Определение № 60467 от 09.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4073/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Община Съединение, гр. Съединение и на Л. С. Ш. срещу решение № 829 от 14.08.2020 г. по гр. дело № 1038/2020 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/, гражданско отделение, VІІ въззивен състав. Отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата, подадена от Л. С. Ш. е постъпил от само от Община Съединение. Касационната жалба на Община Съединение е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол. Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение № 757 от 28.02.2020 г. по гр. дело № 4098/2019 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете, предявени от Л. С. Ш. против касатора за заплащане на обезщетения за вреди от трудова злополука, претърпяна на 26.02.2018 г., призната за трудова с разпореждане от 06.03.2018 г. на длъжностно лице от ТП на НОИ – П., а именно за неимуществени вреди в размер на сумата 8000 лв., за имуществени вреди, за заплатени медикаменти и консумативи в размер на сумата 45.05 лв., ведно със законната лихва върху присъдените главници от 26.02.2018 г. до окончателното изплащане на задълженията и в частта, с която е присъдил разноски в размер на сумата 502.82 лева, като е осъдил ответника, сега касатор да заплати сумата 631.05 лв. разноски за въззивното производство. За да постанови този правен резултат, съставът е приел, че ищцата е заемала длъжността „общ работник“ в ответната община и е изпълнявала трудови задължения по длъжностна характеристика, като на 26.02.2018 г. по време на работа е претърпяла трудова злополука – нараняване на левия крак при пропадане в шахта, във вътрешността на складово помещение, когато с други работници е следвало да изнесат машина за почистване на сняг. Разгледани са медицинската експертиза, писмените доказателства, показанията на свидетелите Г., Ш. и Р.. Обсъдена е съдебноагрономическата експертиза и е разгледано възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат. Прието е за доказано твърдението, че ищцата се е занимавала с организиране на работата, разпределение на задачите на общите работници, както и че на процесната дата е навалял сняг, което е породило необходимостта от използване на машината за сняг. Съставът е приел още, че изваждането на машината не може да се определи като рискова дейност, предприета в противоречие с длъжностната характеристика на ищцата. Направен е извод, за това че процесното увреждане не е настъпило в резултат на самоволни действия, предприети в противоречие с длъжностната характеристика на страната. Изложени са съображения за съпричиняване на вредоносния резултат, произтичащо от влизане в неосветено помещение и непредприемане на действия по включване на осветлението. Мотивирани са съображения за определяне на съпричиняването в размер на 20 %, както и съображения за определяне на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10000 лв., от които е присъдена сумата 8000 лв., предвид определеното съпричиняване на вредоносния резултат. С оглед на приетото съпричиняване е присъдено и обезщетение за имуществени вреди - медикаменти и консумативи в размер на сумата 45.05 лв. Въпросите, поставени по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани, както следва: „Нарушен ли е общественият критерий за справедливост, заложен в нормата на чл. 52 от ЗЗД, ако размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 200 от КТ не е съобразен с конкретните факти и обстоятелства по конкретния правен спор /включително възраст на пострадалия, социален живот, стандарт на живот преди и след увреждането и т.н./.“; „Нарушен ли е принципът за намаляване отговорността на работодателя при условията на чл. 201, ал. 2 от КТ поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия вследствие на допусната от него груба небрежност, допринесла за настъпване на трудовата злополука.“. Страната твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС – решение № 125/04.05.2016 г., решение № 252/30.09.2016 г., решение № 291/11.07.2012 г. на състави на ІV г.о., решение № 54/24.03.2016 г. на състав на ІІІ г.о. Поддържани са кратки доводи за допуснати според жалбоподателя нарушения от състава /неотчитане на всички факти и обстоятелства от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, възприемане на съображения, несъответстващи на доказателствата, установяващи конкретно поведение на ищцата, неприемане на съпричиняване на вредоносния резултат в по - голям процент от приетия процент на съпричиняване от районния съд/. Първият поставен въпрос не формира общо основание. Несъобразяването на обстоятелства по делото, с което касаторът свързва нарушаването на критерия за справедливост е оплакване за необоснованост на изводите, а искането да се отговори на въпроса, нарушен ли е критерия за справедливост е по съществото на спора, тъй като произтича от твърдение за нарушение на материалния закон /оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК/. Въпрос, който е от значение за обоснованост на изводите, както и за правилност на решението, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не формира общо основание, като в тълкувателните мотиви е аргументирано разбирането, че за да притежава характеристиките на обща предпоставка, правният въпрос следва да е изведен от разрешения на въззивния съд. В случая, въпросът е изведен от становище на страната за необоснованост на изводи на състава и неправилност на съдебния акт и затова няма правно значение за селектиране на касационната жалба. ПОС е приел наличието на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, за да определи паричен еквивалент на засегнатите неимуществени блага в размер на сумата 10000 лв., а именно травматични увреждания, установени със съдебномедицинска експертиза и доказателства, последиците от тях, отразили се в живота на ищцата, възстановителните процеси. Следва да се има предвид още, че в преценката си за кръга на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, съставът е съобразил въведените с исковата молба твърдения за засегнати неимуществени блага, извън които не е допустимо обсъждането на други обстоятелства. Следователно с цитирания въпрос, касаторът не е формулирал въпрос, годен да формира общо основание. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол /в този смисъл са разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС/. Приложената практика не е относима към първият поставен въпрос, тъй като засяга въпрос за съпричиняването, а поставеният въпрос е за приложение на чл. 52 ЗЗД. Освен това, изложението не съдържа обосновка на противоречия между разрешения в практиката на ВКС и изводи във въззивното решение. Следователно не е налице и мотивиране на допълнителни предпоставки. Вторият поставен въпрос също така не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е по правилността на въззивното решение и по – конкретно по основателността на възражението по чл. 201, ал. 2 КТ. В споменатата по- горе т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че определена категория въпроси, включително тези, които засягат правилността на въззивното решение, третират обстоятелства по съществото на спора и не представляват общи основания, съответно нямат значение за селектиране на касационната жалба. Затова въпросът относно това, нарушен ли е принципът за намаляване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ, както и въпросът за размера на съпричиняване на вредоносния резултат, който според изложението в чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е определен от състава в занижен размер е относим към други основания-тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство. Поради това същият въпрос, посочен по – горе, не удовлетворява изискванията за общо основание, което има за правна последица недопускане на касационно обжалване, без да се обсъждат сочените за това допълнителни предпоставки – касационни решения, на които се позовава страната. Друго основание, за което се излагат твърдения е основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Доводите на жалбоподателя не са относими към разпоредбата. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторът твърди, че мотивите на решението не съответстват на доказателствата относно размера на обезщетението и степента на съпричиняване на вредоносния резултат. Оплакването е по чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост на решението и не формира основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Поради това, съставът на ВКС приема, че не е налице предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по тази част от изложението. Не са мотивирани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която разпоредба е цитирана като нормативен текст, без обосноваване на общи и допълнителни предпоставки. Страната е следвало да се позове на практика на ВКС, която според нея е формирана при неточно приложение на закона по въпроси, по които съставът се е произнесъл в съответствие със заложените в тази практика разрешения или да се позове на актове на състави на ВКС, чиито разрешения не са актуални, като при твърдение за липсата на съдебна практика е трябвало да обоснове необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, чието съдържание намира за непълно, неясно или противоречиво. Немотивирането на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационен контрол по тази част от изложението. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени релевираните от касатора основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Касационната жалба на Л. С. Ш. е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол. Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която въззивният съд е отменил решение № 757 от 28.02.2020 г. по гр. дело № 4098/2019 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете, предявени от Л. С. Ш. против касатора за заплащане на обезщетения за вреди от трудова злополука, претърпяна на 26.02.2018 г., призната за трудова с разпореждане от 06.03.2018 г. на длъжностно лице от ТП на НОИ – П., а именно за неимуществени вреди за разликата между 8000 лв. и 12800 лв., за имуществени вреди, за заплатени медикаменти и консумативи за разликата между 45.05 лв. и 56.31 лв., както и за пропуснати ползи, нереализирани приходи от земеделска продукция в размер на сумата 3717 лв. ведно със законната лихва върху тези разлики, формиращи присъдените главници, считано от 26.02.2018 г. до окончателното изплащане на задълженията и в частта, с която е присъдил разноски в размер над 502.82 лв. до 1035.83 лв., и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил претенциите за посочените разлики, за пропуснати ползи изцяло и е присъдил разноски в полза на ответника по исковете, за първоинстанционното производство в размер на сумата 564.99 лв. и за въззивната инстанция в размер на сумата 826.08 лв. Този правен резултат е обоснован с изложените вече по предходната касационна жалба съображения за настъпване на увреждането и определяне на размера на обезщетенията предвид приетото съпричиняване на вредоносния резултат. Въпросите, поставени по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани, както следва: „Какви са конкретните обективни обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди ?“; „Задължен ли е съдът, в своите мотиви, да посочи изчерпателно всички конкретни обстоятелства, както и следва ли да анализира и коментира подробно тяхното значение за определяне на размера на неимуществените вреди ?“. Първият поставен въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание, тъй като не съдържа обстоятелствата, които според страната не са взети под внимание при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В кратките доводи се цитират части от мотиви на решение № 70/01.08.2017 г. на състав на ВКС, ІV г.о. относно обстоятелствата, с които се свързва критерия по чл. 52 ЗЗД. Тези обстоятелства, в конкретния случай, очертани чрез вид и естество на причинените здравословни увреждания, претърпени болки и страдания, продължителност на оздравителния процес, ежедневни житейски неудобства и лишения, наложени по време на оздравително – възстановителен процес, са разгледани и подложени на преценка от състава. Или като релевантни за размера на обезщетението за неимуществени вреди, същите са включени в преценката на състава и са обусловили решаващия му извод за определяне на паричния еквивалент на обезщетението за репариране на претендираните вреди. Подробно са обсъдени обстоятелствата, констатирани от вещото лице лекар, както и от писмените и гласни доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на състава относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, респективно относно значението им за определяне на този размер, не аргументира противоречие между разрешенията на въззивния съд и касационния съд и отклонение от тълкувателните изводи на ВКС в посоченото решение, тъй като е насочено към друг вид основания, а именно визираните в чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо с въпроса и доводите към него не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос също така не удовлетворява изискванията за обща предпоставка, тъй като в съдържанието му, както и в доводите към него не са отразени обстоятелствата, които според касатора Ш. имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не са коментирани и анализирани от въззивния съд. Затова страната не обосновава противоречие с разрешенията в ППВС № 4/23.12.1968 г., на което се позовава. При тези обстоятелства, настоящият състав на ВКС намира, че с въпроса и доводите към него не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси: „Има ли пречка да бъде определено и присъдено обезщетение за пропуснати ползи за нереализиран доход от производството и продажбата на селскостопанска продукция ?“; „Климатичните и метерологичните условия представляват ли абсолютна и непреодолима пречка да се реализират доходи от продажба на селскостопанска продукция ?“; „При производство и продажба на селскостопанска продукция климатичните и метерологичните условия обуславят ли реална невъзможност или отсъствие на висока степен на вероятност да бъде реализиран доход и съответно да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи по смисъла на чл. 82 от ЗЗД ?“. Първият поставен въпрос не произтича от конкретните решаващи изводи на въззивния съд. Съставът е приел, че пропусната полза – в случая невъзможността да се реализира печалба от производството и продажбата на земеделска продукция от 6.5 дка земеделска земя, трябва да се разглежда в съответствие с разрешенията в ТР № 3/12.12.2012 година по т. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като след обсъждане на доказателствата е констатирал, че по делото не е установено регулярното реализиране на доходи от производство и продажба на земеделска продукция, както и предприемането на агротехнически мероприятия, съдействащи за отглеждането на земеделските култури. Изложени са констатациите, че агротехническата експертиза дава принципна информация относно добива, който би могъл да бъде получен при заявената обработваема площ, както и относно дохода, който би могъл да бъде реализиран при продажба на процесната продукция. Тези данни според състава очертават хипотези за добив на земеделска продукция, реализацията на който е обусловена от посочените в мотивите на решението фактори, чието настъпване не е установено. Следователно извод за липсата по начало на основание за присъждане на такъв тип имуществена вреда, в какъвто смисъл е поставен първия въпрос, не е изложен в решението. Затова и въпросът като формулиран, без да има връзка с конкретен решаващ мотив на състава, не формира общо основание. Климатичните и метеорологичните условия не са разгледани от състава като „абсолютна и непреодолима пречка да се реализират доходи от продажба на селскостопанска продукция“, а именно в този смисъл е въведен вторият въпрос. Същият няма характеристиките на общо основание, тъй като не произтича от разрешение на въззивния съд. Мотивите на състава са развити в съответствие с разрешенията в ТР № 3/12.12.2012 година по т. дело № 3/2012 г., в което ОСГТК на ВКС е обосновало разбирането, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда. В този аспект е приетото от състава, за това че производството и продажбата на земеделска продукция е обусловено от множество фактори като подходящи климатични и метеорологични условия в съответния период и район, пазарна среда и други, които следва да бъдат установени, за да се прецени реалната възможност за реализиране на прихода. Отхвърлянето на иска за имушествени вреди е правен резултат от недоказване на посочените обстоятелства, а не от отричане на възможността, да се претендира такъв тип имуществена вреда или от третирането на климатичните и метеорологичните условия като „абсолютна и непреодолима пречка да се реализират доходи от продажба на селскостопанска продукция“. Поради това цитираните въпроси като несъобразени с правните разрешения на състава не удовлетворяват изискванията за общи предпоставки и не съставляват годно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следващият последен въпрос е по естеството си фактически, тъй като засяга установяването на конкретни факти и отговорът му зависи от доказването им в процеса, т.е. от установяването на изложените по – горе и разгледани от състава обстоятелства за производството и реализацията на доход от процесната продукция. Не са мотивирани и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез посочване, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието в правната уредба на чл. 51 и чл. 82 ЗЗД по въпроси, по които въззивния съд се е произнесъл, за да се проведе тълкуване на същите и да се формира практика по приложението им. Немотивирането на допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които следва да бъдат въведени с общите предпоставки, съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, има за правна последица недопускане на касационен контрол по тази част от изложението. Друго основание, за което се излагат твърдения от жалбоподателката е основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Доводите й не са относими към разпоредбата. Отразеното по предходната касационна жалба разбиране за съдържанието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да се има предвид и при разглеждане на настоящата касационна жалба. Страната поддържа довод за необоснованост на извода на съда, че липсват доказателства за реализирането на доходи от производство и продажба на земеделска продукция. Жалбоподателката съпоставя този извод на съда с данни за регистрацията си като земеделски стопанин и констатациите на агротехническата експертиза. Изложеният довод не съставлява основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като преценката му предполага обсъждане на доказателства, а не установяване пряко и единствено от съдържанието на решението на поддържаното твърдение. Същият извод е относим и към довода, съгласно който - „Очевидно неправилни са и тълкуванията на съда, че: „Не е доказано доверителката ми да е предприела съответните агротехнически мероприятия, съдействащи за отглеждането на заявените култури“. Посоченият довод е формиран от становището на страната за причинно – следствена връзка между процесната злополука и претендираните пропуснати ползи. Преценката за твърдяната необоснованост на мотив в решението не може да се изведе непосредствено от съдържанието му. Процесната злополука сама по себе си не формира пропусната полза, а настъпването на вредата следва като реален резултат от обстоятелства, подробно разгледани от състава, чието доказване не е осъществено от ищцата според обосновани в мотивите съображения. Тяхната правилност може да се преценява единствено по съществото на спора, т.е. в случая не е обоснована квалифицирана форма на неправилност, респективно очевидна неправилност. Последният довод по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е поддържан с твърдението, че за да определи размера на обезщетението, въззивният съд е изхождал единствено от „зрялата възраст“ на жалбоподателката, без да обсъжда други обстоятелства. Това становище на касатора Ш. не отговаря на съдържанието на въззивното решение, в което са изложени и преценени като релевантни за присъждане размера на обезщетението за неимуществени вреди, вида и естество на причинените здравословни увреждания, претърпените болки и страдания, продължителност на оздравителния процес, ежедневни житейски неудобства и лишения, наложени по време на оздравително – възстановителен процес. Но и като твърдение, същото не е относимо към съставите на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като преценката му предполага обсъждането на кръга от обстоятелства, установени по делото и обсъдени от състава при определяне дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Следователно и този довод не визира порок на съдебния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му. Практиката, на която се позовава страната /решения и определения на състави на ВКС, подробно изброени в изложението/ също така няма относимост към разглежданото основание, тъй като фактическият му състав не включва общо основание и допълнителни основания – актове на състави на ВКС или задължителна практика на ВКС или Върховен съд, обективиращи правни разрешения, от които въззивният съд следва /според регламента на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ да се е отклонил. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени релевираните от жалбоподателката основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение