Определение № 2241 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2018/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6009/25.03.2025 г. на Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието и храните, чрез Ж. Д.-Л., срещу въззивно решение № 161/04.03.2025 г. по в. гр. д. № 77/2025 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответниците по касация – П. Т. З. и Я. П. З., и двамата от [населено място], чрез адвокат Н. Д., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 2522 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 306/2024 г. на Районен съд - Бургас, с което е признато за установено по отношение на Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието и храните, че ищците П. Т. З. и Я. П. З. са собственици на основание давностно владение на реална част от поземлен имот с идентификатор ***, с адрес на имота: [населено място], м. „М.“, целият с площ от 34888 кв.м., която реална част е с площ от 2851 кв.м. и е в границите, оцветени в син цвят в комбинирана скица – Приложение № 2 към приетата СТЕ, която скица е неразделна част от решението. Въззивният съд е възприел фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Приел е за установено, че П. и Я. З. са предявили установителен иск за собственост по давностно владение на реална част с площ 2828 кв.м. от имот с идентификатор ***, целият с площ от 7794 кв.м. Прието е, че процесният имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и за него няма реституционни претенции. От съдържанието на протокол от 17.01.1994 г. по чл. 45, ал. 3 ППЗСПЗЗ съдът е констатирал, че земята, върху която са изградени стопанските постройки, не е уредена по съответния ред, като комисията е определила необходимите площи, прилежащи към сградите и съоръженията, по действащата нормативна уредба. Посочено е, че спорният терен попада в границите на стопански двор, зает е от стопански постройки на кооперацията в [населено място], поради което представлява имот по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Като такъв той е държавна собственост на основание чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ и съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ е актуван като частна държавна собственост на 10.10.2022 г. От показанията на свидетелите И. Е. и Ж. П., председател на земеделската кооперация, се установява, че дворното място е оградено с железни тръби и мрежа от всички страни около 1994-1995 г. Първоначално П. З. заедно с баща си се е занимавал с животновъдство, а след 1998 г. сам е продължил да стопанисва мястото като зърнопроизводител. От заключението на техническата експертиза съдът е установил, че общата площ на заградения имот е 7794 кв.м. и представлява стопански двор със застрояване за селскостопански нужди, като попада в поземлени имоти с идентификатор ***, ***, ***, ***, ***. Завладяната част от имота попада в поземлен имот с идентификатор *** с площ от 2851 кв.м. При тези фактически данни, съдът е приел, че имотът е държавна собственост по силата на ЗСПЗЗ. Същият попада в обхвата на земите по чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ и подлежи на актуване съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ. Изложени са съображения, че с оглед твърдяното от ищците придобивно основание, приложение намира ТР №3/2017 г., ОСГК на ВКС, в което е посочено, че започналият да тече от 01.06.1996 г. десетгодишен давностен срок изтича на 01.06.2006 г. На 31.05.2006 г. е влязъл в сила мораториум, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС, с който е спряна давността за придобиване на държавни и общински имоти, удължаван многократно до 31.12.2022 г. С решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България разпоредбата е обявена за противоконституционна, с което придобивната давност за имот частна държавна или общинска собственост е започнала да тече от влизане в сила на решението. Съдът е направил извод, че в случая десетгодишният давностен срок за придобиване на процесния имот е изтекъл, започвайки да тече от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. когато е спрян, след което е продължен в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и след влизане в сила решението на Конституционния съд. Като неоснователно е прието възражението, че липсва посочен начален момент на течението на придобивната давност. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че имотът е владян от ищците и праводателя на ищците към 01.01.1996 г., която дата е началният момент, от който се осъществява давностно владение. Съдът е посочил като неоснователно и второто оплакване на Българската държава, че имотът представлява част от държавен поземлен фонд и съгласно чл. 47, ал. 1, предл. второ ППЗСПЗЗ, доколкото земята попада в обхвата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ и върху нея са разположени обекти на организации по §12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, което изключва хипотезата на чл. 47, ал. 2, предл. второ ППЗСПЗЗ, тъй като в държавния поземлен фонд попадат само земеделски земи по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Касаторът бланкетно се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да посочи кой е правният въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевирани са единствено доводи за несъгласие с приетото от въззивния съд по наведените във въззивната жалба възражения. В тази връзка следва да се посочи, че изложеното съдържа само касационни оплаквания, касаещи правилността на въззивното решение, които не могат да се проверят в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.