Определение № 826 от 20.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2418/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. В., в лично качество и в качеството й на едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“Етюд-Р. В.“, както и на С. С. В. срещу решение № 831 от 28.06.2022г. по в.гр.д. № 736/2022г. на Окръжен съд – Варна, с което, като е отменено решение № 262802 от 12.11.2021г., поправено с решение № 260115 от 22.02.2022г., по гр.д. № 2607/2020г. на Районен съд - Варна, е отхвърлен предявеният от Р. С. В. срещу „Лено“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11 236. 82 лева, платена без основание по нищожен договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 6361 от 26.06.2019г. - разликата между реално предоставените по договора 13 901. 18 лева и върнати от Р. С. В. общо 25 138 лева.

За да постанови решението си въз основа на подадената от „Лено“ АД въззивна жалба срещу решението на Районен съд – Варна в осъдителната му част, съставът на Окръжен съд – Варна е приел, че процесният договор не е потребителски и Р. С. В. няма качеството „потребител“. Договорът е сключен от ЕТ“Етюд-Р. В.“ като заемател, която е подала искане за сключване на бизнес кредит, респективно е подала искане за предсрочното му погасяване. Изрично посочена в договора е и целта, за която следва да се разходват средствата от заема, като неизпълнението на тази цел е скрепена със санкция – неустойка, и са разписани задължения на заемателя, свързани и индициращи целта на кредита – представяне на годишен финансов отчет. Липсват клаузи, опровергаващи целта на получените в заем средства, респективно такива, от които съдът да приеме, че същите са насочени за задоволяване на лични нужди на физическото лице или че има смесен характер. Липсват доказателства за преддоговорен процес между страните, от които да се съди, че търговецът (заемодател) е бил наясно, че кредитополучателят не действа в търговското си качество. Моментът на регистриране на едноличния търговец не е аргумент от противното. Търговската дейност може да е както настояща, така и бъдеща, планирана, макар и неосъществена. Въззивният съд се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз (решение по дело С-488/11, т. 30, решение по дело С-537/13, т. 21 и решение по дело С-485/17, т. 45).

В този смисъл не са били споделени фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, че субектът, договарял и получил сумата в заем, е била Р. С. В. като физическо лице, а не едноличен търговец в контекста на извършваната дейност. Възприетото от районния съд тълкуване на договора за заем „Бизнес кредит“ е било основано на обстоятелствата, че Р. С. В. никога не е извършвала търговска дейност и целта на регистрацията й дни преди сключване на договора за заем е била единствено с оглед сключването му. Същевременно никъде в искането за отпускане на договора или в самия договор не е била формулирана търговска цел, за която ще бъде използван кредитът. В тези документи не е било упоменато заемодателят да е поискал от заемателя изготвянето на бизнес план или друга обосновка за исканите средства. Без значение са вписванията в кредитния регистър, тъй като имуществото на физическото лице и едноличният търговец са едно цяло. Също съгласно първоинстанционното решение, съобразно чл. 1 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП) с него се урежда предоставянето на кредити на потребители, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. В § 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на ЗКНИП е дадена дефиниция че „потребител“ е всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. След като Р. С. В. е действала в качеството си на физическо лице, процесният договор попада в обхвата на ЗКНИП, като нормата на чл. 38 гласи, че когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и 11 и чл. 25, ал. 3 от закона, договорът за кредит е нищожен. В договора не е налице надлежно посочен и описан ГПР съобразно чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП. Съобразно чл. 39 от ЗКНИП, когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи. По делото не се е оспорвала стойността на получената от заемателя главница и върнатата сума на кредитора, като разликата е равна на предявения от Р. С. В. иск, който, според състава на Районен съд – Варна, е бил основателен. С отделен диспозитив са били отхвърлени претенциите на Р. С. В. в качеството й на едноличен търговец, както и на С. С. В., съдлъжник по договора за кредит (тази на Р. С. В. като физическо лице е била предявена при условия на евентуалност). В тези отхвърлителни части първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.

Оплакванията в подадената касационна жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е съобразил, че физическо лице съдлъжник по договор за кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, би могъл да има качеството потребител по ЗЗП, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Този съд не е извършил изследване и анализ по отношение на качеството на потребители на участващите в договорното правоотношение физически лица – съдлъжници Р. В. и С. В.. Като се позовава и споделя мотивите на първоинстанционния съд за нарушения на ЗКНИП и ЗЗП, в касационната жалба се сочи, че не са били опровергани твърденията, че Р. С. В. никога не е извършвала търговска дейност, не е регистрирана в ТД на НАП, заемните средства са преведени по банковата сметка на физическото лице и физическите лица Р. В. и С. В. са погасили заема. Заемът към „Лено“ АД е бил погасен с друг кредит, от друго дружество, по договор, сключен от Р. С. В. и С. С. В. като физически лица. С това се потвърждава, че отпуснатият заем по Договора за Бизнес кредит клиентски № 6361/26.06.2019г., сключен на 26.06.2019г., е за цели извън рамките на търговската или професионалната дейност. В процесния договор не е налице надлежно посочен ГПР съобразно чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, достатъчно основание искът да бъде уважен, както е приел първоинстанционният съд, отделно са правилни и мотивите му за нищожност на отделни клаузи. Въззивният съд е сезиран от няколко ищци, а се е произнесъл по отношение само на единия от тях, без да излага аргументи по отношение на другия ищец (С. С. В.), при което е извършил процесуално нарушение.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, както и по въпроси, от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Може ли физическо лице съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, да има качеството потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност?

Според посоченото в изложението въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 308 от 29.01.2019г. по т.д. № 2931/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение № 697 от 23.11.2015г. по ч.т.д. № 2314/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., както и актовете на съда на Европейския съюз по делата С-348/14, С-110/14, С-74/15, С-419/11. Въпросът е във връзка с оплакванията в касационната жалба относно качеството „потребител“ на съдлъжниците по договора заем, от които е било предоставено обезпечение.

2. Допустимо ли е въззивният съд да не е обосновал решението си при обсъждане на всички обстоятелства и всички представени доказателства по делото?

Въпросът е свързан с касационния довод, че въззивният съд е бил сезиран от няколко ищци, а се е произнесъл по отношение само на един от тях.

3. Когато въззивният съд се позовава на фактически положения, установени от първата инстанция, като не отстранява допуснати процесуални нарушения, то въззивният съд допуска ли ново процесуално нарушение или мултиплицира същото процесуално нарушение?

Във връзка с поставения въпрос в касационната жалба и изложението не са посочени процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд.

4. Следва ли въззивният съд, разглеждайки делото, да се произнесе по всички въпроси, повдигнати в производството пред първа инстанция, а не само по конкретен въпрос, повдигнат от въззивника?

Въпросът е свързан с твърденията в исковата молба по делото относно неосъществявана от Р. С. В. търговска дейност, по които, според касатора, въззивният съд е дължал произнясяне.

5. Когато въззивният съд се произнася само по отношение на потребителския и търговския характер на договора, налице ли е нарушение на процесуалните норми при положение, че в исковата молба е залегнал петитум с искане за признаване на нищожност на конкретни договорни клаузи, по които съдебният състав не се е произнесъл, а в практиката не съществува спор по въпроса, че съдът е длъжен да следи служебно за съответствието на уговорената неустойка с добрите нрави и при констатирано противоречие той трябва да прогласи нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, независимо дали спорът е търговски или потребителски.

Въпросът е свързан с твърденията в исковата молба по делото за нищожност на отделни клаузи от договора между страните, по които, според касатора, въззивният съд не се е произнесъл.

При поддържано противоречие по въпросите от втори до пети с практиката на Върховния касационен съд и актове на Съда на Европейския съюз, във връзка с въпросите в изложението по делото не е посочена конкретна практика.

6. Физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е едноличен търговец, има ли качеството потребител по ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит?

Въпросът също е свързан с оплакванията в касационната жалба относно качеството потребители на съдлъжниците по договора за заем, обезпечили изпълнението на задълженията по договора.

7. Чия следва да е доказателствената тежест за оборване на презумпцията за сключен търговски договор между финансова институция и едноличен търговец със съдлъжници и ипотекарни длъжници физически лица, при условие, че в производството няма абсолютно никакви индикации за извършване на търговска дейност от длъжника едноличен търговец и същият твърди липсата на търговска дейност, при хипотеза на правилото negativa non sunt probanda?

8. Физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е едноличен търговец, има ли качеството потребител по ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, в случай че заемната сума, предмет на договора за заем, е постъпила в личната банкова сметка на физическото лице?

9. Следва ли да се счита, че физическото лице договаря от свое име, като потребител, и има ли качеството на потребител по ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, при условие, че същото лично като физическо лице връща обратно на кредитора заемната сума, а не се връща тази заемна сума като едноличен търговец?

10. Следва ли да се счита, че физическото лице договаря от свое име, като потребител, и има ли качеството на потребител по ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, при условие, че едноличният търговец никога не е извършвал каквато и да е търговска дейност и подлежи ли на доказване този факт? Следвало ли е разпределение на доказателствената тежест в тежест на ищеца от първоинстанционния съд и ако е следвало, представлява ли това процесуално нарушение, ако не е разпределена такава, при условие, че това е един от аргументите в защита на тезата на потребителски договор?

Въпросите седем, осем, девет и десет са във връзка с изложеното в касационната жалба относно правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно качеството на заемателя по процесния договор „потребител“, останали несподелени от въззивната инстанция.

Във връзка с въпросите от шести до десети не е посочена практика на Върховния касационен съд, съответно конкретни актове на Съда на Европейския съюз, въпреки посочените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

11. Представлява ли процесуално нарушение на съда, сезиран с иска за нищожност на неустоечна клауза, въпреки споровете относно характера на спора – потребителски или търговски, приемайки, че спорът е търговски, да се произнесе по искането за защита мотивирано, като твърдения за нищожност на неустоечна клауза, прикрита като такса за предсрочно погасяване в договора за заем, поради накърняване на добрите нрави и съобразно мотивите на ТР № 1/2010 по търговско дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС досежно нищожността в тази насока?

12. Нищожна ли е поради противоречие с морала и добрите нрави такса за предсрочно погасяване, формирана и начислявана върху предсрочно погасена главница, както и начислявана върху бъдеща лихва?

Въпросите единадесети дванадесети са свързани с разрешението по Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и са във връзка с изложеното в касационната жалба относно нищожността на отделни клаузи от договора от 26.06.2019г.

13. Представлява ли претендирана от кредитора такса за предсрочно погасяване нарушение на правилото non bis in idem, при условие, че същата се начислява върху „бъдеща лихва“ (лихва за остатъчния период, въпреки че е върната предсрочно цялата главница), при условие, че главното задължение (главница) е върната предсрочно, а бъдещите плащания се погасяват с изплащане на основното задължение, въпреки това кредиторът претендира плащане на такса върху бъдещи вноски?

14. Води ли до неоснователно обогатяване на кредитора начисляването на такава такса върху бъдещи вноски за главница и върху бъдещи лихви, при условие, че главното задължение е погасено предсрочно?

Тринадесетият и четиринадесетият въпроси също са свързани с оплакванията в касационната жалба за нищожност на отделни уговорки от процесния договор, несъобразено, според касатора, от въззивния съд.

15. Физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е едноличен търговец, има ли качеството на потребител по ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договор за кредит, в случай че последното обезпечава задължения на едноличния търговец с личното си жилище, с единствения си недвижим имот?

Въпросът отново е свързан с оплакванията в касационната жалба относно качеството „потберител“ на сключилите договора за заем съдлъжници, обезпечили задълженията по договора.

Във връзка с тринадесети, четиринадесети и петнадесети от въпросите не е посочена практиката на Върховния касационен съд и актове на Съда на Европейския съюз, макар да има позоваване на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК като приложими.

16. Пропускът на въззивния съд да се произнесе по въпросите на исковата молба винаги ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила?

Според касатора обжалваното решение противоречи на ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС по т.д. № 1/2013г. Въпросът е свързан с оплакванията по касационната жалба, че от въззивния съд не са били обсъдени изложените в исковата молба обстоятелства, че Р. С. В. никога не е извършвала търговска дейност, а регистрацията й като едноличен търговец е била единствено с оглед сключването на договора между страните, за което заемателят е знаел.

17. Следва ли по ясен и разбираем начин да са посочени методът на изчисляване на лихвата, компонентите, които участват при формиране на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита? В тази връзка към кой компонент от гореизброените - лихва, неустойка или други, следва да се причисли, формира и изчислява уговорената в т. 2.4(е) от процесния договор такса за предсрочно погасяване, при условие, че същата се изчислява върху бъдеща лихва?

Във връзка с въпроса, свързан с оплакванията за нищожност на отделни клаузи от договора между страните, в изложението има позоваване на решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 165 от 02.12.2016г. по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 201 от 02.03.2017г. по т.д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

За всички поставени въпроси в изложението е посочено, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като приносът в тълкуването на въпросите осигурява разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, като променящите се обществени условия налагат съдебната практика да бъде осъвременена, доколкото масово се злоупотребява от страна на финансовите институции, сключвайки договор с умишлено регистриран за целта едноличен търговец или друго дружество, зад което се прикриват потребителски договори, ползващи се със закрилата на ЗЗП.

Посочено е още, че решението противоречи на най-новата тълкувателна практика на ОСГТК на ВКС, обективирана в ТР № 1/2020г., постановено на 27.04.2022г.

От насрещната страна по жалбата „Лено“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като недопустима и неоснователна. Недопустима е жалбата на Р. С. В. в качеството й на едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“Етюд-Р. В., както и тази на С. С. В.. По отношение на тях първоинстанционното решение е влязло в сила. Те не са подавали въззивна жалба. В останалата част касационната жалба се счита неоснователна. Обсъждат се заявените основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат подробно фактическите обстоятелства по спора, като се прави извод, че дори въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, то следва да бъде потвърдено като правилно. По-конкретно е изложено, че търговецът - заемател е обезпечил собствената си търговска дейност. Налице е законово закрепената презумпция на чл. 286 от ТЗ, съгласно която при съмнение се приема, че извършените от търговеца сделки са свързани с неговото занятие. Договорът за заем има характер на търговска сделка. Презумпцията по чл. 286 не е оборена. Изцяло се споделят мотивите на въззивния съд, който е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства. Не са ангажирани доказателства за привидност на сделката и е отречено правото да се ползва предвидената в ЗЗП и ЗКНИП потребителска защита. Предявеният иск е неоснователен и поради това, че в случая плащането е от трето лице (дружество, което не е страна по делото).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба на Р. С. В. в качеството й на едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“Етюд-Р. В.“, както и на С. С. В. срещу решението на Окръжен съд - Варна са недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане. Възражението на „Лено“ АД по делото за недопустимост на касационното производство в тази част е основателно. Исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, предявени от тези касатори като главни, са били отхвърлени от първоинстанционния съд и решението в тази част е влязло в сила като необжалвано. Предмет на въззивно обжалване е било първоинстанционното решение в частта, с която дружеството „Лено“ АД е осъдено да заплати на Р. С. В., като физическо лице, заемател по процесния договор, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 11 236. 82 лева, тъй като договорът, противоречащ на ЗКНИП е нищожен, и в тази част първоинстанционното решение е било отменено от въззивния съд. Това въззивно решение е предмет на касационното обжалване.

В останалата част касационната жалба с касатор Р. С. В. е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

Предвид изложеното по-горе относно мотивите на въззивния съд, обусловили отхвърляне на предявения от касатора Р. С. В. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, при преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

Първи, шести и петнадесети от поставените от касатора правни въпроси не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпроси, част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Това е, защото въпросите касаят физическо лице съдлъжник по договор за кредит (заем) или обезпечило такъв договор физическо лице, когато заемателят е търговец, а в случая въззивният съд е изложил фактически и правни изводи относно това дали заемателят има качеството потребител (действащ за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност) с оглед предмета на делото - предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД от заемателя за връщане на надплатена от него сума по договора, за който договор се твърди, че е нищожен. Въззивният съд не е обсъждал дали встъпилите в дълга съдлъжници, съответно тези обезпечили задължението, са имали качеството „потребители“. Не от името на такива лица е бил предявен искът за връщане на платено без основание.

Същото е по отношение на въпроси пети, единадесети, дванадесети, тринадесети, четиринадесети и седемнадесети, касаещи отделни клаузи от процесния договор с оглед твърденията в исковата молба, че тези клаузи са нищожни. Въззивният съд изобщо е отрекъл качеството на заемателя по процесния договор „потребител“. Отделно от това, както се посочи, искът по делото не е за връщане на надплатени суми поради нищожност на отделни клаузи от процесния договор, а за връщане на сума, съставляваща разлика между реално предоставени по договора 13 901. 18 лева и върнати от Р. С. В. 25 138 лева, т.е. при нищожност на целия договор.

Въпроси втори и трети също не могат да бъдат приети като такива от значение за изхода на спора. Вторият въпрос е основан на невярното твърдение, че въззивният съд е бил сезиран от няколко ищци. Както се посочи като необжалвано първоинстанционното решение в частта на отхвърлените искове на Р. С. В. в качеството й на едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“Етюд-Р. В., както и на С. С. В. е влязло в сила. Във връзка с третия въпрос не е посочено кои са процесуалните нарушения, допуснати от първоинстанционния съд. В касационната жалба изводите на този съд в решението му се подкрепят изцяло, без да има никакви оплаквания за допуснати в хода на първоинстанционното производство процесуални нарушения.

Дори да се приеме, че четвърти, седми, осми, девети и десети от въпросите по изложението са правни въпроси от значение изхода на делото, то не са удовлетворени допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Няма посочена практиката на Върховния касационен съд, на която въззивното решение, с оглед на поставените въпроси, да противоречи, нито са посочени конкретни актове на Съда на Европейския съюз, на които въззивното решение да се явява в противоречие. Формално във връзка с всички въпроси в изложението има позоваване на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но този критерий също не е обоснован. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства касаторът не сочи и не установява.

Шестнадесетият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран с оглед правомощията на касационния съдебен състав като такъв относно задължението на въззивния съд да се произнесе по въпросите на исковата молба в случай като този по делото, когато въззивното производство е било образувано въз основа на въззивна жалба на другата страна (ответника), е въпрос от значение за изхода на спора. В исковата молба на Р. С. В. е било изложено, че тя никога не е извършвала търговска дейност, а регистрацията й като едноличен търговец е била единствено с оглед сключването на договора между страните, за което заемателят е знаел, и по тези обстоятелства, според касатора, е трябвало да се произнесе въззивният съд, в рамките, също на направеното в хода на цялото производство оплакване, че е сключен договор с умишлено регистриран за целта едноличен търговец, зад което се прикрива потребителски договор, ползващ се със закрилата на ЗЗП.

Във връзка с този въпрос е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при което касационно обжалване следва да бъде допуснато - за проверка на съответствието на въззивното решението с възприетото в посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви към т. 2), съгласно което уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК, тълкувани в практиката на Върховния касационен съд, при тази своя дейност въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор – посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата и изложи фактическите си констатации и правните си изводи във връзка с тези искания и възражения.

На касатора Р. С. В. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 224. 74 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при цената на иска от 11 236. 82 лева, което е и обжалваемият интерес.

Воден от горното съдът