Определение № 372 от 19.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 352/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК и е образувано по частната жалба на Г. Б. С., чрез пълномощника й адв. В. К., против определението от 21.04.2012 год. по ч. гр. д. № 15271/2011 год. на Софийски градски съд, с което е оставена без разглеждане частната й жалба срещу определението от 21.10.2011 год. по гр. д. № 46761/2010 год. на Софийския районен съд и е прекратено производството по нея. С първоинстанционното определение е разделено производството по иска по чл. 128, т. 2 КТ, предявен от Г. С. против Ф. „С. з.” от исковете по чл. 220, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ против същата фондация и иска по чл. 49 ЗЗД против А. з. с. п., като е постановено по тях да се образува отделно производство, а настоящето да продължи по реда на бързото производство по чл. 310 - чл. 317 ГПК по иска за трудово възнаграждение срещу фондацията. Жалбоподателката поддържа становище за неправилност на обжалваното определение поради несъобразяване с предходен акт на въззивната инстанция, с който е отменено предходното определение за прекратяване на производството. Счита за неправилен извода, че първоинстанционното определение за разделяне на производството по отделните искове няма преграждащ характер, тъй като същите са в съотношение на главен и евентуален иск, което ще доведе до нарушаване правата й по предприетата защита с предявяването им с една искова молба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди изложените в частната жалба доводи във връзка с данните по делото, намира следното: С оглед разпоредбата на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК постановеното определение на въззивната инстанция, с което е оставена без разглеждане частната жалба и производството е прекратено, подлежи на обжалване пред ВКС. Частната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна – ищцата, поради което и производството е процесуално допустимо. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Правилно въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение, с което е разделено производството по предявените с една искова молба съединени искове, на основание чл. 210, ал. 2 ГПК, не е от категорията определения, подлежащи на обжалване с частна жалба по реда на чл. 274, ал. 1 ГПК. То няма преграждащ характер, по смисъла на т. 1 на тази разпоредба, с оглед постановяване на разглеждането на част от исковете в друго производство по общия исков ред, нито попадат в приложението на т. 2 – в закона не е предвидено изрично то да подлежи на обжалване с частна жалба. Неоснователен е и поддържаният от жалбоподателката довод за съотношението между отделните съединени искове, с оглед основанията, на които са предявени- претендираните обезщетения по КТ са обусловени от прекратяването на трудовия договор от работодателя, а не от неплащане на трудовото възнаграждение, а обезщетението за претърпени имуществени вреди е по чл. 49 ЗЗД. Поради това и правилно въззивният съд е оставил без разглеждане подадената частна жалба против определението за разделяне на производството по предявените искове, което е съобразено и с предходния съдебен акт на въззивната инстанция. Същото следва да се потвърди, а делото се върне за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на исковете. Водим от горното ВКС, ІІ г. о. в настоящият си състав