Определение № 131 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1006/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Ш. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], общ. Момчилград, обл. Кърджали, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 132 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 2219/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, втори състав, в частта, с която е потвърдено решение № 7796 от 12.12.2018 г. по гр.д. № 9050/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-17 състав, в частта за отхвърляне иска на касатора с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), предявен против „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му – Ш. Р. М., починал при ПТП, настъпило на 12.02.2014 г., за разликата над присъдените 100 000 лв. до претендираните 200 000 лв. - частичен иск от 500 000 лв. Касаторът поддържа, че атакуваното решение в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че съдът е определил полагащото му се обезщетение за претърпените неимуществени вреди в занижен размер, тъй като не е приложил правилно въведения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. Намира, че решаващият съдебен състав не е взел предвид всички твърдени и доказани в хода на процеса факти или същите са само изброени, без да се отчете тяхното реално значение за конкретния правен спор; не е обосновал убедителен оценъчен извод за значението им, не е оценил съответно приноса на всеки от отделно обсъдените критерии по отношение обхвата на търпените от ищеца болки и страдания; омаловажил е близостта на връзката между ищеца и починалия му баща и пр. Същевременно, неправилно съдът е приел, че критерии за преценка относно справедливия размер на обезщетението са възрастта на ищеца и на починалия, т.к. при претендирането на обезщетение за неимуществени вреди от значение са емоционалните и психологическите аспекти на преживяното, които не са пряко обвързани от определена възраст. Касаторът намира, че въззивният съд не е направил нужната самостоятелна преценка на доказателствата по делото, не е обсъдил оплакванията му относно икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователните лимити на задължителната застраховка „Гражданска отговроност на автомобилистите“, нито е посочил аналогична съдебна практика, на която счита, че така определеният размер на репарацията отговаря. Прави оплакване и за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в недопускане на относими, допустими и необходими доказателства за разпит на свидетели и изготвяне на съдебно-психологическа експертиза, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната му в касационната инстанция безплатна правна помощ. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които, според касатора, са от значение за изхода на спора и са обусловили решаващите изводи на съда, а именно: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?; 2. Съставлява ли самостоятелен критерий, от който съдът следва да се ръководи при определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД при предявен пряк по чл. 226 КЗ (отм.), възрастта на починалото и претендиращото в резултат на неговата смърт обезщетение лице и как този показател следва да рефлектира върху критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД?; 3. При наличието на какви предпоставки следва да се приеме, че са налице „обичайни болки и страдания“ на правоимащ, при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД по предявен от него иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) за обезщетяване на неимуществените му вреди, настъпили в резултат на смъртта на негов близък родственик, починал в резултат на ПТП?; 4. Следва ли съдът да изложи мотиви в случаите, когато приема за установено дадено обстоятелство по делото, както и да отговори на всички доводи и оплаквания на страните, заявени във въззивните им жалби?; 5. Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд? и 6. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не допусне поискана по молба на страната експертиза, когато заключението по нея ще допринесе за изясняване на някои възникнали по делото въпроси за установяването на релевантен за делото факт, свързан с интензитета на търпените от правоимащо да претендира обезщетяване на неимуществени вреди лице по предявен от него пряк иск по чл. 266, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя на виновния водач, причинил по непредпазливост смърт на негов най-близък родственик? Касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с позоваване на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитира следната задължителна съдебна практика на ВС и съдебна практика на ВКС, в противоречие с която е произнасянето на въззивния съд: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 108 от 30.06.2017 г. по гр.д. № 60323/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 112 от 21.06.2017 г. по гр.д. № 60334/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 78/2011 г. на ВКС, III г.о. и решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ВКС, IV г.о. – по въпрос № 1; решение № 178 от 12.11.2013 г. по т.д. № 458/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 205 от 26.11.2010 г. по т.д. № 218/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 158 от 22.03.2016 г. по т.д. № 1919/2014 г. на ВКС, I т.о. – по въпрос № 2; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г. на ВКС, I т.о.;, решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д. № 2254/2013 г. на ВКС, II г.о. – по въпрос № 4; т. 7 от ППВС № 6 от 23.12.1968 г. и решение № 165 от 18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на ВКС, IV г.о. – по въпрос № 5 и т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 6, поставени в изложението на касатора на основанията за допускане на касационно обжалване. По втория поставен въпрос се поддържа наличието на факултативния селективен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, със становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на оплакванията срещу правилността му. Претендират се разноски. Третото лице – помагач „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, с оглед предметните предели на спора във въззивното производство, а именно относно размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди, и след обсъждане на събраните по делото гласни доказателства за връзката между бащата и сина преди произшествието и отражението на загубата на бащата върху психиката на сина, съставът на въззивния съд е посочил, че се ръководи от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ППВС и съдебната практика на ВКС, в които се приема, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - характер на увреждането, начин на извършването му, интензитет и продължителност на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания, конкретните обстоятелства, при които е извършен деликтьт, възрастта на увредения, общественото му положение, степента на родство и отношенията между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение и пр. В настоящия случай, с оглед събраните и обсъдени доказателства, въззивният състав е достигнал до извода, че първоинстанционният съд е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, които са от значение при определяне на обезщетението за причинените морални вреди - това, че пострадалият и ищецът са живеели в едно общо домакинство, в дух на близост, разбирателство и взаимопомощ; че след инцидента ищецът загубил мотивацията си за работа и общуване и поведението му коренно се променило; допълнително са съобразени възрастта на бащата /76 г./ и тази на ищеца /в зряла възраст, изградил семейство/. Предвид установените факти, момента на настъпване на вредите – м. февруари 2014 г., съдебната практика, вкл. и завишените лимити на застрахователните покрития по застраховка „Гражданска отговорност“ към тази дата, въззивният съд е приел, че сумата от 100 000 лв. адекватно ще обезщети понесените от ищеца неимуществени вреди. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касация на въззивното решение в обжалваната му част, предвид следното: Материалноправните въпроси, формулирани от касатора, обобщено се отнасят до приложението на чл. 52 ЗЗД, но в по-голямата си част пряко касаят обосноваността и правилността на формираните в тази връзка изводи на въззивния съд. Както е посочено в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на обжалваното решение не е в предмета на селективното производство по чл. 288 ГПК, а поставените въпроси съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК следва да имат правен, а не фактологичен или логически характер. С оглед изложеното съдът намира, че така поставените въпроси не удовлетворяват общото изискване за достъп до касация, а от друга страна, не се констатира противоречие между обжалваното решение и задължителните постановки на ППВС № 4/68 г., които стоят в основата на цялата цитирана от касатора практика на ВКС. Изцяло относими към правилността на определението по чл. 267 ГПК са последните два процесуалноправни въпроса /дали съдът е извършил процесуално нарушение, като не е уважил доказателствените искания на ищеца/, поради което казаното по-горе важи и за тях. Следва все пак да се отбележи, че в това определение съдът мотивирано и в съответствие със съдопроизводствените правила е формирал извода си, че доказателствата, които не са били допуснати пред първата инстанция, няма да доведат до по-голямо изясняване на фактическата обстановка по спора. Въпросът за мотивирането на съдебния акт не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика и тази по чл. 290 ГПК, доколкото недостатъчно обсъдените според касатора възражения и доводи /относно съдебната практика и икономическата конюнктура/ не биха се отразили върху формираните крайни изводи по спора в исканата насока. Поради неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, в полза на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД следва да се присъдят разноски - юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК, в размер на 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение