Определение № 692 от 16.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2002/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стомана Индъстри“ АД срещу решение № 50/17.02.2020г. по в. гр. дело № 807/2019г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1239/30.07.2019г. по гр.д. № 1775/2019г. на Пернишки районен съд, с което е уважен предявеният от ищцата Л. И. Г. срещу касатора иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване: „токсикохимична пулмофиброза“, установено с ЕР № 754/03.08.2016г. на ТЕЛК към УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД, [населено място], потвърдено в частта му относно професионалния характер на заболяването с решение № 906/24.10.2017г. на НЕЛК, ведно със законната лихва от 03.08.2016г. до окончателното изплащане, като е реализирана отговорността на ответника за съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Касаторът /ответник в производството/ поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло поради недоказаност на професионалния характер на болестта, а евентуално - да бъде присъдено по-ниско по размер обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ съобразно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Моли да му бъдат присъдени направените в касационното производство съдебни разноски. В изложението към касационната жалба „Стомана Индъстри“ АД навежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за съответствието на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване с принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, по който релевира разрешаването му в противоречие с многобройната практика на ВКС, цитирана в касационната жалба, довело до присъждане на несъразмерно високо обезщетение за действително претърпените от ищцата неимуществени вреди. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя и втория въпрос: Работодателят ли следва да доказва, че експертното решение за установяване на професионално заболяване е породило действие, или ищцата следва да докаже, че административната процедура за уведомяване на всички заинтересовани лица за издаденото експертно решение е спазена?, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 202/20.04.2011г. по гр.д. № 1635/2010г. на ВКС, IV г.о.. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда третия си въпрос: Влязло ли е в сила решението на ТЕЛК, ако то не е връчено на всички заинтересовани по административното производство лица по предвидения за това ред и представлява ли възражението на работодателя, с което се релевира това обстоятелство, упражняване на чужди права?, разрешаването на който счита, че ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя четвърти въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 283/14.11.2014г. по гр.д. №1609/2014г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 40/04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВКС, ІV г.о.. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в несъобразяване на присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и в неправилни правни изводи досежно влизането в сила на експертното решение и разпределената доказателствена тежест за установяване на този факт, т.е. в неправилно разрешаване на поставените правни въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба /ищца в процеса/ - Л. И. Г. подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. За да постанови обжалваното решение по предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване с правно основание чл. 200 КТ, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: от 1992г. ищцата е започнала работа в „Стомана“ АД на длъжност „машинист мостов кран“; от 2000г. на основание чл.123 КТ е преминала на работа в „Еврометал“ ЕООД, а от 2001г. на основание чл.123 КТ е продължила да работи при ответника „Стомана индъстри“ АД, като през цялото време е заемала длъжността „кранист”; трудовото правоотношение е прекратено на 22.05.2005г., като видно от направеното отбелязване в трудовата книжка, трудовият стаж при ответника е 18 години и 1 месец; впоследствие е работила на други места, като през периода 2012г.-2016г. отново е заемала длъжност „кранист" в ответното дружество. От приетото по делото Експертно решение №754/03.08.2016г. на ТЕЛК за общи и професионални болести при УМБАЛ „Св. Иван Рилски” ЕАД, [населено място], издадено при преосвидетелстване, е видно, че ищцата е с професионални заболявания: „други интерстициални белодробни болести: „Токсикохимична фиброза“ и „Вибрационна болест от общо вибровъздействие“. Със същото решение е приет професионалния характер на заболяването „Токсикохимична фиброза“, като са определени 60% трайно намалена работоспособност. В тази част решението на ТЕЛК е потвърдено с експертно решение № 906/24.10.2017г. на НЕЛК. При гореизложената фактическа обстановка, Пернишки окръжен съд е счел предявеният иск за доказан по своето основание, тъй като е установено от доказателствата в процеса, че ищцата е работила по трудов договор в ответното дружество като кранист и в резултат на продължителната работа при наличието на токсични фактори в работната среда – желязо и железни окиси, агломератни плаки с примес от манганови и флоеорни съединения, серен диоксид и въглероден диоксид, е заболяла от посоченото заболяване, което е признато по надлежния ред за професионално. Направеното от ответника възражение, че експертното решение на ТЕЛК/НЕЛК не е породило действие, поради опорочаване на административната процедура за уведомяване на заинтересованите страни в административното производство, въззивният съд е приел за неоснователно. Посочил е, че по делото е прието ЕР на ТЕЛК с отбелязване, че е влязло в сила и след като дружеството – жалбоподател твърди, че това решение не е влязло в сила, последното трябва да представи доказателства, че го е обжалвало. От съдържащите се в медицинското досие на ищцата документи, е намерил за установено, че решението на ТЕЛК е обжалвано от работодателя, но последният не е доказал, че е обжалвал постановеното от НЕЛК решение, предвид на което е счел, че професионалният характер на заболяването е установен с влязло в сила решение на НЕЛК. Посочил е, че доводите в жалбата за неспазване на процедурата за установяване професионалния характер на заболяването, не могат да се разглеждат в производството по чл. 200 КТ, като същите е следвало да бъдат релевирани в хода на административното производство. Уточнил е, че щом по делото е представено влязло в сила ЕР, то същото на основание чл. 113, ал.3 от Закона за здравето, е задължително за съда. Досежно размера на претендираното обезщетение и въз основа на приетите по делото медицинска документация, заключение на съдебномедицинска експертиза и свидетелски показания, Пернишки окръжен съд е констатирал, че заболяването, от което страда ищцата е причинено в резултат на над 25г. рисков трудов стаж в следствие на ежедневното наличие в работната среда на манган и съединенията му, серни и азотни оксиди, общ прах със съпътстващо действие на неблагоприятен микроклимат и физическо натоварване. Посочил е, че ищцата е лекувана многократно амбулаторно и стационарно по повод обостряне на заболяването и във връзка с динамичното му проследяване, като понастоящем професионалното заболяване на ищцата е „късна“ форма по отношение необратимост на патоморфологичните промени в белите дробове. Същото се проявява с лесна умора и задух при умерени физически усилия, често засилващ се задух с пристъпен характер, тежест в гърдите, „свирене“ в гърдите, кашлица с променлива експекторация. Заболяването е с хроничен характер на протичане, чести тласъци на обостряне във връзка с респираторни инфекции и необратимо развитие. Задълбочават са вентилаторните нарушения, увеличава се степента на хронична дихателна недостатъчност, зачестяват възпалителните тласъци и се достига до белодробно сърце и сърдечна недостатъчност. Предвид възрастта на ищцата /61 г./, посочените симптоми ще се задълбочават, като трайно излекуване не може да се постигне. Заболяването има хроничен характер на протичане и необратимо развитие, макар ищцата вече да не е подложена на вредните фактори на работната среда. С оглед на това е приел, че справедливото обезщетение за търпените от Г. неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лева, поради което и е потвърдил изцяло постановеното първоинстанционно решение. Поставените от касатора втори, трети и четвърти въпроси, изпълняват изискването за общо основание за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл по тях, за да отхвърли направеното от ответника защитно възражение, свеждащо се до неуведомяване на всички участници в административното производство по установяване на професионалния характер на заболяването на ищцата за решението на ТЕЛК и НЕЛК, което пречи на административния акт да влезе в сила и да породи правните си последици. Не са налице обаче поддържаните в изложението допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК поради наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено изцяло. Няма възражения на ответника, релевирани във въззивната жалба или в първоинстанционното производство, по които въззивният съд да е пропуснал да се произнесе. По предявен иск с правно основание чл. 200 КТ ищецът следва да докаже причинната връзка между увреждането и условията на труд с влязло в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК, като не е необходимо върху експертното решение да има отбелязване от органа, който го е издал, че решението е влязло в сила и на коя дата. Работодателят, оспорващ обстоятелството, че решението е влязло в сила трябва да представи доказателства, че го е обжалвал и подадената жалба се разглежда от горестоящия административен или съдебен орган /в този смисъл е решение № 213/12.07.2011г. по гр.д. № 1761/2009г. на ВКС, ІVг.о./. Дори и върху самото експертно решение да липсваше отбелязване относно момента му на влизане в сила /какъвто не е настоящият случай, при който има изрично отбелязване, че е влязло в сила/, доказването на това обстоятелство може да се осъществи в процеса с всички доказателствени средства, а в случай, че работодателят оспорва пораждането на действие на експертното решение, той носи доказателствената тежест да установи, че е обжалвал акта пред административните или съдебните органи /в този смисъл са и решение № 185/27.05.2010г. по гр.д. № 5264/2008г. на ВКС, III г.о. и решение № 273/19.05.2011г. по гр.д. № 65/2010г. на ВКС, IV г.о./ Представеното по делото валидно постановено експертно решение на ТЕЛК, потвърдено от НЕЛК, освен индивидуален административен акт, представлява и официален свидетелстващ документ, с обвързващ съда характер досежно извършеното удостоверително изявление. Последното може да бъде оборено, като оспорващата го страна носи тежестта да установи обратното – в случая да опровергае влизането му в сила. Ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства, опровергаващи влизането в сила на експертното решение на ТЕЛК, при което въззивният съд е приел възражението му в тази връзка за неоснователно. Този извод не противоречи на цитираното от касатора решение № 202/20.04.2011г. по гр.д. № 1635/2010г. на ВКС, IV г.о., тъй като приетото в последното разрешение касае различен от процесния случай, в който е липсвало официално удостоверително изявление за влизането в сила на решението на ТЕЛК/НЕЛК, при която хипотеза тежестта за доказване на този положителен факт е възложена на ищеца, който се ползва от правните последици от настъпването му. Следователно не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол по горепосочените правни въпроси. По отношение на първия поставен от касатора въпрос, касаещ нарушаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, отново не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Приложението на принципа за справедливост от решаващия съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, е съответно на посочения смисъл на закона от задължителната /ППВС №4/23.12.1968г./ и незадължителната безпротиворечива съдебна практика на ВКС, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др.. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от професионалното заболяване при отчитане на медицинската прогноза за развитието му напред във времето. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи изцяло с горецитираната практика на ВКС, преценявайки всички правнорелевантни обстоятелства /наличния физически дискомфорт, причинен от необратимото увреждане на белия дроб на ищцата, затрудненото дишане, тежката кашлица, честите пристъпни прояви, напредващата й възраст, хроничния характер на болестта, отсъствието на благоприятна прогноза за възстановяване, сигурното влошаване на здравословното състояние без възможност за излекуване, нарушеното качество на живот и отсъствието на желание за социални контакти, необходимостта от честа хоспитализация и чужда помощ/, при което присъденият размер на обезщетението от 15 000 лв. удовлетворява, а не накърнява, изискването за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразно гореизложеното не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на атакуваното въззивно решение и по първия поставен правен въпрос. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Релевираните от касатора пороци на въззивното решение не съставляват горепосочените квалифицирани състави на неправилност, водещи до очевидната му неправилност, поради което не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът - ответник следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 1 200 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред ВКС, платен в брой съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 13.07.2020г... Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,