Определение № 4731 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4763/29.07.2025 година, подадена от Т. И. К., срещу решение № 163/20.06.2025 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 98/2025 година в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 590/22.07.2024 година на Районен съд Шумен, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1386/2023 година е отхвърлен предявения от Т. И. К. срещу „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен иск с правно основание чл. 121а, ал. 4 от КТ за разликата над 7746.95 лева до пълния предявен размер от 23 211.91 лева. Със същото решение съставът на Окръжен съд Шумен е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен е осъдено да заплати на Т. И. К. сумата от 7746.95 лева, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 28.09.2022 година до 24.04.2023 година, на основание чл. 121а, ал. 4 от КТ. В тази му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В подадената от Т. И. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен от Т. И. К. иск, с правно основание чл. 121а, ал. 4 от КТ да бъде уважен в пълния му претендиран размер. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Шумен по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен е подал отговор с вх. № 5725/24.09.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 163/20.06.2025 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 98/2025 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Т. И. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 02.07.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 4763/29.07.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С оглед на това, че решение № 163/20.06.2025 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 98/2025 година не е обжалвано в частта му, с която първоинстанционното решение № 590/22.07.2024 година на Районен съд Шумен, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1386/2023 година е потвърдено в частта му, с която „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен е осъдено да заплати на Т. И. К. сумата от 7746.95 лева, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 28.09.2022 година до 24.04.2023 година, на основание чл. 121а, ал. 4 от КТ, същото е влязло в законна сила в тази му част. Поради то въпросът за наличието на задължение на „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен към Т. И. К. по чл. 121а, ал. 4 от КТ е разрешен със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван. Спорен е само размера на задължението, като по този повод съставът на Окръжен съд Шумен е изложил съображения, че от приложените по делото пътни листа, ЧМР и извлечения от джипиес системи, както и от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установявало, че през периода 28.09.2022 година–24.04.2023 година Т. И. К. бил извършвал международни превози с товарни автомобили с прикачени към тях полуремаркета на територията на страни членки на ЕС, за срок по-дълъг от 30 дни при всяко командироване, като бил превозвал товари и пратки между 61 товаро-разтоварни пункта с местонахождение в 14 страни от ЕС. Товарните превози били извършени с 81 курса между пунктовете за товарене и разтоварване, съгласно адресите на изпращача и получателя на товара. Броят на курсовете от мястото на товарене до мястото на разтоварване в един пътен лист бил 3-4 броя, като курсовете се извършвали на територията на 35 държави. Курсовете между пункта за товарене до пункта на разтоварване били извършвани през интервал от време, разделено на 21 периода с продължителност до 9 дни. Данните от джипиесите съответствали напълно с маршрутите, описани в пътните листа от място на товарене до място за разтоварване. Видно от приложените ЧМР, както и от отговорите на законния представител на „Харизанов Транс“ ЕООД [населено място], международните превози, които К. бил изпълнявал били възлагани на дружеството – работодател на същия от чуждестранен спедитор със седалище в Кралство Белгия. От това следвало, че през време на действие на трудовия му договор с „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен, Т. И. К. бил командирован от същия в чужбина за предоставяне на услуги, изразяващи се в осъществяване международен превоз на товари, по възлагане от ползвател (спедитор) със седалище в Кралство Белгия, което налагало извод, че на основание чл. 121а, ал. 4, във връзка с ал. 1, т. 1, б. „а“ от КТ, във връзка с чл. 6 от Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги и КТД от 01.04.2005 година, обявен за общозадължителен по смисъла на Директива 96/71/ЕО и отнасящ се до мобилните работници на компаниите, които попадали в Съвместния подкомитет за автомобилен транспорт и логистика от името на трети страни, за работа, извършена в Кралство Белгия, работодателят бил длъжен да му заплаща възнаграждение, съответстващо на предвидените в посочения КТД ставки. В конкретната хипотеза характера на командироване на Т. И. К., независимо от посоченото в командировъчните заповеди бил с цел извършване международен превоз на товари в различни държави членки на ЕС за срок по дълъг от 30 дни, без връщане в държавата на установяване и по възлагане на спедитор със седалище в Кралство Белгия, което налагало извод, че по отношение трудовото възнаграждение на работника била приложима именно разпоредбата на чл.121а от КТ и то следвало да бъде определено по правилата на Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, при съобразяване законодателството на приемащата държава, която в случая е Кралство Белгия. Предвид това и на заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, според което възнаграждението, което Т. И. К. би получил по ставките, посочени в Белгийския КТД възлизало на 30 407.36 лева, от която сума работодателят му бил заплатил 5801.96 лева-брутно трудово възнаграждение и 16 858.45 лева–суми за командировки и разходи или общо 22 660.41 лева, следвало че „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен дължало на К. на основание чл.121а, ал.4 от КТ разликата от 7746.95 лева, за която искът се явявал основателен и доказан и следвало да се уважи. В останалата част, за разликата до 23 211.91 лева искът бил неоснователен и подлежал на отхвърляне. За посочената разлика не се дължало произнасяне по предявения евентуален иск, а освен това за Т. И. К. не било налице основание да претендира вземания, произтичащи от договорно правоотношение, каквото било това за трудово възнаграждение по реда на чл.59 от ЗЗД. По тези съображения, въззивният съд приемал, че първоинстанционното решение било правилно и следвало да се потвърди в частта, в която „Харизанов Транс“ ЕООД гр. Шумен бил осъден да заплати на Т. И. К., на основание чл.121а, ал.4 от КТ, сумата от 7746.95 лева, както и в частта, в която дружеството било осъдено да заплати по сметка бюджета на съдебната власт държавна такса в размер до 309.88 лева и деловодни разноски в размер до 110 лева. В останалата му част първоинстанционното решение било неправилно и следвало да се отметни, като вместо него бъдело постановено друго, с което предявеният главен иск за разликата над 7746.95 лева до 23 211.91 лева да бъдел отхвърлен като неоснователен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. И. К. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Шумен да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?; за това длъжен ли е съдът да обсъди, мотивира и посочи защо приема заключението на вещото лице ? и за това следва ли да се приспадат платените от работодателя разходи за командировки, при определяне размера на дължимо трудово възнаграждение при командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а от КТ?. По отношение на първия от въпросите се твърди противоречие между въззивното решение на Окръжен съд Шумен от една страна и решение № 120/04.04.2013 година, постановено по гр. д. № 964/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. от друга страна. По отношение на втория въпрос твърдяното противоречие е между въззивното решение от една страна и решение № 248/16.11.2019 година, постановено по гр. д. № 1271/2015 година и решение № 224/07.01.2019 година, постановено по гр. д. № 612/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. По този начин Т. И. К. обосновава наличието на допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на тези два въпроса. Същите обаче не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със задължението си да установи точно предмета на делото, включващ твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, като се произнесе по тях извършвайки собствена преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи собствени мотиви по както по отношение на фактическата обстановка, която приема за установена, така и за приложимите към нея правни последици. Това е важи и за частта от въззивното решение, в която съставът на Окръжен съд Шумен е формирал противоположни на първата инстанция изводи по основателността на предявената претенция. Затова първият въпрос не обуславя допускането на исканото от К. касационно обжалване. Това се отнася и до втория от поставените въпроси, тъй като съдът е формирал волята си за отхвърляне на иска използвайки и интерпретирайки данните от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Във връзка с това в заключението конкретните данни камо са посочени, но извод за дължимост или недължимост на сумите, който да бъде възприет от съда не е правен. Изводът не направен и мотивиран от самия въззивен съд, който е изложил мотиви към решението си в тази насока. Третият от въпросите пряко е обусловил изводите на въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и за частично отхвърляне на предявения иск. По отношение на него К. твърди, че въззивното решение противоречи на определение № 610/05.07.2022 година, постановено по гр. д. № 4269/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 50 166/15.03.2023 година, постановено по гр. д. № 3424/2022 година и определение № 409/3-.01.2024 година, постановено по гр. д. № 1825/2023 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Посочените определения са такива по чл. 288 от ГПК и с тях посоченият въпрос не е разрешаван по същество, а чрез мотивите на касационния съд във връзка с него, е обосновавано допускането или не на касационното обжалване. Доколкото обаче въпросът е от значение за спора, исканото обжалване трябва да бъде допуснато по него на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. И. К. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Шумен да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Т. И. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Шумен. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 163/20.06.2025 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 98/2025 година, по подадената срещу него от Т. И. К., касационна жалба с вх. № 4763/29.07.2025 година и такова трябва да се допусне. Делото ще следва да се доклада за насрочване в съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение