Определение № 2025 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 424/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. В. Г., чрез адв. П. В. от БлАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 283/31.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 337/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд, 3 с-в, с което изцяло е отменено решение № 122/15.03.2022 г., постановено по т. д. № 791/2022г. на Варненския окръжен съд, вследствие на което е отхвърлен предявеният от Н. В. Г. срещу „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 40000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди - изживени болки и страдания от причинените ѝ травматични увреждания при настъпило на 13.08.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 19.10.2022 г. до окончателното му заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано. Макар и от събраните по делото доказателства да се установявало, че застрахователната претенция по смисъла на чл. 380, ал. 1 КЗ е била адресирана до застрахователя на 19.10.2022 г. (писмото било входирано на 28.10.2022 г.), от който момент съобразно чл. 378, ал. 9 КЗ погасителната давност на предявеното парично вземане - за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение, е спряла да тече до момента на получаването на произнасянето на застрахователя (по делото не било доказано, че преди предявяване на исковата молба ищцата е получила уведомлението на застрахователя за произнасянето му по застрахователната претенция), в противоречие с правилата на логическото мислене апелативният съд е обосновал фактическия извод, че това уведомление е получено от пострадалата на 18.11.2022 г., от който момент спряната погасителна давност е започнала отново да тече и е изтекла към момента на подаване на исковата молба – 05.12.2022 г. Счита, че въззивният съд неправилно е приел, че ищцата е получила уведомлението за произнасяне на ответника по предявената застрахователна претенция на 18.11.2022 г., тъй като при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е достигнал до правното съждение, че тази дата не била оспорена от ищцата в нито един момент в първоинстанционното производство. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: „От правно значение ли е в случая датата, когато фактически е получено от заявителя произнасянето на застрахователя по искането му с правно основание чл. 380 КЗ? Ако няма представени доказателства и не са навеждани твърдения в тази насока, може ли да се приеме в случая, че датата на произнасяне и датата на получаване са едни и същи? Законът приема ли датата на произнасяне и датата на получаване за юридически събития с идентично правно действие? Съгласно разпоредбата на чл. 378, ал. 9 КЗ давността по вземането на увреденото лице по пряк иск срещу застрахователя, както и на застрахования и ползващото се лице спира ли да тече от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя до датата на произнасяне или спира да тече до датата на фактическо получаване на произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ, съответно до изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ, която дата е по-ранна?“ (касаторът счита, че правният отговор на тези правни въпроса ще допринесе както за правилното прилагане на закона, така и за развитие на правото). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е съобразил, че между страните в настоящото съдебно производство не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че е настъпило твърдяното от ищцата застрахователно събитие и участието ѝ в него, както и че осъщественият застрахователен риск е покрит чрез действителен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, обезпечаващ деликтната отговорност на виновния водач на МПС. Ищцата е пострадала като пътник в микробус при произшествие на 13.08.2017 г., като след него е била транспортирана в МБАЛ „Св.Анна-Варна“ АД, където ѝ е била поставена диагноза „Счупване на лява ключица (фрактура на лява клавикула). На 21.08.2017 г. била приета във Федерална биомедицинска агенция, травматологично отделение в Русия с диагноза „Закрито раздробено счупване на една трета от лява ключица с размествания“, като на 22.08.2017 г. била оперирана с наместване на фрактурата, съединяване с пластина и винтове. Била изписана на 01.09.2017 г., като ползвала отпуск поради болест от 21.08.2017 г. до 11.10.2017 г. На 04.10.2017 г. била насочена към физиотерапия поради констатация за зарастване на фрактурата. Според заключението на приетата по делото СМЕ в резултат от травмата на горния ляв крайник ищцата е получила затруднение в движенията му в продължение на месец и половина, като лечението, проведено в Русия, е приключило с пълно възстановяване. От изслушаната психологическа експертиза се установявало, че не е доказана психологическа симптоматика при ищцата, както и че тя е провеждала терапии и лечение на такива симптоми. Било нормално произшествието да се преживее и регистрира от психиката на отделния индивид по различен начин, съобразно индивидуалното състояние и реакция. Безспорно преживяното ПТП представлявало стресогенен фактор за тялото и психиката на пострадалия, свързано е с неприятни емоции и усещания. По-стресиращо за ищцата било обстоятелството, че тя е пътувал в микробуса със своите внуци и се е притеснявала за тяхното състояние и дали ще може да се грижи за тях. Липсват данни за настъпило психично разстройство или психологически последици в резултата на процесното ПТП, а психологът не е могъл да прегледа пострадалата лично поради отсъствието ѝ от страната. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правния извод, че с оглед възрастта на ищцата към момента на произшествието (на 65 г.), получената средна телесна повреда със значително раздробяване на костици на ключицата, търпените от фрактурата неудобства - силни болки и невъзможност за движение на левия горен крайник за период около 2 месеца, преживения стрес от събитието и от обстоятелството, че в буса са пътували и внуците на ищцата, осуетяването на лятната почивка, създадените емоционални и психологически неудобства, и най-вече установеното извършване на оперативна интервенция с поставяне на пластини, които ще подлежат на отстраняване, справедливото заместващо обезщетение за изживените от пострадалата болки и страдания след настъпване на релевантното застрахователно събитие възлиза на сумата от 40000 лв. За да определи този размер на застрахователното обезщетение, апелативният съд е съобразил освен възстановяването на ищцата в кратък срок, така и недоказаността за настъпили усложнения, липса на белези и загрозявания, и икономическите условия към момента на произшествието – 2017 г., респ. нормативно установения лимит на застрахователното обезщетение. Апелативният съд е счел за неоснователно своевременно релевираното правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като в процеса на доказване не е било установено извършване на твърдяното противоправно поведение – неизползване на предпазен колан. От заключенията на САТЕ се изяснявало, че процесният микробус не е бил оборудван с предпазни колани за пътниците – конструктивно е бил изменен от товарен бус (фургон) в пътнически и не е бил снабден с колани на задните седалки. От друга страна, съгласно СМЕ категорично не могло да се установи дали ползването на колан в случая би предотвратило травмата на левия горен крайник (съобразно механизма на произшествието) - възможно е настъпване на вредите и при ползването на колан, който не фиксира крайниците. Апелативният съд е приел за основателно своевременно наведеното материалноправни възражение за погасяване на предявеното парично вземане поради изтичане на уредената в чл. 378 КЗ 5-годишна погасителна давност. Тя започва да тече от настъпване на застрахователното събитие, поради което в конкретния казус началният ѝ момент е от 13.08.2017 г., а е следвало да изтече на 13.08.2022 г. Исковата молба е предявена на 05.12.2022 г. - след изтичане на давностния срок. Въззивният съд е съобразил и правната норма, уредена в чл. 378, ал. 9 КЗ, съгласно която давността за вземането на увреденото лице по пряк иск срещу застрахователя, както и на застрахования и ползващото се лице спира да тече от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя до датата на получаването на произнасянето на застрахователя по чл.108, ал. 1 КЗ, съответно до изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ, която от двете дати е по-ранна. Счел е, че погасителната давност е била спряна по време на обявеното в страната извънредно положение съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение - за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичане на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно §13 от ЗР на ЗИД на ЗЗдр сроковете по чл. 3, т. 1 и т. 2 относно „други срокове“ в досегашната редакция и по отменената т. 3, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в „Държавен вестник“. Апелативният съд е изяснил, че, доколкото надлежното сезиране на застрахователя представлява процесуална предпоставка за допустимост на прекия иск на увреденото лице по чл. 432 КЗ, в тежест на ищеца е да установи както подаването на застрахователната претенция, така и момента, в който тя е предявена. Счел е, че съобразно изискването на чл. 106, ал. 1 и ал. 2 КЗ и задължението на застрахователя да заведе постъпващите претенции с удостоверяване на датата на постъпването им, доколкото твърди нещо различно, именно ищецът трябва да установи, че е предявил претенцията си на по-ранна дата. В този смисъл, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия процес съдът е приел, че всяка страна установява фактите, от които извлича благоприятни за себе си правни последици, поради което ищецът носи тежестта да установи, че е сезирал застрахователя още на 19.10.2022 г. Изяснил е, че по заявление с вх. № 4328/28.10.2022 г. на Н. В. Г. до застрахователя за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 13.08.2017 г, е образувана застрахователна преписка, наречена „щета № 0801-000845/2018-03“, по която е приложен и констативният протокол за произшествието. Но от съдържанието на писмената претенция не могло да се установи, че увреденото лице е сезирало по-рано застрахователя по реда на чл. 380 КЗ. От друга страна, към тази застрахователна преписка било приложено второ писмо от пострадалата, чрез пълномощника ѝ адв. В., с вх. № 4337/28.10.2022 г., с което били представени допълнителни данни по претенцията, вкл. пълномощно за адвокат и банкова сметка за изплащане на обезщетение. Застрахователят се е произнесъл в рамките на срока по чл. 108 КЗ - на 18.11.2022 г. Апелативният съд е приел, че от представения от ищцата препис на пощенски плик не може да се направи категоричен извод, че застрахователната претенция е предявена на 19.10.2022 г. по пощата - на лицевата част на пощенския плик (върху пощенска марка) било поставено датиращо клеймо с данни, че пликът е подаден в пощенска станция в [населено място] на 19.10.2022 г., като именно печатът на лицевата страна на плика удостоверявал дата на подаване на писмото в пощенската станция, но никоя от страните в процеса не е поискала от „Български пощи“ ЕАД да бъде удостоверена автентичността на клеймото и действителното подаване на пощенската пратка. Счел е, че при изпращане на непрепоръчани кореспондентски пратки, подадени на гише в пощенска станция, се поставя отпечатък от датиращо клеймо върху пощенските марки след регистрирането им в програмно приложение на „Български пощи“ ЕАД за приемане и обработка на пощенските пратки, а съгласно ЗПУ и Общите условия на „Български пощи“ ЕАД непрепоръчаните пратки не се завеждат/регистрират в служебните документи, не подлежат на проследяване относно приемане, движение и доставка в мрежата на „Български пощи“ ЕАД. Поради тези обстоятелства апелативният съд е изяснил, че е малко вероятно да бъде получена достоверна информация за съответното писмо от 19.10.2022 г., в случай че то действително е било изпратено до застрахователя. Но с оглед на процесуалното поведение на застрахователя по настоящото исково производство – той е оспорвал по същество факта на сезирането си преди изтичане на давностния срок на 21.10.2022 г., но не е оспорил верността на писмото от 19.10.2022 г. (бил сторил това едва в писмените бележки пред първата инстанция), апелативният съд е приел, че ищцата е предявила застрахователната претенция пред застрахователя още на 19.10.2022 г. - съобразно представеното фотокопие от пощенски плик и датното клеймо на лицевата му част. Този фактически извод обаче не променял правните изводи по спора, че предявеното парично вземане се явява погасено по давност към момента на подаване на исковата молба на 05.12.2022 г., поради което ирелевантно се явява обстоятелството дали застрахователната претенция е била подадена по пощата на 19.10.2022 г. или на 26.10.2022 г. Давността за конкретното субективно материално право, започнала да тече на 13.08.2017 г., е била спряна по силата на законова норма до 20.05.2020 г. (за времето на извънредното положение, обявено от Народното събрание), като е възстановила течението си на 21.05.2020 г. (§ 13 ЗИД на Закона за здравето, обн. ДВ, бр. 44/2020 г.), и е следвало да изтече на 21.10.2022 г. Следователно, при заявяване на застрахователната претенция чрез изпращането ѝ по пощата на 19.10.2022 г. към този момент не е била изтекла 5-годишната погасителна давност (нейното течене е било спряно в този момент на основание чл. 378, ал. 9 КЗ). Застрахователят е отказал определяне на обезщетение на увреденото лице с писмо от 18.11.2022 г. – датата на уведомлението от застрахователя не е била оспорвана от ищцата в нито един момент в производството пред окръжния съд, поради което не можело да се обоснове фактическото съждение, че тя е узнала за отказа на застрахователя след подаване на исковата молба. В този смисъл, на основание чл. 378, ал. 9 КЗ спрялата да тече погасителна давност за времето от сезирането до произнасяне на застрахователя е продължила да тече след 18.11.2022 г., като е изтекла преди предявяване на исковата молба на 05.12.2022 г. (от 18.11.2022 г. до предявяване на исковата молба на 05.12.2022 г. е изтекъл много по-дълъг срок от оставащия за погасяване на претенцията по давност). Следователно, материалноправното възражение на ответника за погасяване на предявеното парично вземане, представляващо застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие на настъпването на релевантното застрахователно събитие, било основателно, поради което предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ следвало да бъде отхвърлен. Поради различните правни изводи на двете съдебни инстанции въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и изцяло е отхвърлил предявения осъдителен иск. Поставените правни въпроси, уточнени и конкретизирани при приложение на тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, при следната формулировка: „Дали моментът на произнасяне на застрахователя по предявена застрахователна претенция е тъждествен с момента на получаване от увреденото лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на уведомлението за произнасянето по смисъла на чл. 378, ал. 9 КЗ, когато липсват доказателства кога това лице е получило произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ?“, отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като те са обусловили правните изводи на съда за неоснователността на предявения пряк иск – поради изтекла погасителна давност. Тъй като на настоящия съдебен състав не е известна формирана казуална практика на ВКС по този правен въпрос, правният отговор по него би способствал за точното прилагане на правната норма, уредена в чл. 378, ал. 9 КЗ, поради което е породена и специалната процесуална предпоставка (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. Ищцата е освободена на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса (споразумение по нохд № 4915/2019 г. по описа на РС-Варна). Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд