Определение № 194 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 421/2020 г.
ВКСIV гражданско отделение06.04.2020 г.докладчик Борислав Белазелков
Диспозитив
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4566/22.10.2019 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 521/2019. Делото да се докладва за насрочване в открито заседание с призоваване на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 4566/22.10.2019 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 521/2019, с което е потвърдено решение № 2467/28.05.2019 на Разложкия районен съд по гр. д. № 971/2018, с което са отхвърлени предявените искове за признаване незаконността на уволнението, за възстановяване на предишната работа и за заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Недоволен от решението е касаторът З. Р. Т., представляван от адв. Е. Я. от Б., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за доказване на валидно трудово правоотношение, когато не е спазена писмената форма съгласно чл. 62 КТ; за доказване на добросъвестността на работника при липса на писмен трудов договор, както и по материалноправния въпрос за законосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение при установена липса на трудово правоотношение поради липса на валиден трудов договор и за значението на индивидуализацията на замествания работник, когато съдът е приел, че липсва валидно трудово правоотношение, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречива практика на ВКС, която прилага. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“, [населено място], общ. Б., представляван от адв. Д. С., я оспорва, като неоснователна, като счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а по същество решението е правилно. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника като учител по „физика“ в 6 и 8 клас и „човекът и природата“ в 6 клас за времето от 06.01. до 30.08.16 г., когато трудовото правоотношение е прекратено поради изтичането на срока. С трудов договор от 01.09.16 г на ищеца му е било предложена работа при ответника като учител по „физика и астрономия“, „човек и природа“ и „информационни технологии“ – 5-8 клас“ за определен срок – до 31.08.17 г., но въпреки отказът му да подпише договора, работодателят е издал заповед № 259/01.09.16 г. за назначаване му на работа, която ищецът също отказал да подпише, както е отказал да подпише и допълнителното споразумение № 27/01.01.17 г. за изменение/увеличаване на трудовото възнаграждение. Със заповед № 181/31.08.17 г. на основание чл. 325, т. 3 КТ трудовото правоотношение между страните отново е прекратено поради изтичане на уговорения срок (заповедта отново е връчена при отказ). С трудов договор № 23/04.09.17 г. работодателят отново е предложил на ищеца работа като „учител по ЦОУД-V-VІ клас“ до завръщане на отсъстващ учител И. В. М., като изрично е уговорено, че договорът се прекратява с изтичането на определения в т. 2.3. срок (до завръщането на отсъстващия). Ищецът е отказал да подпише и този договор, както и допълнителното споразумение от същата дата за увеличаване на основното месечно трудово възнаграждение. По делото не се спори, че на отсъстващия учител М. му е било разрешено ползването на неплатен отпуск за продължителен период, който по негова молба е прекратен със заповед № 176/03.07.18 г., поради което с последваща заповед № 177/03.07.18 г. е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на длъжността, считано от 04.07.18 г. (която според отбелязването му е връчена на Педагогически съвет на 03.07.18 г., но той е отказал да я подпише). Като безспорно е прието, че през релевантния 6-месечен срок след уволнението си, ищецът не е работил по трудово правоотношение, за който според съдебно-счетоводната експертиза му се следва обезщетение по чл. 226, ал. 1 КТ в брутен размер на 6.868,32 лв. и 6.181,49 лв. нетен размер. Съгласно показанията на разпитаните по делото свидетели е прието, че ищецът е отказал подписването на предложените му от работодателя трудови договори, допълнителни споразумения и уволнителна заповед, поради несъгласието си със срочната клауза, настоявайки за безсрочен трудов договор. Като неоснователно е прието твърдението на ищеца, че е работил при ответника, считано от 01.09.16 г. по безсрочен трудов договор, вследствие подадена от него молба, за длъжността учител по „физика и астрономия“, „човекът и природата“, „музика“, „история и цивилизация“, и „информационни технологии“ - 5-8 клас“, доколкото от материалите по делото не се установи наличието на такъв в предвидената от чл. 62, ал. 1 КТ писмена форма и със задължителното съдържание по чл. 66, ал. 1 КТ. Не е доказано такъв да е в държание на работодателя (да е задържал и отказал препис, за да бъде регистриран), респ. да е бил изгубен или унищожен. Прието е, че по делото са налице множество индиции опровергаващи тезата за наличието на поддържания безсрочен трудов договор. В писмо изх. № ПД-05-102/17.10.17 г. на Р. - Благоевград изрично е констатирано, че ищецът е отхвърлил предложенията на ответника за сключване срочни трудови договори, респ. за преназначение, поради желанието му за „постоянен трудов договор“, като проверяващите заключават, че искането му за съдействие тази насока „е неоснователно“; аналогична констатация се съдържа и в писмо изх. № ПД-05-109/14.09.18 г., поради което съдът е приел, че към датите 05.09.17 г., 17.10.17 г. и 01.08.18 г. твърденият трудов договор не е съществувал (в противен случай ищецът не би искал съдействие за сключването му, ако такъв е бил факт). В останалите писма, обобщаващи резултатите от другите проверки при ответника, изрично се сочи, че между страните липсват трудови договори; че ищецът е отказал подписването на срочните, респ. за преназначаване, защото искал за сключването на договор за „цял щат, за неопределено време“ (писмо изх. №РД-16/389/17.09.18 г.). Справката от НАП отразява наличието на трудово правоотношение за периода 06.01.16 г. – 04.07.18 г., но без да сочи правопораждащия факт. В резултат от проверката на Инспекцията на труда е прието, че единствените договори, подадени от ответника в НАП са: трудов договор от 08.01.16 г.; 2 бр. допълнителни споразумения от 02.11.17 г. и акт за прекратяване на трудовите правоотношения от 09.07.18 г., без каквито и да е данни за безсрочен трудов договор, като отсъствието на постановление от ИТ, задължаващо работодателя да сключи в определен срок, след чието изтичане, да замести договора, допълнително обосновава горните изводи. Прието е, че доколкото тези писма не са оспорени от ищеца, липсват основания за тяхното игнориране. Изложени са съображения, че трудовият договор предполага обективирано в документ съвпадение волеизявленията на страните, удостоверени с подписите им, каквито в случая не са установени (материализирани в един или различни писмени актове, за което страните да са известени). Трудовият договор не подлежи на установяване с други гласни или писмени доказателства, още по-малко с такива, сочещи косвено на съществуването му, тъй като не може да бъде заменен с друго писмено отразяване или конклудентни действия. Заповедта за назначаване, увеличението на основното месечно трудово възнаграждение, връчването на длъжностната характеристика, включването на въззивника в училищната документация като учител, вкл. констатациите на съдебно-счетоводната експертиза, не обосновават наличието на трудов договор, тъй като те не отразяват в цялост изискуемите съществени елементи от договора и по-специално неговия срок. Единствените представени трудови договори са неподписаните от ищеца, които обаче не са състояние да породят каквито и да е трудовоправни отношения. Като несъстоятелни са приети доводите на ищеца, черпени от неговата добросъвестност (обосновката му с неполучаването на трудов договор по-скоро опровергава тезата за неговата добросъвестност, отколкото да я подкрепя). Дори да е налице такава въззивният съд е приел, че тя е релевантна при иск за вреди от недобросъвестно упражнени права и задължения, но не е в състояние да преодолее или замести липсата на валидно сключен трудов договор. Резултатите от проверките по неговите жалби, също и отказите да подпише срочните трудови договори допълнително опровергават твърденията му за добросъвестност, още повече, че по делото не е установено представянето пред ответника на необходимите документи от въззивника за постъпване на работа по безсрочен трудов договор към 01.09.16 г., а липсват доказателства за твърдението му да е за подадена молба на 01.09.16 г. за започване на работа по безсрочен трудов договор (единствена такава е с вх. № 8 въз основа на която е издадена заповед № 67/06.01.16 г. за работа до 31.08.16 г.). Следователно, от самото начало на процесния период ищецът е бил наясно, че липсва безсрочен трудов договор и са му предлагани срочни, които упорито са били отказвани от него, поради очаквано сключване на безсрочния. Предвид изложеното и с оглед отсъствието на подписан трудов договор от 01.09.16 г., респ. писмени волеизявления на ищеца, предхождащи сключването на трудовия договор и достигнали до знанието на ответника, то липсва валидно възникнало трудово правоотношение, за което няма основания, както за прекратяването на несъществуващото трудово правоотношение, така и основания за отмяна на уволнението, възстановяване на предишната работа и заплащане на обезщетение поради незаконното уволнение. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по материалноправния въпрос за значението на писмената форма за валидността на трудовия договор и на последващите промени на неговото съдържание в резултата на писмените волеизявления на страните и конклудентните им действия, който очевидно обуславя правилността на решението. Касаторът не дължи внасяне на държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение