал синор с височина около 30-40 см. Откакто е премахната оградата, Р. М. обработва въпросната нива. Окръжен съд – Силистра е съобразил, че наличието на синор, сочещ за фактическо обособяване на процесните 2 042 кв. м от останалия имот с пл. № *, е визирано и от вещото лице по първоначалната експертиза, а сателитните снимки, приложени към повторната експертиза, показват фактическото разделение в ползването на имота с пл. № * на две части, като линията на предполагаемата граница винаги е на едно и също място. На най-ранните сателитни снимки от 2009 г. и 2010 г. ясно се вижда релефното изображение на синора; той личи и на снимката от 16.08.2013 г. Тези снимки, според въззивния съдебен състав, кореспондират с показанията на свидетеля А. как се е образувал конкретният синор и с категоричност доказват наличието на фактическа граница. На останалите снимки, макар да не е толкова разграничим самият синор, остава видимо различното ползване на имота.

Съдът е посочил, че фактическата граница, обособяваща имота на ищците с площ от 2 042 кв. м от останалата част на имота с пл. № *, никога не е била отразявана на дворищнорегулационния план от 1979 г. (единственият установен одобрен и действащ в момента кадастрален и регулационен план на населеното място). Независимо от това е приел, че твърдяната граница е доказана по делото най-вече от свидетелските показания за нейното наличие до 2017 г., а с помощта на експертизите е установено точното й местоположение, а оттам - и площта на спорната част от 2 042 кв. м.

Въззивният съд е заключил, че една част от тези 2 042 кв. м, а именно 1 860 кв. м, бащата на И. С. и А. С. е придобил по силата на одворителния Протокол № 6/17.05.1947 г. на общинската поземлена комисия. Правото на собственост върху останалите 182 кв. м същият е придобил по давност, с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съдебният състав е приел, че началният момент на владението не е установен, но като е взел предвид, че наследството на М. С. С. е открито на 24.01.2000 г., а свидетелите А. и М. към тази дата са били съответно на 28- и 38-годишна възраст, на база техните показания, че откакто се помнят само ищците и техният баща са обработвали градината, е намерил, че до 24.01.2000 г. със сигурност е изминал повече от необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. От откриването на наследството до м. октомври 2017 г., когато е била премахната оградата, също е налице достатъчно дълъг срок, изтекъл в полза на ищците. Намерил е за неоснователно оспорването от Р. М., че имотът, с който е бил одворен М. С. С., не е този, който се претендира. При липсата на пряко доказателство за установяване на тяхната идентичност, съдът е съобразил, че имотът по протокола от 1947 г. и претендираният от ищците имот са все в квартал 2 на [населено място], където винаги е живяла и ответницата по исковата молба, и площта им е приблизително еднаква. Ако бащата на ищците е имал собственост от близо два декара някъде другаде в този квартал, това обстоятелство е щяло да бъде използвано от Р. М. за насрещно доказване. Въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че имотът по протокола от 17.05.1947 г. е различен от процесния, той пак е станал собственост на М. С. С. на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, а от него собствеността е преминала по наследство към ищците. За да уважи ревандикационния иск, съдът е съобразил и че фактът на владение на Р. М. не е бил спорен по делото пред него.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

На първо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани два отделни въпроса. По първия от тях липсва посочване на и обосновка на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По втория от тях, по отношение на доказателствата, въз основа на които е направил решаващите си изводи, въззивният съд е действал съобразно нормите на ГПК и ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. При допускане на съдебно-техническата експертиза същият е процедирал в съответствие със задълженията му по чл. 294 ГПК, както и постановките на т. 3 от цитираното тълкувателно решение, предвид наведените във въззивната жалба аргументирани доводи за непълнота и необоснованост на заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд експертиза. В приложение на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК съдът е уважил искането на въззивниците, направено още с исковата молба, за изискване на нотариалната преписка по нотариален акт № 89/2017 г., по което Районен съд – Силистра не се е произнесъл, а след приемането й е разпитал двама от свидетелите по обстоятелствената проверка. Приел е и четливи копия на вече приети документи в недостатъчно четлив вид – обстоятелство, което е следвало да бъде съобразено от първоинстанционния съд с даване на съответните указания.

Следва да се има предвид и че предходният въззивен състав не се е произнесъл по същество, поради което и дадените от ВКС указания при предходното касационно обжалване са само във връзка с това дали предметът на спора е индивидуализиран по делото и дали е налице произнасяне по непредявен иск.

Въпросът относно разглеждането на непредявен иск вече е бил разгледан при първоначалното разглеждане на делото от касационната инстанция, като изрично е прието, че спорът по делото е за имот с площ от 2 042 кв. м, конкретизиран съгласно скицата на л. 73 към заключението на съдебно-техническата експертиза, като от този имот 437 кв. м са част от УПИ *, 666 кв. м - от УПИ *, и 939 кв. м - извън регулация. Именно за този имот е уважена исковата претенция при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, като допълнително – в съответствие с дадените от ВКС указания, имотът е индивидуализиран от съда съгласно действащата кадастрална карта. Така изложеното обуславя извода, че в случая не е налице твърдяното разглеждане на непредявен иск и произнасяне свръх петитум, поради което въпросът е правно ирелевантен.

Относно въпроса дали е порочно решение, с което се засягат интересите на трети лица, неучастващи в делото, жалбоподателката не е визирала наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая не се и установява засягането интересите на трети лица, доколкото ако са налице такива, същите не са обвързани от постановеното решение (аргумент от чл. 298 ГПК), а и Р. М. няма право да защитава чужди права пред съда по настоящото дело.

Няма съмнение, че отговорът на последния въпрос, съгласно закона и съдебната практика, е положителен. В конкретния казус ищците ясно и конкретно са очертали границите на реалните части, формиращи претендирания от тях имот, като въззивният съд е заключил, въз основа на подробен и аргументиран анализ на събраните писмени и гласни доказателства, както и експертни заключения, че И. С. и А. С. са доказали осъществявано владение от наследодателя им и от тях самите върху имота, предмет на делото. Ето защо, по този въпрос въззивното решение не противоречи на съдебната практика. Дали изводите на въззивния съд действително съответстват на събраните доказателства, касационната инстанция би могла да провери само ако допусне касационно обжалване и реши спора по реда на чл. 290 ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, или очевидно неправилно.

Настоящият съд съобразява в тази връзка, че при постановяване на въззивното решение по гр. д. № 70/2020 г. е взела участие съдия Т. В.. Същата, при предходното разглеждане на делото пред въззивния съд, не е била член на съдебния състав, постановил решение, а единствено на този, произнесъл се в закрито съдебно заседание по реда на чл. 267 ГПК. Следователно по гр. д. № 70/2020 г. на Окръжен съд – Силистра не е била осъществена хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, респ. – не е налице порок на атакувания съдебен акт поради неспазване на изискването за отвод на посочения съдия.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по жалбата имат право на 1 200 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,