Определение № 915 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2042/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на Н. Й. П. от София срещу въззивното решение на СГС от 31.Х.2013г. по в.гр.д. № 16235/2012г. Ответникът по касационната жалба [фирма] София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК, приподписан от юриск.М., е заел становище за нейната недопустимост, евентуално за недопускане на касационно обжалване. Касационната жалба в частта й срещу въззивното решение по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, в т.ч. и по претенцията за обезщетение по чл.225 ал.1 КТ с оглед обусловеността й от тази за установяване на незаконност на уволнението, и е срещу валиден и допустим съдебен акт. Касационната жалба срещу отхвърлителната част на въззивното решение по претенцията за присъждане на обезщетение по чл.220 ал.1 КТ в размер на 670лв. е недопустима с оглед разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК, поради което в тази част тя следва да бъде оставена без разглеждане. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба в допустимата й част ВКС на РБ констатира следното: С решението си от 31.Х.2013г. СГС е потвърдил решението на СРС от 19.VІ.2012г. по гр.д № 19314/2011г., с което са отхвърлени предявените от Н. П. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. За да постанови решението в тези му части, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата от длъжността „организатор продажби” със заповед от 02.V.2011г. на основание чл.71 ал.1 КТ е законно. Взето е предвид, че първоначално трудовото правоотношение между страните е възникнало за длъжността „регионален представител” за [населено място] с място на работа в П. с безсрочен трудов договор от 31.V.2010г. със срок за изпитване 6 месеца, изтичащ на 30.ХІ.2010г., че с допълнително споразумение от 29.ХІ.2010г. длъжността е променена на „организатор продажби” с място на работа в София, като отново е уговорен 6 месечен срок за изпитване. Прието е при сравнение на длъжностните характеристики, че двете заемани от ищцата длъжности не са идентични, поради което не е имало пречка срок за изпитване да бъде уговорен и за втората. С оглед на това и тъй като уволнението е в срока за изпитване, е било налице основанието по чл.71 КТ, на което то е извършено. В изложението на Н. П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса „приложимо ли е ограничението по чл.70 ал.5 КТ, когато без да е прекратен основен трудов договор със срок за изпитване на служителя му бъде възложена идентична длъжност като съвкупност от права и задължения, но с различно наименование, по силата на допълнително споразумение по чл.119 КТ отново със срок за изпитване”, в противоречие със задължителна и незадължителна практика на ВК. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. По единствения релевиран от касаторката в изложението й материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл, поради което той е неотносим към спора. В атакуваното решение решаващите изводи във връзка с приложението на чл.70 ал.5 КТ не са формирани въз основа на преценка, че основният трудов договор /с оглед обстоятелствата по делото за такъв касаторката явно приема трудовото правоотношение за длъжността „регионален представител”/ не е бил прекратен, нито че последващата възложена трудова функция е била идентична с първоначалната. С оглед на това произнасянето от касационния съд по релевирания въпрос няма да е от значение за изхода на спора по делото. Произнасянето на въззивния съд по въпрос, обусловил решаващият му извод по спора – че последващата длъжност, възложена на ищцата с допълнителното споразумение, е различна от първоначалната и поради това не е имало пречка и относно нея да се уговори срок за изпитване, касаторката не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид и да се произнесе по него служебно. При липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,