Определение № 2579 от 09.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 551/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищецът „МБАЛ Парк Хоспитал“ ЕООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се жалба на ответника, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗО сумата 110 437 лв., представляваща стойността на медицинска помощ, предоставена на здравноосигурени лица през м. април 2018 г., заедно със законната лихва, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - и законната лихва за времето до предявяване на иска в размер на 33 624,62 лв.

За да постанови решението си, съдът е намерил за нищожни съдържащите се в двата договора между страните (за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и за извършване на амбулаторни процедури) клаузи, съгласно които дейностите, чиято стойност надхвърля общата стойност, предвидена в договора за съответния месец, не подлежат на заплащане. Извода си за нищожност съдът е основал на констатираното след извършения анализ на правната уредба противоречие на клаузите с императивни норми на ЗЗО, действащи за процесния период: чл. 4, ал. 1, чл. 35, т. 1 вр. чл. 26, ал. 2 и чл. 25 ЗЗО, поради което е намерил предявения главен иск за основателен. По акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът е изложил съображения, че въпросът за началния момент на възникване на задължението за обезщетение за забава не подлежи на обсъждане предвид липсата на съответно оплакване във въззивната жалба.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - в частта относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай за обосноваване на очевидна неправилност на решението в частта относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поддържа, че за процесното вземане не е уговорен срок за изпълнение, поради което обезщетение за забавата се дължи от покана, каквато по делото не е доказана. Изложеното е изцяло неотносимо към мотивите, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в тази част, че предвид липсата на надлежно оплакване във въззивната жалба въпросът за началния момент на лихвата за забава не се включва в предмета на въззивното производство съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което не подлежи на разглеждане по същество. Тези мотиви не разкриват нито явна необоснованост в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито приложение на несъществуваща или отменена норма, респ. приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същевременно в отсъствието на относими към именно тези мотиви оплаквания от страна на касационния жалбоподател, правилността им, вкл. от гледна точка на основанието за допускане по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, не подлежи на служебна проверка от касационната инстанция (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК).

По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа, че по въпроса дали и до каква степен установените в ЗЗД общи правила, че когато обещателят надлежно е престирал на третите лица, той има вземане срещу уговарящия, се дерогират от императивната правна уредба в областта на задължителното здравно осигуряване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решенията на Конституционния съд по к. д. № 12/2006 г. и к. д. № 6/2015 г.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК се изразява в противоречие на правните изводи на въззивния съд по разрешения от него правен въпрос с актове на Конституционния съд. В хипотезата на решение на КС, постановено в производство по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, респ. чл. 12, ал. 1, т. 2 ЗКС за проверка на конституционосъобразността на закон, противоречието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се изразява в прилагането на обявен за противоконституционен закон, респ. в отказа, мотивиран със съображения за противоконституционност, да се приложи закон, чиято конституционосъобразност е потвърдена от КС.

В разглеждания случай с решението по к. д. № 12/2006 г. е отхвърлено искането за обявяване на противоконституционност на чл. 4 и чл. 5 от Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2007 г. (ДВ, бр. 105/2006 г.), а с решението по к. д. №6/2015 г. е отхвърлено такова искане по отношение на чл. 40, ал. 4а ЗЗО и е обявена противоконституционността на чл. 45, ал. 2 ЗЗО в редакцията съгласно ЗИДЗЗО, ДВ, бр. 48/2015 г. Всички посочени норми са неприложими към отношенията между страните в рамките на настоящия спор било с оглед предмета си, било с оглед действието по време и приложението им не е обсъждано като правен въпрос от въззивния съд, поради което с посочените от жалбоподателя решения на КС не може да се обоснове допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Отсъства и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

• неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства;

• каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители; и

• дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол.

На първо място, поставените въпроси не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са конкретни, да са включени в предмета на спора и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Въпросите са формулирани по общ начин, без оглед на правната страна на настоящия спор и и без да е обосновано значението им за него, нито са били предмет на обсъждане от въззивния съд.

На второ място, липсва и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По значимия за настоящото производство правен въпрос - относно конкретния обем и лимитите на извършените медицински дейности, които следва да се заплащат от здравната каса на изпълнител на медицинска болнична помощ с оглед релевантния за спора момент - е формирана последователна практика на ВКС (т. д. № 418/2021 г., I т. о., т. д. № 1916/2019 г., II т. о. и множество други), съгласно която уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, че на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, но само ако е в рамките на уговорените максимални стойности, не може да има за последица отказ за плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Изложените съображения са, че здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. В същото време, те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК (чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет (чл. 45, ал. 1 ЗЗО) на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Наличието на такава практика, с която въззивното решение е съобразено, и в отсъствието на изложени конкретни аргументи за необходимост от изоставянето ѝ, изключва допускането на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представения писмен договор за правна помощ с разписка жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски (заплатено адвокатско възнаграждение) в размер на 7800 лв.

С тези мотиви съдът