Определение № 223 от 24.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 640/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С определение № 223/29.05.2019 г. производството по делото е спряно до постановяване на решение по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГК. Тъй като тълкувателното решение е постановено, производството по делото следва да се възобнови. Образувано по касационна жалба на П. Н. Д.-Т. срещу въззивно решение № 180/16.11.2018 г. по в. гр. д. № 440/2018 г. на Сливенски окръжен съд, ГО, с което е отменено изцяло решение № 930/19.07.2018 г. по гр. д. № 63/2018 г. на Сливенски районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от касаторката против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм.) за признаване за установено, че П. Н. Д.-Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд от 685 часа за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г. поради погасяване на правото по давност. В жалбата се поддържа становище, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите: приложим ли е институтът на погасителната давност към установителните искове по чл. 124, ал. 1 ГПК; какво е естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР 2006 г. (отм.); приложима ли е тригодишната давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, респективно по чл. 125 ЗДСл, по отношение на претенцията за признаване право на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР 2006 г. (отм.); може ли неупражненото право на платен отпуск да бъде погасено по давност и приложими ли са чл. 176а КТ и чл. 59а ЗДСл за правото на допълнителен отпуск за положен труд по ЗМВР, които са възникнали след 01.03.2011 г.; приложими ли са по аналогия нормите на чл. 176а КТ и чл. 59а ЗДСл към правоотношение, уредено със специална правна норма – чл. 211, ал. 5 от ЗМВР 2006 г. (отм.). В срока за отговор ответникът ГДИН сочи, че жалбата е процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е редовна и допустима. Неоснователно ответната страна счита за приложима разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Цитираната норма изключва касационния контрол по отношение на въззивни решения по трудови спорове, а настоящият спор, касаещ съществуване на право на допълнителен платен годишен отпуск между лица, които нямат качеството на работник и работодател, не попада в приложното поле на чл. 357 КТ. В обжалваното решение се приема за установено, че ищцата е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период е заема длъжността „надзирател“ в Затвора – [населено място] към ГДИН и не са налице данни за прекратяване на служебното правоотношение. За периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г. е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие от общо 685 часа, които не били компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск. Приема се, че в случая за отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, а по неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл; че съгласно чл. 125 ЗДСл имуществените спорове, какъвто бил процесният, се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред. Поради това положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период, бил погасен по давност, доколкото исковата молба е подадена на 05.01.2018 г. Така постановеното въззивно решение не е нищожно поради противоречие с основни правни принципи, както твърди касаторът. Същото не е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл точно по заявеното искане на касатора. Настоящият състав на ВКС счита, че в случая са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по обусловилия изхода на спора въпрос (уточнен съобразно правомощията на касационната инстанция - т. 1 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК) относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.), сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност. Касационното обжалване се допуска, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение № 174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., и решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г., IV г. о. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: