Определение № 135 от 30.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1751/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 304 от 05.12.2012 г. по гр. дело № 670/2012 г. на Сливенски окръжен съд. Ответникът К. Г. Д. не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С касационната жалба се иска отмяна на въззивното решение, без да се посочват конкретно обжалваните части, поради което следва да се приеме, че жалбата има за предмет целия съдебен акт. Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете на К. Г. Д. против касатора за заплащане на обезщетения за имуществени вреди – 100 лв., разходи за иницииране и провеждане на следващите се производства за установяване на трудова злополука съгласно КСО и 506 лв., обезщетения съгласно два броя болнични листове, № 334/02.02.2010 г. и № 405/18.03.2010 г., както и в частта, с която се е произнесъл по иска на Д. против касатора за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 4000 лв. и 12000 лева, включително в частта, с която са присъдени разноски в полза на касатора в размер на 809.61 лв. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК / изм., ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 21.12.2010 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10000 лв. – за търговски дела. Касационната жалба е подадена след 21.12.2010 г., поради което на основание § 25 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100/21.12.2010 г./ приложима е разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК в посочената редакция. Размерът на цената на иска по исковете за парични вземания е търсената сума. Преценката за това дали решението е обжалваемо пред Върховния касационен съд се прави отделно по отношение на всеки един от исковете и съединяването им за общо разглеждане не може да се отрази върху обжалваемостта им. В случая предявените искове за имуществени вреди са с цена до 5000 лв., поради което обжалването на въззивното решение в посочените части е недопустимо, както в уважените части по отношение, на които касаторът има правен интерес да подаде жалба, но достъпът до касация е изключен поради предвиденото ограничение по чл. 280, ал. 2 ГПК, така и в отхвърлените части, както поради посоченото ограничение, така и вследствие липсата на правен интерес, да се иска отмяна на решението в частта, с която спорът е разрешен в полза на жалбоподателя, т.е. изходът на делото е благоприятен за него. Жалбата против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 200 КТ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата между 4000 лв. и 12000 лв. е процесуално недопустима поради липсата на правен интерес, да се иска отмяна на решението в частта, с която спорът е разрешен в полза на жалбоподателя, т.е. изходът на делото е благоприятен за него. Предвид изложеното следва касационната жалба в посочената част да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати. Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, а по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: Състав на Сливенски окръжен съд е отменил решение № 166 от 13.07.2012 г. по гр. дело № 1129/2011 г. на Новозагорски районен съд и е постановил решение, цитирано по – горе, с което е уважил иска против настоящия жалбоподател по чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 4000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на трудовата злополука – 28.01.2010 г. до окончателното изплащане, като е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 422.81 лв. За да постанови този резултат съдът е приел за доказана трудовата злополука, изложил е мотиви за недоказаност на възражението, поддържано от ответника по исковете за наличието на предпоставки за приложение на чл. 201, ал. 1 КТ, като е обосновал съображения за доказаност на фактическия състав на чл. 201, ал. 2 КТ. Съпричиняването на увреждането по тази разпоредба, окръжният съд е аргументирал с действията на ищеца, насочени към отстраняване неизправност на машината, на която е работил /преса за производство на екобрикети и пелети/ в качеството си на „обслужващ работник промишлено производство – пресьор”, която неизправност се е свеждала до падане на верига. Нарушението на технологичния процес от ищеца според съдебния състав се е състояло в извършване на действия – качване на пусковото табло, премахване капака на верижната предавка, задвижваща бъркалката в коша, наместване на веригата, без изключване на захранването на машината, която автоматично се е задвижила и лявата ръка на Д. е попаднала между веригата и зъбчатото колело – предавка, причинявайки травма на ІІІ, ІV и V пръсти, последният ампутиран. Касаторът в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочил, че въззивният съд не бил обсъдил, защо не приемал, че не е налице евентуален умисъл, като изразява и несъгласието си с мотивите на окръжния съд за липсата на основание за изключване отговорността на дружеството. Жалбоподателят е отразил освен това, че при същата фактическа обстановка първоинстанционният съд бил приел, че от страна на ищеца е налице умисъл, а действията му били самоволни, не влизали в служебните му задължения, груба небрежност би била налице, ако действал в кръга на служебните задължения. С оглед на тези разсъждения касаторът счита, че е налице противоречива практика по приложение на чл. 201 КТ, а именно: „При приета за установена една и съща фактическа обстановка по делото, различните съдилища са стигнали до различен извод относно това, дали за претърпяната злополука при изпълнение на дейност, която не е вменена в задължение на работника и установена изцяло негова вина за настъпването на злополуката е налице умисъл, при хипотезата на евентуален такъв /хипотезата на чл.201, ал. 1 от КТ/ или е налице груба небрежност /хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ/”. С тази част от изложението не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е поставен конкретен въпрос, съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, а е посочено различие в изводите на двете съдебни инстанции. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила / в този смисъл следва да се имат предвид разясненията в мотивите на цитираното ТРОСГКТК, т. 2 /. Позоваването на решение на Върховния съд по гр. дело № 657/1988 г. е неоснователно, тъй като твърдението за умисъл касаторът поддържа с оглед на довод по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане е недопустимо в настоящето производство по чл. 288 ГПК, а освен това въззивният съд в мотивите си относно съдържанието на съставите по чл.201, ал. 1 и ал. 2 КТ не се е отклонил от правните разрешения в решението на Върховния съд, напротив приетите разрешения са в съответствие, както с това решение, така и с практиката по чл. 290 ГПК. Другите два въпроса: „Кога при установена вина изцяло на работника за настъпването на трудовата злополука е налице умисъл, при хипотезата на евентуален такъв и кога е налице груба небрежност; Следва ли, за да е налице хипотезата на евентуален умисъл, пострадалият работник освен да е допускал, че ще бъде увреден и да е целял да получи обезщетение от работодателя си” са поставени, без да е посочена неправилната или неактуална съдебна практика и насоките, в които според касатора същата следва да бъде развита и също така без да е посочено, ако счита, че липсва практика, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на правната уредба – чл. 201, ал. 1 и ал. 2 КТ. Приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано с оглед на разясненията относно допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, дадени с цитираното по – горе тълкувателно решение на ОСГКТК, т. 4, поради което не са обосновани допълнителни основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И тези два въпроса са въведени въз основа на твърдението за умисъл в поведението на ищеца, поддържано с оглед на довод по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане, както вече беше посочено е недопустимо в настоящето производство. При тези обстоятелства следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение