Определение № 60444 от 10.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2938/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 263416 от 26.04.2021 г., подадена от И. Б. Е., Г. Й. С., И. Й. В., Т. Л. А., чрез адвокат Н. Н. от АК - К., срещу въззивно Решение № 260047 от 10.03.2021 г. по в.гр.д.№ 513/2020 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което (в резултат от потвърждаването на Решение № 487 от 20.08.2020 г. по гр.д.№ 2447/2019 г. на Районен съд – Дупница) са отхвърлени предявените от настоящите касатори срещу В. Н. Х. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответницата, че ищците Г. С. и И. В. са собственици на по 1/12 идеална част, ищецът И. Б. Е. е собственик на 1/16 идеална част, а ищцата Т. Л. А. е собственик на 1/12 идеална част от УПИ № *, в кв.23, с площ от 436 кв.м. по плана на [населено място], общ. Б. дол, обл. К., за улична и дворищна регулация, утвърдена със заповед № 141 от 22.03.1990 г., изменена със Заповед № 3-422 от 13.07.2010 г., ведно с построената в югозападната част на имота паянтова жилищна сграда, както и за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот (констативен) № 17/2011 г., с който ответницата Х. се легитимира като собственик на целия имот, както и предявените от ищците срещу ответниците Д. В. А. и Ц. Б. А. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на гореописаните идеални части от процесния имот и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху собствените им идеални части от имота.

Ответниците по жалбата Д. В. А. и Ц. Б. А. са депозирали отговор чрез адвокат М. П. от САК и считат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски.

Ответницата по жалбата В. Н. Х. не е подала отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

По делото е установено, че ищците са наследници по закон на В. Х. Ш., починал на 10.11.1974 г. Ответницата В. Н. Х. е в кръга на наследниците на В. Х. Ш., починал на 22.04.1943 г. (брат на В. Х. Ш.). Видно от Нотариален акт за собственост на недвижим имот /констативен/ № 17, том І, рег. № 284, дело № 11/10.11.2011 г. по описа на нотариус М. М., с район на действие ДРС, ответницата В. Н. Х. е призната за собственик въз основа на давностно владение на процесния по делото недвижим имот. През 2015 г., с договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 58, том ІІ, рег. № 2774, дело № 235/30.07.2015 г. по описа на нотариус А. Р., с район на действие ДРС, ответницата В. Н. Х. прехвърлила правото на собственост върху имота на ответника Д. В. А., по време на брака му с ответницата Ц. Б. А..

За изясняване на делото от фактическа страна са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите на ищцовата страна – Д. В. Д. и Исталияна С. А.. От показанията на същите е установено, че наследодателят на ищците В. Ш. е живял в собствената си къща в [населено място], а когато той починал, в къщата останал да живее синът му Л., заедно с децата си. В същия парцел имали къщи и другите двама братя на В. Ш. - В. и Е. Ш.. Свидетелят Д. познавал ответницата В. Х., която била негова вуйна. Нямал точни спомени кога тя е живяла в къщата на В. Ш., но е категоричен, че след 2000–та година със сигурност не е живяла там. От своят страна св. А. твърди, че живеела като ученичка в къща, съседна на къщата на В. Ш.. Потвърждава, че след неговата смърт в къщата останал да живее сина му и децата му. Не познавала ответницата В. Х.. Свидетелите не уточняват къде се намира въпросния парцел и къщите в него. Показанията на свидетелите са противоречиви относно обстоятелството до кога е ползван процесния имот и от кого-свидетелят Д. разказва, че Л. Х. е живял там до 2000-та година, след което там е живял вуйчо му Г., а свидетелката А. - че Л. Х. е живял до около 2010 г.

При така установените факти, от правна страна въззивният съд е изложил следното по отношение на предявения положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК: Ищците претендират да бъде признато за установено, че са собственици на основание универсално правоприемство от техния общ наследодател на идеални части от процесния недвижим имот, за който ответницата В. Х. е призната за собственик по силата на издадения Нотариален акт за собственост на недвижим имот (констативен) № 17/10.11.2011 г. по описа на нотариус М. М., с район на действие ДРС. При положителен установителен иск за собственост предмет на доказване е правото на собственост или ограниченото вещно право на ищеца върху имота. В тежест на ищеца е да докаже това право, което твърди, че е възникнало на посоченото в исковата молба основание. Прието е, че по делото е безспорно доказано, че ищците са наследници по закон на В. Х. Ш., но не е установено наследодателят на ищците да е бил собственик на процесния недвижим имот, за да се приеме, че след неговата смърт, ищците – като негови наследници, са придобили идеални части от собствеността върху имота. Ищците не са ангажирали в производството каквито и да е доказателства, легитимиращи наследодателят им като собственик на процесния имот. Направен е извод, че същите не се съумели да оборят легитимиращото действие на констативния нотариален акт, признаващ правото на собственост на ответницата Х. върху процесния недвижим имот. Прието е, че мотивираната в решението неустановеност, поради недоказаност, на претендираното от ищците право на собственост върху идеални части от процесния недвижим имот, води до неоснователност и на иска с правно основание чл. 108 ЗС. Споделен е извода на районния съд, че ответниците по иска Д. и Ц. А., владеят и ползват процесния имот на валидно възникнало правно основание по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 58 от 30.07.2015 г. по описа на нотариус А. Р., с район на действие ДРС.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът, който разглежда възражение за придобивна давност, да обсъди всички наведени твърдения за осъществявано владение, през целия период, за който възражението е направено и прието;

2. За задълженията на въззивния съд да допусне доказателства съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, при положение, че допускането им е било поискано своевременно, но съдът на първа инстанция не се е произнесъл по него.

Поддържа се искане касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Въпрос № 1 от изложението не е обуславящ изхода на спора по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. От съществено значение при спор за собственост е предявилото иска лице да докаже осъществяването на юридическите факти, от които според него е възникнало правото му на собственост. Обстоятелството какви насрещни възражения противопоставя ответника и дали доказва осъществяването на определени факти е ирелевантно, ако ищецът не е установил по делото възникването на поддържаното в исковата молба придобивно основание. В случая въззивният съд е приел, че по делото не е установено наследодателят на ищците В. Х. Ш. да е бил собственик на процесния недвижим имот, за да се приеме, че след неговата смърт, ищците – като негови наследници, са придобили идеални части от собствеността върху имота. Това са основните съображения, поради които искът е бил отхвърлен, към които поставеният от касаторите въпрос е неотносим.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 2 от изложението. С въззивната жалба ищците са поискали на основание чл. 266, ал. 3 ГПК да бъде допусната съдебно-техническата експертиза, чието назначаване в първоинстанционното производство е отказано по съображения за неотносимост на поставените въпроси към предмета на доказване по предявения иск. При разглеждане на въззивната жалба въззивният съд се е произнесъл по съдържащото се в нея доказателствено искане съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК, извършил е преценка относно неговата относимост, допустимост и необходимост и с определение от 01.12.2020 г. го е оставил без уважение като неоснователно. Процесуалните действия на съда по повод искането за събиране на доказателства във въззивното производство са съобразени с трайно установената практика на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на настоящото производство, касаторите дължат разноски за защитата на ответниците А. пред ВКС, които са доказани в размер на сумата 1 000 лв. (л. 21).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение