Определение № 50155 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2695/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба, подадена от М. Г. Г., чрез адв. Р. Д., против въззивно решение № 419 от 04.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 417/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 260024/01.02.2022 г. по гр. д. № 7769/2020 г. на Районен съд - Бургас, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от М. Г. Г. против Югоизточно държавно предприятие – ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо“ искове за признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със заповед № РД 13-03/05.10.2020 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, считано от същата дата; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „ловен надзирател“ и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа – за 6 месеца, в размер на 5832 лева и са присъдени разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Югоизточно държавно предприятие – ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо“, чрез процесуален представител юрк. М. Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнагражение. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца е законосъобразна, тъй като към датата на издаването й, ищецът обективно не е имал разрешение за носене на оръжие, което е препятствало възможността да изпълнява част от задълженията, вменени му със закона и с длъжностната характеристика. Аргументирал се е, че съобразно Националната класификация на професиите и длъжностите, длъжността „ловен надзирател“ е с код 5414-1001. Същата попада в клас 5 - Персонал, зает с услуги за населението, търговията и охраната, категория 54 – персонал, осигуряващ защита и сигурност; 5414 – охранители. При етимологическото и лексическо тълкуване на понятието „охрана“ се налага извод, че то означава опазване, отбрана и защита на лица, животни, имущество. Дейността по охраната е високо рискова, поради което упражняването й изисква ползване и на огнестрелно оръжие. В длъжностната характеристика за длъжността „ловен надзирател“ е посочено, че същият следва да познава нормативни актове, регламентиращи дейността по опазване на дивеча, рибата, горите и земите от горския фонд – ЗЛОД, ЗГ, ЗВСГЗГФ, ЗБР, ЗРА, ЗСПЗЗ, ЗЗТ, ТЗ и др. Следователно и доколкото в тези нормативни актове се съдържат норми, касаещи дейността на длъжността, не могат да се приемат твърденията на ищеца, че задълженията му се свеждат и се регламентират само от Закона за лова и опазване на дивеча и Правилника за прилагането му. В нормата на чл. 67, ал. 2 и 3 ЗЛОД, са посочени задълженията на лицата, изпълняващи функции по опазване и охрана на дивеча, като част от тях са регулиране числеността на хищниците, подивелите и скитащите кучета и котки. Поради това и в длъжностната характеристика за длъжността „ловен надзирател“ работодателят е поставил изискване във връзка със съхраняване и ползване на служебно оръжие и е отправил искане по реда на чл. 76 ЗОБВВПИ до РУП Приморско в полза на ищеца да бъдат издадени разрешителни за огнестрелно оръжие. Посочил е, че преди да пристъпи към издаване на процесната заповед на 05.10.2020 г., работодателят е изискал и получил информация от РУП - Приморско – писмо изх. № 00-1648/28.09.2020 г., видно от което на ищеца е отнето разрешение № 20170358411. Последното е сторено надлежно – на 02.09.2020 г. по реда на чл. 155, ал. 1, вр. чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ – поради повдигане на обвинение за престъпление от общ характер срещу ищеца и извършено от него доброволно предаване на личните и служебни оръжия с посочения протокол. Ето защо към датата на заповедта, работодателят е бил добросъвестен – официално е уведомен за отнемане на разрешителните. Изложил е, че предвид неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, предявените акцесорни искове за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение за оставането му без работа също подлежат на отхвърляне. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият въпрос, с който се пита: „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи?“, е обуславящ, но е не е разрешен в противоречие с посоченото в изложението решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. Касаторът го привързва с твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, че заповедта за уволнение не е мотивирана, тъй като не съдържа описание кои задължения е обективно невъзможно да бъдат изпълнявани от ищеца, както и, че в Закона за горите е предвидено, че служителите имат право, но не е предвидено задължение да носят оръжие, нито такова е предвидено в длъжностната характеристика. Освен това съдът не бил изложил доводи относно възражението на ищеца, че друго лице е заемало длъжност „ловен надзирател“ при ответника, като същият от години нямал разрешително да носи оръжие. Видно от съдържанието на решението въззивният съд е обсъдил всички наведени от страните доводи и възражения, а също и събраните по делото доказателства и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Аргументирал се е, че се касае от една страна за високо рискова длъжност, а от друга страна задълженията на ловния надзирател за регулиране числеността на хищниците, подивелите и скитащите кучета и котки, както са описани и в длъжностната характеристика на ищеца изискват носенето и употребата на оръжие. Несъгласието с правните изводи на съда за основателността на иска не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решение. Възражението, че друго лице също е нямало право да носи оръжие, но е останало на работа е неотносимо, доколкото ищецът не е твърдял злоупотреба с право. Ето защо, по поставеният при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението въпрос: „В случай, че в хода на съдебното производство се установи, че различен от уволненият служител, заемаш същата длъжност, е изпълнявал безпроблемно трудовите си задължения, без да притежава разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие, от това следва ли извода, че липсата на разрешение за носене на оръжие не води до обективна невъзможност за изпълняване на служебните задължения?“, доколкото същият не се отнася към решаващите мотиви за законосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото праоотношение, не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване. По останалите два въпроси в изложението: „ Следва ли работодателят да докаже при пълно и главно доказване, обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор от страна на служителя, преди да пристъпи към уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, когато не са налице писмени доказателства или наличните такива са от дата следваща датата на уволнението?“ и „Може ли съдът да приеме, че е налице отнемане на разрешителното за носене и употреба на оръжие на уволнения служител към момента на уволнението, в случай че по делото са налице доказателства за това, че разрешителното за употреба и носене на оръжие не са отнемани по предвидения от закона ред?“ не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл. Напротив, по делото са представени писмени доказателства и е прието, че на 30.09.2020 г. работодателят е получил информация от органите на МВР, че разрешителните на ищеца са били правомерно отнети, а процесното уволнение е наложено със заповед от 05.10.2020 г. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпросите не следва да се обсъжда наличието на поддържаното специално такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационна проверка на постановеното въззивно решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъди поисканото с отговора на жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда по чл. 23 от Наредбата за заплащането на правната помощ – сумата 150 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение