Определение № 2712 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3012/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Я. Щ. ЕГН [ЕГН] и Щ. Я. Щ., ЕГН [ЕГН] против решение № 193 от 17.03.2025 г. по гр.д.№ 1970/2024 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 2284 от 06.11.2024г. по гр.д. № 1922/2024г. на Районен съд – Бургас. С последното са отхвърлени като неоснователни, предявеният от касаторите иск по чл. 108 ЗС срещу Община Созопол да се признае за установено по отношение на ответника, че те са собственици на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с площ от 21 822 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска земя, с начин на трайно ползване: изоставена орна земя, стар номер на имота*** и да бъде осъдена общината да им предаде фактическата власт върху този имот. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност поради непълен анализ на доказателствата и необоснованост на фактическите и правни изводи и неяснота на мотивите. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1.Когато правният спор е е по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, а по чл. 108 ЗС следва ли да се установи от решаващият съд на коя от страните е принадлежало правото на собственост към момента на обобществуяването на земята? 2. Следва ли решаващият съд да се снабди със заключение на вещо лице по допусната СТЕ в хода на производството при обосноваване на своите изводи при обосноваване на решението? 3.Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, включително и събраните в хода на производството, доводите и възраженията на страните в мотивите на съдебното решение? Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и без да се обоснове за причините поради които не ги кредитира? 4.Необходи ли е провеждане на процедура по пар. 27, ал.2, т. 1, т.2 и т.3 ЗИДЗСПЗЗ, както каквато и да е друга административна процедура по ЗСПЗЗ, когато няма данни за имот, предмет на ревандикационна процедура, че е бил включен в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация. По тези въпроси се твърди противоречие със съдебната практика. По същите въпроси се твърди общо наличие на противоречива и неправилна съдебна практика. Очевидна неправилност се твърди защото мотивите на съда са такива, че от тях не може да се установи как е формирано вътрешното съдийство убеждение. Ответникът по касация Община Созопол оспорва касационната жалба, защото касаторите не се легитимират като собственици и допускането до касационно обжалване, тъй като изводите на съда кореспондират на доказателствата по делото и на закона и не са в противоречие със съдебната практика, която не е противоречива, а решението е логично мотивирано. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Предявен е иск по чл. 108 ЗС. Ищците се позовават на влязло в сила на 29.04.2008 г. Решение №459/04.04.2008 г., постановено по гр.д.№2136/ 2007 г. на РС-Бургас, с което е уважен предявен от тях иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ срещу ОСЗ, като е признато на наследници на Я. Щ. К. правото на възстановяване върху нива от 24,2 дка в м.“Г.“, въз основа на което е издадено от ОСЗ Решение №1428/17.02.2009 г., с което им признала правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 24,200 дка, находяща се в землището на [населено място], м.“Г.“. Ищците са поискали от общината въвод във владение през 2009, 2010г. и 2011г., но такъв им е отказан. На отправено от тях на 06.04.2021 г. писмено искане за предоставяне на процесния имот по реда на чл.34, ал.2 ЗСПЗЗ, получили отказ с мотив, че имотът представлява публична общинска собственост. Отказът е обжалван пред Адм.С - Бургас и с Решение №12/06.01.2022 г. адм.д.№1148/2021 г., потвърдено с Решение №3887/11.04.2023 г. по адм.д.№444/2023 г. на ВАС е отменен. Общината оспорва иска с довод, че процесния имот с идентификатор *** по КККР е публична общинска собственост и черпи правата си от решение №914/02.09.2002 г. на ОСЗГ С., постановено по реда на чл.19 ЗСПЗЗ. Посочва, че имотът може да се деактува от общинския поземлен фонд единствено при наличие на взето решение от Общински съвет при Община Созопол, каквото няма. По делото е установено, че ищците са наследници на Я. Щ. К., починал на 07.08.2004 г. Със съдебно решение №459 от 04.04.2008 г. по гр.д.№2136/2007 г. на РС-Бургас, с което е уважен предявеният от тях иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ в това им качество, е прието за установено по отношение на ОСЗ-Созопол правото на наследници на Я. Щ. К. да си възстановят собствеността върху недвижими имоти, между които нива от 24,2 дка в м.“Г.“ при граници: Н. Я.К., път, Х. А., Д. Н. и Х. Т.. Доказали са правото си на възстановяване с нотариален акт от 1926г., в който имота е описан с посочената площ и при същите описани съседи. Това решение е влязло в сила на 29.04.2008 г. Въз основа на съдебното решение е издадено Решение №1428/17.02.2009 г. на ОСЗ, с което на основание чл.18ж, ал.1, чл.18з, ал.1 от ППЗСПЗЗ е признато на наследници на Я. Щ. К. правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници по т.1 за нива от 24,2 дка, находяща се в землището на [населено място], м.“Г.“, но не са посочени никакви граници на тази нива, нито топографски елементи, които да служат като граници или номер на имот по стар план или какъвто и да е индивидуализиращ признак, по който нивата да се свърже с процесния имот. Единствения индивидуализиращ белег е местността, в която обаче според СТЕ собствеността се възстановява с план за земеразделяне и не са възстановени имоти на никой от посочените в съдебното решение съседи или наследниците им. С Решение №914/02.09.2002 г. на ПК-Созопол процесният имот с идентификатор *** по КККР, предходен № *** по КВС, е възстановен по реда на ЗСПЗЗ на Община Созопол и тя е въведена във владение от ПК на посоченото пасище, мера от 21,956 дка, десета категория, м.“Г.“, считано от 2003 г. За този имот е съставен АОС от 2005г. През 2008 г. имота е актуван като частна общинска собственост, а с АПОС №5292/15.11.2019 г. е актуван за публична общинска собственост, защото попада м дюни, които са защитени територии. В КККР имота е записан на общината и за него е издадена скица, в която Общината е вписана като собственик. Ищците са предприели инициатива за изготвяне на проект за изменение на КК пред Службата по кадастър и е изготвена от нает от тях специалист скица-проект за изменение на кадастралната карта на землището на [населено място], касаеща процесния имот ПИ *** с площ 21 824кв.м. Приета СТЕ, изготвена от в.л.М., установява от съдържането на нот. акт от 1926 г. (в който са вписани лозе с плодни дръвчета и площ от около 48 дка) и реално съществуваща на место граница път, и по стара топографската карта за местност „Г.“ от 1933г., към която обаче няма разписен лист и номера на имоти, че имота по нот. акт от 1926 г. не е идентичен с претендирания процесен ПИ *** по КК на [населено място]. Претендираният от ищците имот отстои на около 115-120м. от описания по топографската карта и нотариалния акт. Експертът установява, че имотите в местността „Г.“ на С. землище не са възстановени в стари възстановими реални граници, а с план за земеразделяне. На посочените като съседи в нот. акт от 1926 г. лица, респективно на техни наследници не се установява да са възстановени имоти в м. „Г.“. Поради това, че имота по съдебното решение и решение №11/16.10.08г. на ОСЗ не може да бъде идентифициран, ответната община е отказвала да деактува процесния имот и да въведе ищците във владение на същия. При тези доказателства, РС е отхвърлил иска, като е приел, че реституционната административна процедура по ЗСПЗЗ за имота, за който е признато правото на възстановяване на ищците не е завършена - съдебно решение и решението на ОСЗ-С. нямат конститутивен ефект, защото не индивидуаизират имота и не легитимират ищците като собственици. Въззивният съд, позовавайки се на чл. 11, ал.4 ЗСПЗЗ и това, че съдебното решение по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е влязло в сила след обнародване в "Държавен вестник" на обявлението, че е изготвен проект на плана за земеразделяне, е посочил, че ищците следва да бъдат обезщетение по чл. 10б ЗСПЗЗ. Съдебното решение №459/04.04.2008 г. по гр.д.№2136/2007 г. по описа на РС-Бургас и Решение №1428/17.02.09г. на ОСЗ-С., не индивидуализират признатия за възстановяване имот с граници или по стар план към настоящия момент, поради което не установят завършена процедура по реституция на същия имот в полза на ищците. Посочените в съдебното решение по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ граници и това, че собствеността се възстановява във възстановими реални граници не е могло да доведе до издаване на решение с конститутивен ефект, индивидуализиращо имота в съществуващи или възстановили реални граници към настоящия момент. Такива граници не са идентифицирани към настоящия момент ш за цялата местност, поради което собствеността в нея се възстановява с план за земеразделяне. Съдът се е позовал и на това, че представеното решение на ОСЗ не отговаря на изискванията на чл. 14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ – не са описани граници на имота и решението не е придружено със скица, поради което не легитимира ищците като собственици. Представената по делото скица не е неразделна част към решението. Въззивния съд се е мотивирал и с това, че не е изпълнена и процедурата по чл. 45д и чл. 45ж във вр. с чл.21, ал.3 и чл. 25, ал.3 ППЗСПЗЗ, предвид постановяването на решение за признаване правото на възстановяване в съществуващи реални граници по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ след публикуване в ДВ на обявлението за изготвяне на плана за земеразделяне. Ищците не са подали искане за обезщетяване до Общинската служба „Земеделие, съгласно чл. 45д, ал.1 и 2 ППЗСПЗЗ, а закона не предвижда възможност те да сезират директно Общинския съвет. Затова и ОСЗ-С. не е представила мотивирано искане до кмета на общината, към което се прилага скица-проект на имота, издадена от общинската служба по земеделие или от службата по геодезия, картография и кадастър в изпълнение на задълженията й п чл.45ж ППЗСПЗЗ. След изпълнение на това задължение на ОСЗ, Общински съвет има задължение да се произнесе на първото си заседание след постъпване на искането с решение за предоставяне на имот в обезщетение. Препис от това решение се връчва по реда на АПК на лицето по чл. 45д, ал. 2 ППЗСПЗЗ и служебно - на общинската служба по земеделие и подлежи на обжалване. След влизане в сила на решението на Общинския съвет, ОСЗ постановява решение за възстановяване правото на собственост, придружено със скица на имота, в което се посочва идентификаторът на имота, определен от службата по геодезия, картография и кадастър, границите, съседите и ограниченията на ползването на имота, съгласно данните, съдържащи се в скицата-проект по чл. 45е, ал. 3 ППЗСПЗЗ и предоставя решението на службата по геодезия, картография и кадастър за служебно нанасяне на имота в кадастралната карта и в кадастралните регистри и за издаване на скица по реда на ЗКИР. Това решение се връчва на правоимащите лица по реда на ГПК и ги легитимира като собственици. Тази процедура не се е развила и такова решение в полза на ищците не е издадено. Поради това, че ищците не са сезирали ОСЗ по чл.45д, ал.2 ППЗСПЗЗ и защото не е проведена процедурата по чл. 45ж ППЗСПЗЗ, въззивният съд е заключил, че не е приключила и административната процедура по възстановяване на собствеността, поради което ищците не се легитимират като собственици на процесния имот. Той не им е даден в обезщетение. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да формулира ясно и точно правния въпрос, разрешен в обжалваното решение, който е от значение за изхода на делото. Производството по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ е административно, а това по чл. 108 ЗС е исково и може да се развие след приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността, защото тогава ищецът може да се легитимира като собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ. Въпросът кому е принадлежало правото на собственост към момента на обобществяването на земята е предмет на иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Този иск е изключение от правилото, че по исковете за собственост се установява правото на собственост към момента на предявяване на иска, като се съобразяват и настъпилите нови факти в хода на производството. Искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ има за предмет уставновяване правото на собственост към минал момент – момента на обобществяване на земята, защото съгласно чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ, това е релевантният момент, към който се преценява кому принадлежи правото на възстановяване. /Виж мотивите към т.4 от ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС,, мотивите към т.3 ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и т.1 от ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС./ По предявеният иск по чл. 108 ЗС, ищците следва да докажат правото си на собственост към настоящия момент, но решението на съда и издаденото въз основа на него решение на ОСЗ нямат конститутивен ефект, защото не идентифицират обекта на реституция с граници към настоящия момент и поради това не се легитимират като собственици. Този извод е в съответствие със съдебната практика, включително и задължителната такава – т.1 ат ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, поради което по него не се допуска касационно обжалване. По делото е изготвена и приета СТЕ въз основа на доказателствата по делото и топографска карта на местността, в която се намира процесния имот от 1933 г. без разписен лист към нея. Процесният имот, видно от комбинираната скица по приложение 3 не съвпада с имота, описан в нот. акт от 1926 г. Отделно от това в тази местност правото на собственост се възстановява с план за земеразделяне, обявлението за който е публикувано в Държавен вестник“ преди влизане на решението по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ в сила. Дори СТЕ да бе индивидуализирала имота по съдебното решение на местото на процесния имот, това няма за последица легитимирането на ищците като собстевници без провеждане на процедурата по чл. 45д и чл. 45ж ППЗСПЗЗ. Решението по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ не легитимира посочените в него лица като собственици, а само признава правото на възстановяване за определен имот при наличие на някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ при пропуснат срок за подаване на заявление пред ПК, като съдът индивидуализира имота към момента на обоществяването. Въз основа на съдебното решение, органът по реституцията определя обекта, върху който не възстановява правото на собственост или с който се обезщетяват правоимащите лица. ОСЗ не е определила имота-обект на реституцията, за който е признато правото на възстановяване с решението по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, а ищците не са получили и в обезщетение процесния имот, поради което както първи, така и втори въпрос са неотносими за изхода от спора. Видно от подробно изложените мотиви на въззивния съд, доказателствата и доводите на касаторите са подробно обсъдени. Това, че изводите на съда не кореспондират на подържаната теза на касаторите не е основание за допускане до касация. Поради това, че условието на трети въпрос не кореспондира на данните по делото и на мотивите на съда към обжалваният акт, по трети въпрос не се допуска касационно обжалване. Съгласно чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ, на възстановяване по реда на този закон подлежат правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на ТКЗС или ДЗС, „независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации“. Съдебната практика приема, че не подлежат на реституция по този закон земите, които са били в регулацията или в строитените граници на населеното место към момента на колективизацията, както и тези, върху които стопаните са запазили владението си в реални граници, които са единствен недвижим имот на семейството, който се ползва за жилищни нужди и/или са до размер на регулационен парцел по чл. 12 ЗСГ. Процесния имот е над 21 дка. и е индивидуализиран като нива, орна земя, т.е. не попада в земите, които не подлежат на реституция по ЗСПЗЗ. Ищците са претендирали възстановяването му по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ иска им е уважен. Затова въпрос № 4 не кореспондира на твърденията на ищците и на установеното по спора, поради което този въпрос е неопределящ за изхода от спора. Затова по него не се допуска касационно обжалване. Касаторите твърдят противоречие по посочените четири въпроса с цитирани решения на ВКС. С Решение № 27 от 20.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2224/2019 г., I г. о. е даден отговор на въпроса: „налице ли са предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл. 108 ЗС при конкуренция на права на правоимащи лица по чл. 10 ЗСПЗЗ, всеки от които се легитимира с документи за успешно приключила реституционна процедура за възстановяване на имот в стари реални граници “. Това решение е неотносимо към настоящия спор, защото ищците не се легитимират като собственици с документ за успешно приключила процедура за реституция по ЗСПЗЗ. В Решение № 335 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2010 г., I г. о. е прието, че в спора за собственост по чл. 108 ЗС, макар предметът му да е правото на собственост към настоящия момент, тъй като преюдициалното правоотношение между страните е кому е принадлежало правото на собственост към момента на колективизацията, този спор следва да се разреши в производството по иска по чл. 108 ЗС, но когато „ претендиращият ревандикация разполага с решение за възстановяване в своя полза, съответно - в полза на наследодателя си “. В това решение изрично е посочено, че „в противен случай искът по чл. 108 ЗС ще е преждевременно предявен, тъй като въпросът в чие лице е настъпила реституцията по ЗСПЗЗ, все още не е решен“. В настоящия случай иска по чл. 108 ЗС е предявен преди приключване за ищците на процедурата за възстановяване на собствеността, т.е. налице е посоченото и в цитираното решение изключение, когато в производство по иск за собственост по чл. 108 ЗС не може да се преценява кому е принадлежал имота към момента на обобществяването. Следователно не е налице противоречие и с второто цитирано решение. Определенията по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въпреки това и в цитираното от касаторите Определение № 224 от 2.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3371/2017 г., I г. о. е обобщено, приеманото в съдебната практика без противоречие, че „успешното провеждане на иска по чл. 108 ЗС е обусловено от положителното установяване на три предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на ревандикация, тази вещ да е във фактическа власт на ответника и да се държи от него без основание. Когато предмет на иска са земеделски земи, за да се легитимира като собственик, претендиращият ревандикация следва да разполага с позитивно решение за възстановяването им в своя полза или в полза на своя наследодател“. Съдът е посочил, че „по реда на косвения съдебен контрол в производството по чл. 108 ЗС съдът може само да зачете или да не зачете неговото действие, но не разполага с правомощието да замести административния орган по поземлената собственост“. Приетото в обжалваният акт по настоящото дело не противоречи на цитираното от представеното определение от касаторите. Решение № 15 от 29.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5341/2007 г., II г. о. е постановено по отменения ГПК и не съставлява практика по чл. 290 ГПК. От съдържанието на решението е видно, че имота, предмет на спора по това дело е със запазени реални граници и в регулацията към момента на колективизацията, при което основният въпрос е дали имота е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Спорът по настоящото дело не е аналогичен на спора по това дело и съдът не констатира противоречие между двете решения. С Решение № 271 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 477/2012 г., II г. о. е даден отговор на въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, когато имотът не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и установените в чл. 11 ЗСПЗЗ срокове са изтекли, както и за началния момент на придобивната давност в тази хипотеза. Това решение е абсолютно неотносимо към настоящия спор, който не се отнася до позоваване на придоибвна давност и до владение. Видно от изложеното, по поставените четири въпроса не е налице противоречива съдебна практика, а съдът не приема, че е налице и неправилна такава, поради което не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, 3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност. Такава е налице когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с материалния и процесуалния закон. Не кореспондира на мотивите на решението твърдението, че те са неясни и от тях не се установява как е формирано вътрешното убеждение на съда. От мотивите е ясно, че съдът е приел, че със съдебното решение по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ и издаденото въз основа на него решение на ОСЗ без граници и индивидуализация на конкретен имот не е приключила административната процедура по реституция, а ищците не са иницирали пред ОСЗ искане за обезщетение по чл. 45д, ал.1 и 2 ППЗСПЗЗ, поради което не се е развила и процедурата по чл. 45ж ППЗСПЗЗ, за да приключи процедурата по обезщетяване. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответникът по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в размер на 6000 лв. с ДДС, равняващи се на 3067,75 евро, платени по банков път. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение